БЕСЕДКАТА

Събуди ме почукване по прозореца. Беше странно, защото светлината все още не беше обладала Земята. Помислих си, че звукът е от съня ми, но в този момент се повтори, сякаш да ме увери, че е действителен. Заслушах се и тогава нахлуха звуците. Вятърът - диригент, ги беше събрал за да ги разпръсне както той си иска. Скърцаше стряхата на старата беседка останала още от дядо. Той я беше направил за нас и ние не посмяхме да я разрушим не само поради спомена, но поради красивите орнаменти от дърворезба които я красяха. Дядо обичаше дървото и го извайваше във вълшебството на фантазията си.

Свирукаше улука, който тате беше измайсторил. Началото му, от покрива, беше глава на гном с широко зейнала уста която поглъщаше водата, а в края се свиваше за да я изплюе. Цялата махала се беше изредила за да го разгледа и аз бях много горда с моя татко. От върха на покрива припяваше дървеното петле, което бе излязло от бабините ръце, а мама го беше боядисала в пъстри цветове със специална боя , която издържаше на влагата. И днес все още не бяха изчезнали и когато се прибирах у дома го съзирах от ъгъла на улицата.

Стоях до прозореца заслушана в този чуден концерт и не усетих кога светлината бе украсила Земята и тя бе засияла в своята утринна приказност. Беседката вече се виждаше. Едва в този час осъзнах, че тя е паметник на любовта сътворен от две поколения на този дом.

Беседката! Дървените плоскости с които бе обградена бяха някак мрачни. Може би обидени? 

Постоях още малко вгледана в нея и заслушана в сърцето си. 

Облякох се на бързо, взех боите и четките и тръгнах!

Беше дошъл моят ред да се впиша в Любовта!