21 сент. 2010 г., 14:23

Без да разбереш... 

  Проза » Рассказы
1117 0 1
12 мин за четене

 

-          Защо дойде?

Беше тъмно и малко късно, когато Ирина му се обади и го помоли да слезе на паркинга. Беше няколко дни преди Коледа и Ирина тъкмо се бе прибрала, за да прекара празниците със семейството си. Всичко бе покрито с белия сняг, който започна да вали миналата нощ и спря едва преди час. Вечерта далеч не приличаше на студените декемврийски вечери.

-          Защо дойде?

Не беше студено, но гласът му накара Ирина да потрепери. Тя се опита да преглътне, но не успя, опита се да каже нещо, но думите останаха в гърлото ù. Съвсем не си го представяше по този начин, трябваше да е лесно, безобидно, като игра, откъде дойде сега тази буца?

-          Аз… аз… - отново потръпна. Беше по-уплашена, отколкото очакваше, всъщност тя изобщо не очакваше да се почувства така. Та нали чувствата ù сега нямаха нищо общо с това, което бе изпитвала преди към, към… как се казваше той всъщност, тя наистина бе успяла да го погребе някъде дълбоко, и в онзи миг, когато взе това решение, избра да започне от името и ето, че бе успяла, ето, че не помнеше как се казва, всъщност беше без значение, спомни си за него, само за да се убеди, че няма защо да се вълнува сега. Тя преглътна, този път успешно и продължи. Той стоеше срещу нея, облегнат на съседната кола. Реши да започне направо, без недомлъвки, той мразеше това.

-          Аз… имах време да помисля и осъзнах, че… че ти всъщност съвсем не си едно момче, „някое момче”, не и за мен, имах  достатъчно време да осъзная, че нямам нищо против да бъда част от живота ти, дори и това да означава, че ще бъда „просто едно от момичетата” в него… - тя утихна и го погледна смело в очите, дръзко и смело, последната капка смелост и всички остатъци от дързостта, които ù  бяха останали, други нямаше. Той  не помръдна дори, не бе спрял да гледа към нея през цялото време, докато Ирина говореше. Сега лека усмивка се плъзна по лицето му, леко пребледняло, леко болнаво. Иронична усмивка. Ирина си пое въздух:

-          Прекалено късно, нали? – тя се усмихна, беше разбрала всичко и сега се чувстваше наистина жалка. Какво правеше тук, нима съвсем бе изгубила ума си? Искаше ù се да се изпари, да стане, да се превърне в снежен прашец и този проклет северен вятър мигом да я отнесе оттук, в някаква посока, каквато и да е тя, някъде далеч оттук, да я захвърли там и може би… не, никой не получава втори шанс по три пъти… не става така, тя го знаеше прекрасно и единственото, което ù оставаше сега, бе да се усмихва, иронично, над себе си. Тя искаше само да бъде поне веднъж… не, просто поне веднъж да се почувства обичана, лошото беше, че като че ли сама не вярваше, че го заслужава и всеки път, когато щастието пропълзяваше до нея, когато си проправяше път, подобно на лъч през мъглите, с които Ирина се обвиваше, тя се обръщаше встрани, поставяше ръка пред очите си и оставаше така, докато не измине достатъчно време, за да е сигурна, че то си е тръгнало. След това сваляше ръката си и единствено по сиянието оставило след себе си, тя разбираше, че наистина е било тук, по топлината, която излъчваше същото това сияние тя осъзнаваше колко все по-студено ще става сега и колко силно всъщност ще се нуждае от тази топлина… и макар само сияние, то така я омайваше, че очите ù започваха да се пълнят със сълзи  и опиянена  тя се свличаше на земята, останала безсилна, обвита от мъглите, осъзнала какво е сторила… Всеки път отново и отново, и после започваха да се редуват грешките, стъпки, които предприемаше, за да накаже себе си за глупостта си, стъпки, които обаче я караха да се чувства жалка... една... две... три... докато се стигне до момента, в който тя отново започне да вярва, че хора като нея не заслужават да бъдат щастливи... а в същият този момент същото онова щастие пробиваше мъглите около нея. Тази среща, всичко, което каза, беше още една стъпка, която я накара да повярва, че е същество без каквото и да било достойнство. Тя дори не разбираше как всичко това съвсем не изглежда по този начин в очите на хората около нея, тя дори не осъзнаваше, че се съди прекалено строго за решенията, които взема и за думите, които изрича... не си даваше сметка, че се наказва всеки път, когато си позволи да мечтае, да иска нещо повече от живота, че се наказва всеки път, когато думата „щастие” се промъкне в ума ù. И за пореден път се чувстваше жалка и унизена от самата себе си. Но не съжаляваше, защото това бе нейното наказание, когато човек прави грешки, трябва да си плати за тях... и това бе цената, която Ирина плащаше сега – ироничната усмивка на лицето му все още не бе изчезнала, сякаш скована от внезапния студ, пристигнал тук с вятъра от север, вятърът, който трябваше да я спаси, но не го направи.

-          ... прекалено късно... и все пак исках да ти го кажа... липсваше ми.

Тя се усмихна, погледна встрани, към земята, към една кална локва, „откъде се взе тази локва сред цялата чистота наоколо”, сякаш виждаше там, в нея, нещо, което никой друг не можеше да види. После се приближи до него.

