Не, този път чувалът беше много тежък! Нечестно тежък за влачене, бутане, дърпане, а да не говорим за носене. Но Съзнанието нямаше избор и въпреки изранените си от ръбовете на чувала плещи, продължаваше да се тътри.

   “Ах, каква ирония! – помисли си Съзнанието. – Първо да се блъскаш в нахалните Дължина, Ширина и Височина на действителността, но някак старателно да се блъскаш, така че да имаш белези от тези срещи (нали трябва да се похвалиш с нещо!), след това, като ти додеят същите тези три Измерения, да ги наблъскаш в съдрания чувал (естествено, че е съдран – толкова пъти си повтарял действията) и заедно с дамгосаната си гърбина да поемеш по познатия път към…” И докато тези мисли безконтролно се сипеха като досаден дъждец, Съзнанието имаше чувството, че едно проклето облаче се заяжда само с неговата глава. “Уф, че досада! Клетникът аз, обреченият аз, нещастният аз – да влача, да дърпам, да нося… Хайде, кога ще стигна?” Точно в момент: тряс!

   Това беше вратата.

   Слава Богу, че Времето най-накрая я сложи отпред, защото още малко и този мъченик щеше да загине в мрачно самосъжаление.

   Сега тя бавно се отвори и облегнатото на нея пътниче също така бавно и морно се изтърколи вътре. От всички тези действия някакви прашинки, оставени май от чувалите на предишни посетители, паникьосано се разтичаха пред премрежения поглед на Съзнанието и заедно с други свои посестрими се сляха с вътрешността на стаята. А тя беше празна. Но някак странно празна – нямаше маса, столове, които да се надуват със своите луксозни дължина, ширина и височина, нито пък картини със златни рамки, чиито сюжети да натрапват триизмерни сцени, или запалена камина, пред която някой да потъва в триизмерната си леност. Нямаше нищо, което да напомня, че това място е обитаемо, че някой тук ПРЕКАРВА ВРЕМЕТО СИ. “Странна работа! – почти на глас си помисли Съзнанието. – Как така тук няма нищо, а е толкова уютно, топло, светло, сякаш съм си у дома…И онова неприятно, досадно облаче изчезна…дори престана да ме боли гърбът…Седя на пода , а ми е удобно, гледам срещу прозореца, а светлината е толкова мека. И картините – това са чисто и просто онези прашинки…”

   - Е, отдъхна ли си, Странниче?

   - А? Кой? Къде съм? Това ли е краят?

   - Не, това е началото.

Едва сега Съзнанието разбра какво се е случило. След дългия път, най-сетне бе пристигнало при този, който щеше да му помогне да се отърве от ръбатия товар, от белезите на триизмерната действителност, щеше да го излекува, да го изцери.

    Бе пристигнало при Времето.

   - Изненадан си от дома ми?

   - Ами…тук няма нищо.

   - А защо да има? На мен не ми трябват дължина, ширина и височина, за да се чувствам добре. Само ще се блъскам в тях. Освен това, те все са недоволни, все си мислят, че не са отворили достатъчно рани по блъсналия се в тях. А и при тези сблъсъци и те се износват, трябва често да се подновяват, за да поддържат тежестта и достойнството си. Не, това не ми е необходимо и точно по тази причина съм толкова единствено по рода си Измерение. Велико Измерение! Измерение, което, заради това, че не зависи от останалите три,  може да лекува техните рани, да заличава в един миг белезите им и на тяхно място да оставям своя стигма. Не е ли чуд…

   - Охоо, силни думи! Не ти липсва самочувствие – прекъсна го Съзнанието, без да чуе последните думи на събеседника си.

   - Чакай, чакай малко! Да не би да подценяваш значението ми във Вселената?! Осмеляваш се да подценяваш мен?! – извика Времето и в следващия миг космическото спокойствие и уют на стаята бяха изместени от титанична тревога, предчувствие за края…

    Или не, за начало – точно както избухва Свръхнова. Ужасеното и объркано Съзнание само успя да се свие и да види с крайчеца на окото си как Времето грабва чувала му с ръбатия багаж. И товарът престана да бъде тежък, ръбат, голям. Стана толкова малък, лек, като прашинка… “Боже, нима е възможно така да се променя един товар, една мъка – в един момент непосилна за носене, а в следващия – ефирна като, като…спомен?!”

   - Точно така – спомен! Сега не е нито дължина, нито ширина, нито височина. Ето, не тежи!

   - Но, аз мислех, че ще ме погубиш, о, Велико Четвърто Измерение!

   - Е, хайде, хайде, за теб съм просто Време – каза Времето и сложи приятелски ръка върху рамото на падналия по очи събеседник. И докато му помагаше да се изправи, белезите по гърбината на Съзнанието избледняха, тежестта изчезна, прашната и съдрана кошуля, с която беше облечено, вече беше нова. 

    Искаше да каже: “Благодаря ти, Лечителю!”, но не можа, защото се беше оказал отново пред затворената врата. Обърна се и видя ширналия се обратно път към Действителността – пътят, който извървя на идване. И като закрачи този път бодро по него, мислите отново нахлуха и го загложди някакво съмнение: “Нещо не е наред – каза си – така леко и бързо мина всичко. Все пак, това е Измерение – останалите три ме нашариха с белези, а това ме лекува от тях. Нима е възможно да не остави и то своя подпис върху мен?!” И докато невярващо търсеше по себе си някакъв белег, оставен от Времето, Съзнанието се…УСМИХНА.