Днес беше странно красив ден... имаше нещо нежно и невинно, което се носеше из въздуха. Да не би някой добър магьосник да бе омагьосал света днес да изглежда по-красив... Малкото сираче обичаше да мечтае... да си представя как идва красивата фея и го спасява от студа, как го пренася в страната на чудесата... Обичаше да мечтае за непознати, вълшебни страни, как там ще срещне малките и работливи джуджета, как ще се запознае с гордите и красиви елфи... да живее не тук, на студената и чужда улица, а да е на земя, сътворена от чудеса и вълшебства, където добротата е истината... Спомняше си как майка му му четеше всичките тези вълшебни истории и как от малък бленуваше да иде там... Но след като животът така жестоко се подигра с него и го захвърли безмилостно навън... на студа, бедното сираче загуби всичко... загуби усмивката си... загуби веселите мисли... А майка му казваше, че усмивката е всичко, което трябва на човек, за да е истински щастлив. Тя обичаше да се усмихва и той също, но след като загуби любимата си майчица, погреба усмивката и мечтите си... Животът му не бе живот... бе мъчение... нямаше си нищо и никого... нямаше за какво да е на този свят. Всяка вечер отправяше молитви към Бога... сплиташе малките си пръстчета и шептеше нежни слова към Господ. Знаеше, че Той го обича и рано или късно ще го спаси от този убийствен живот.
И така малкото сираче се унесе за кой ли път с подобни мисли в изтерзаното му съзнание... заспа и засънува свойте вълшебни мечти...
                                         
                                                                     
                                                                                         * * * * *

А някъде там... в една далечна странна с изгрева се роди една Усмивка... Взе надежда от лъчите на зората, отпи капки вяра от полъха на вятъра, улови искрици любов от нощните звезди и тръгна да броди из земята, търсейки на кого да подари свойте дарове... Преброди много земи... видя много ужасни неща... омраза и ненавист властваше у тези същества - хората... как бе възможно да живеят безчувствени и празни... Усмивката продължи да броди. Вече уморена и изтощена, тя се озова на една тъмна и мръсна уличка... ужасно място. Изплаши се да не би да се изгуби в тази тъмнина. Тогава зърна едно детенце, заспало върху студената земя. Приближи се към него. Започна да го разглежда. Ах, колко красиво и невинно бе то... личицето му бе беличко с розови бузки... ръчичките си бе сложило под брадичката със сплетени пръстчета... Усмивката бе запленена, очарована... но и безкрайно натъжена... как е възможно това прелестно, невинно създание да е на това ужасно място. Тя усети тъгата и болката му... усети колко много му тежеше бремето, което носеше на крехките си рамене... Почувства мечтите му - така прелестни, така невинни и чисти... Усмивката бе щастлива, че намери това англече... щастието я изпълни, тя заблещука в нощта, приближи се към момченцето... сгуши се  в малкото му сърчице и заспа спокойна и красива в душата му...


                                               
                                                                                       * * * * *

Бедното сираче сънуваше сън... сънуваше, че е в непозната земя... сънуваше майка си, тя бе добрата фея, която правеше вълшебства... Подаде му ръка с усмивка на устните, поведе го през мечтите му, показа му един приказен свят и то бе щастливо... малкото му сърчице затуптя с нова сила... усмихваше се... отново...


                                                                                       * * * * *

Сутринта бушуваше снежна буря, бе много студено, смразяващо. Както винаги, той трябваше да разходи кучето си, не му се излизаше, но трябваше... Излезе навън и сви в уличката, искаше да мине по на пряко към парка. Вървеше и си мислеше за ужасния ден. Изведнъж забеляза малка купчинка сняг в ъгъла на една от сградите. Стана му любопитно, а и кучето го влечеше натам. Приближи се... наведе се. Господи, това, което видя, го уплаши... Бедното дете... бе замръзнало от студа... каква жестока съдба, а той се притесняваше, че заплатата му не е достатъчно висока... сърцето му се сви, бедното създание... НЕ, не можеше да го остави тук... Господи, не трябваше... вдигна го на ръце и го понесе... не знаеше на къде, но не можеше да остави бедното замръзнало телце в тази буря... Погледна личицето му... странно... имаше прелестна, невинна, детска усмивка на устните му... странно бе... загубило живота си, но бе усмихнато, някак си щастливо... Какъв жесток живот... О, Боже, дано поне сега да е щастливо, където  и да се намираше, мислеше си той, понесъл на ръце замръзналото телце на бедното сираче...