Будили ли сте се някога от глад? Не? Тогава няма как да разберете това състояние. Стомахът ти е празен и от това усещане чак боли. Умът ти е объркан и мислите в него са сведени до единствената възможна посока в случая – храната. Най-лошото е това, че си се превърнал в първичен индивид и никак не те е срам от тази, при други обстоятелства притесняваща констатация.

Във въпросния ден обаче болката не идваше просто от липсата на храна в тялото на Филип, а от чувството, че е настъпил моментът. Беше притиснат до стената повече от всякога. Крайният срок да реши дали ще се съгласи да го жигосат като животно, беше настъпил. Всъщност малко е крайно. Жигосване не е точната дума, а имплантиране на микрочип в дясната ръка или на челото.

Технологичната революция позволяваше подобна интервенция. Световното правителство издаде закон, според който всеки трябва да има носител на личната си информация, осигуровки, застраховки, банкови сметки, данъци, не някъде другаде, а в тялото си. Това улеснявало сигурността на гражданите и събираемостта на задълженията към Новоустановения Ред.

Младият мъж се опита да се върне назад във времето, за да си спомни как започна всичко. Гняв, неприсъщ за него, го изпълни. В началото нововъведенията изглеждаха незначителни. Човек можеше да си каже, че е бомбардиран от информация за промените, само  за да се запълнят новинарските емисии. Постепенно обаче процесът се задълбочи с такава скорост, че каквато и да бе реакцията на противниците на Реда, тя винаги се оказваше закъсняла.

Държавите започнаха да се обединяват. Лидерите на този Нов Световен Ред постепенно решиха да налагат единни правила. Уж за доброто на гражданите постепенно взе, че си отиде личната отговорност на гражданите и оттам правото да се грижим за собственото си здраве, образование, семейство, сигурност...

В името на доброто съжителство, разнообразието и толерантността ценностите отначало незабелязано, а после все по-явно, тръгнаха да се разпадат. За да бъде описан по-ясно как този процес се отразяваше на обикновените хора, светлина може да хвърли  примера с приятеля на Филип, Дани. Той имаше малък хотел в края на града. Приличаше на селска къща отвън, но отвътре изглеждаше доста добре.

Един пролетен следобед на вратата почукали двама мъже. Веднага станало ясно, че са гейове – младоженци. Дани отказал да ги пусне в хотела си, защото убежденията, които има, не му позволяват да им осигури място да се „забавляват”. Какво мислите, че станало после? Обидени от отказа му да ги приюти, тези двама мъже се обърнали към  комисията за сексуална дискриминация към Агенцията Защита на Новия Ред и приятелят ми не само остана без хотел, но и в момента излежава три месеца в изправителен лагер. Място, приготвено за превъзпитание на хората с назадничаво мислене.   

Филип седна зад компютъра и написа:  

Момчето се събуди

и видя

навсякъде издигнати стени.

Изрисувани в светли

цветове,

със съмнителни

по качество бои.

Обичаше да пише поезия, когато се чувстваше зле. Точно като в този момент. Напълно осъзнаваше, че не му оставаше много дори и за удоволствието да твори необезпокояван. Днес бе денят, в който щяха да му спрат и тока. Такива като него, които нямаха чипа бяха лишени от правото да купуват, продават и да се хранят разбира се. Той беше взел своето решение и бе настъпил момента да понесе последствията от него.

С болка осъзна, че беше останал сам. Хората, които мислеха като него, се изнесоха от града. Преди година, по-съобразителните отидоха по селата, засяха земята, която бяха закупили докато все още беше възможно и отглеждаха животни, за да се изхранят. Не и Филип. Никога не бе харесвал селския живот и затова реши, че когато дойде моментът всичко да свърши, ще е по-добре да е там, където му харесва.    

Картините

изобразяваха деца,

държащи във ръце

балони.

В нюанси на червено

извираше река

изпод кула

с четири колони.

Звънецът на входната врата се обади. Предположи, че някой от близките го търсеше, а на него изобщо не му се водеха безсмислени разговори. Роднини и приятели от седмици се опитваха да го убедят, че трябва да се подложи на процедурата по имплантиране на чипа. Отвори вяло. Беше майка му.

- Може ли да вляза?

- Само ако не ми говориш за процедурата – отговори ù рязко, защото му бе омръзнало да го агитира.

