В една градина мирно съжителствали едно полуразпаднало се, употребявано някога разсъхнало буре, и един, ама много свеж стрък, разцъфтял домат.
Бурето тъжно си събирало разпилените дъги, понагласяло ги с ръждясалите обръчи и спомняло веселите винени години. Когато го миели всяка есен, опушвали го с горяща сяра, пълнели го с лепкава шира... Ех. Колко щастливи зимни вечери помнело бурето, колко пияни от вино и радост компании и колко разюздана страст и млади хора... Спомняло си бурето и тъжно скърцало със сухите си дъги.
- Хей, буре! - подвиквал му синьозеленият доматен стрък - какво си се разпаднало едно такова? Я се стегни!
- И защо да се стягам, доматко - мрънкало посърналото бурето - стар е вече господарят ми, не може да копае и връзва лозето. Пък и то съвсем ще се затрие.
- А мен защо ще ме садят, как мислиш? Яде ли се доматена салата без юсче ракийка, а?
- Тебе и на манджа ще те сготвят и с купешка водка ще те смесят, а мен! За нищо не ставам.
- Да се хванем на бас, че пак ще сипват ...