Малко дете на пътя стои, протяга плахо ръка, поглежда с очите невинни… Да, невинни! Виновно ли е то?! Приближава се човек. Ще извади ли късмет? Да, ето! Пуска паричка в протегнатата ръчица. Детето - гологлаво и босо понечва да прегърне и целуне този благороден господин… но, уви, той се дърпа с погнуса. Да не забравя ранга си това дете! Гологлаво и босо… Щастливо от тази печалба - сиромашка радост. Ценност голяма! Понечва да види паричката, напряга всички сетива, ококорва очи… било я изпуснало от вълнение, понечва да я вземе и…

Отваря очи… оглежда се, никой няма. Затрупано в снега. През прозорците вижда щастието на хората. Защо него го беше подминало? Какво бе сторило? Не знаеше. Бавно започна да си спомня. Погледна ръцете си - нямаше нищо. Но, разбира се, че нямаше нищо, нали я беше изпуснало! Потърси по земята… Ха, каква ти земя - всичко беше сняг… и валеше… и продължаваше. Затърси развълнувано с биещо сърце. Ако се окаже там… Уви, нямаше нищо, само стар кашон, изхвърлен от хората. Щеше да му послужи за нещо. Да, щеше да се наметне с него. Как да е! Пак щеше да го скрие от виелицата. Ах, този студ… този сън… поне сълзите му бяха истински. Затвори пак очи. Предпочете да сънува, пак и пак. Затвори пак очи, докато не ги затвори завинаги. Но дори и там щеше да му бъде по-топло и по-добре…