- О, моето момче, защо се инатиш? – продължи тя, като го бутна леко, за да ù направи място и се настани артистично на неговия диван.

Разплака се, а той предпочиташе тя да крещи. Не издържаше много, когато някой лее сълзи в негово присъствие. А майка му наистина можеше да убеждава, изкарвайки се жертва. За да устои на атаката, седна отново зад компютъра и продължи да пише.

От кулата

надничаха лица.

И всичките

изглеждаха различно.

Обединяваше ги

някаква тъга,

но те с устата

си отричаха.

- Изглеждаш тъжна – пробва се да бъде нежен. – Не се притеснявай за мен. Все някак си ще се оправя.

- Как да не се притеснявам бе, Филипе, не виждаш ли, че си станал кожа и кости. Аз бих ти донесла нещо за хапване, ама баща ти ми забрани. Ако разберат от Полицията на Реда, ще ни санкционират жестоко.

Болезнената топка от напрежение и глад заигра отново в стомаха на мъжа. За да я спре, остави пръстите си да се движат по клавишите. От всичко най-много се дразнеше, че хората спряха да разпознават добро от зло. Новите лидери не спираха да внушават, че моралът няма значение, а само плащането на задълженията към Реда. Те не го заявяваха така ясно, а с агитации, реклами, медийни послания и още какво ли не.

Разбира се, това ги постави в ситуация да отхвърлят всеки източник на морал и най-вече християнството. Не мога да опиша с думи колко сили вложиха да отрекат, изопачат и подиграят думите на Исус. Сякаш успяха. Само дето той много добре си знаеше, че независимо, че са мнозинство, те грешат, а Той е прав и за него бе чест да е на страната на правдата.

Тогава от земята

черен дим се вдигна.

покри със злоба

цялата земя.

Издигнат бе човека,

зъл вулкан изригна.

Подигравки сипеха

се към Христа.

- Колко време още можеш да издържиш? – тревогата в гласа на майка му на фона на овлажнените ù бузи звучеше автентично. – Не разбираш ли, че няма как да оцелееш без храна? С баща ти наистина се тревожим за теб, а ти... теб не те интересува, че здравето му е разклатено.

- Поне имате достъп до здравна помощ, нали? – Отговори Филип и продължи с желанието жената срещу него да схване сарказма в тона му – и до храна, и до какво ли още не. А, за малко да забравя, всичко това - с цената на душите ви.

Тук тя не отговори, а лицето ù придоби метално изражение. Тишината в стаята стана тягостна, но с това младият мъж отдавна бе свикнал вече. Последно време подобни разговори бяха част от битието му. Странно, но в същото време поезията в него не спираше да иска да излезе:

От кулата

надничаха лица,

но Вече

не изглеждаха различно.

Белег от печат

на техните чела

напомняше ми,

колко много

на животни те приличат.

Знаеше много добре, че краят му е наближил и сигурно никой нямаше да прочете стихотворението му, но той вече пишеше предимно за себе си. Не искаше да се предаде, не искаше да изгуби ума си. Не точно сега, когато настъпва кулминацията на дните му.

Читателю

жевееш в мрачен век,

затова е нужна от Небето мъдрост.

Помни,

че числото с белега на звяра

е числото на човек. 

- Изобщо не боли. Само едно боцване и си готов – майката гледаше пред себе си, но мислите ù се рееха някъде другаде.

- Няма да стане, майко. И най-добре спри да ме убеждаваш. Ние вече принадлежим на различни светове. – Стана му тъжно за клетата жена на дивана, но продължи. – Съжалявам, майко, но това е истината. А сега, по-добре си върви и... Сбогом, майко.

Филип се обърна към екрана на компютъра си и завърши стиха точно на време:

Когато се събудих, осъзнах

Навсякъде са вдигнати стени.

След това токът спря.

*   *   *

Затворих книгата. Вълнувах се, разбира се, много добре знаех как свършва. Удивителното бе, че когато за пръв път преди двадесет години прочетох този разказ, помислих, или не, бях убеден, че е просто една евтина фантастична история, а днес...

Ето и токът спря. Такива като мен, които не се бяха съгласили да им бъде имплантиран чипа-носител на личната им информация, осигуровки, застраховки, банкови сметки, данъци, бяха лишени от правото да купуват, продават и да се хранят, разбира се.

Аз бях взел своето решение и бе настъпил моментът да понеса последствията от него.