-          Наистина  ми липсваше – целуна го по бузата и се обърна, направи две крачки, когато усети неговата ръка да хваща рамото ù, силно, почти болезнено. Той я издърпа назад и я обърна към себе си. В очите ù плуваха сълзи. „Господи!”. Тя си повтори наум изречението, което обикновено помагаше в такива случаи, казваше го всеки път, когато се наложеше и сълзите просто пресъхваха, магическо заклинание, което толкова много пъти и бе помагало... ако се замислеше, всяка една негова употреба бе свързана с последвала я катастрофална грешка. Сега обаче бе последната фаза, болеше прекалено много и тъпото изречение не действаше. Болеше, защото страховете ù се сбъдваха. Тя сведе глава, но той повдигна брадичката ù нагоре и я погледна в очите. „О, това болеше!” помисли си Ирина и се опита да избегне погледа му. Сълзите пресъхнаха. Да, това наистина болеше и тя бе принудена да го понесе, защото той я бе хванал здраво за ръката и стискаше силно брадичката ù, така че да не може да се спаси от погледа му.

Останаха така около минута, една изключително дълга минута, която Ирина едва ли щеше скоро да забрави. Минута, през която той ù каза всичко. Тя измина и той заговори. Все още я държеше за ръката, брадичката пусна, но тя не наведе глава. Той знаеше, че няма да го направи.

-          Ти можеш да бъдеш точно толкова глупава, наивна и заблудена, колкото поискаш. Можеш да си живееш на който облак си избереш... можеш да бягаш, колкото бързо поискаш... и да стигнеш толкова далеч, колкото си пожелаеш, и да останеш там толкова, колкото смяташ за необходимо, само че... – той я стисна още по-силно за изтръпналата вече ръка и я издърпа по-близо до себе си. –  ... само че, нямаш право да се  връщаш след това, да идваш тук и да очакваш, че аз ще чакам теб. Хората рядко получават втори шанс, а ти получи няколко такива.

„Явно е прекалено късно”

Разбира се, че е късно, адски късно. Една година е много време, особено когато човекът, когото чакаш, ти е казал да не го правиш, защото и двамата не значите нищо един за друг. Не можеш да се връщаш сега, да заставаш пред мен и да ми казваш: „Липсваше ми”.

Ирина гледаше в очите му и не чувстваше нищо, нито студа, нито изтръпналата си до болка ръка, нито потреперваше от изгарящите му погледи.

-          Аз те помолих да не заминаваш. Та аз дори за цигара никого не моля?!? И ти какво направи? Какво направи?!?... – той разклати Ирина напред-назад в пристъп на нова ярост. Тя продължаваше да го гледа право в очите. Не премигна. Не си пое въздух. Стоеше пред него като кукла. Бледа кукла с широко разтворени очи. Без признаци на живот. -  ... замина. Чаках те половин година. Не знаеше, нали? Не знаеше, защото не поиска. По-лесно ти беше така. - той се засмя. Ирина си пое въздух на части. Не го издиша. – когато си дойде... всъщност какво стана, не е важно, но... аз те помолих да останеш. Аз никога не моля, за нищо. Ако ме познаваше... ако поне малко ме познаваше, щеше да знаеш, че аз никога не се моля по два пъти за едно и също нещо...

 

 

„... явно първата крачка бе моя... Ако поне малко ме познаваше, щеше да знаеш, че аз никога не предприемам първата стъпка. Ако ме познаваше, щеше да знаеш, че това, което направих, беше много... беше всичко. Повиках, но ти не ми отговори, получих мълчание. Никога няма да разбереш колко много ме болеше тогава, нито ще проумееш защо толкова много ме е яд сега. Яд ме е, защото пропилях три от най-хубавите си години в чакане на някого, за когото знаех, че няма да дойде при мен. Сега съм празна. Първо те харесвах. После се влюбих. Обичах те. Мразих те. Пак те обичах. Беше ме ад. И страх ме беше. И те преживях. Спрях... Сега има само пепел и прах... ”

 

 

-          Но ти няма как да знаеш това. Нали?

Ирина потръпна. Ироничната усмивка се изписа отново на лицето ù. Сега обаче тя не гледаше в очите му, а някъде зад него. Стари призраци беше разбудила тази спокойна и тиха нощ и северният вятър бе довел всички тях тук сега. Ирина потръпна.

-          И сега идваш и си мислиш, че едно „Липсваше ми” ще оправи всичко? Че ще ме накара да забравя всичко? Че ще ме върне при теб?

Ирина бе спряла да го слуша за миг, опитваше се да прогони призраците... Той се разсмя, а това върна Ирина обратно в реалността. Тя се обърна и дръзко го погледна в очите. Откъде дойде тази дързост? Нима ù бе останала някаква. Можеше сега да каже толкова много неща и да го накара да замълчи, да се почувства поне малко виновен за това, което бе изрекъл, за това, че осъжда престъпника, игнорирайки обстоятелствата... но тя замълча...

-          Да те върне при мен?!?... Кога изобщо си бил при мен!?

Тя не отмести погледа си от него

-          Ти слушаше ли ме изобщо?

-          Да, и не мога да разбера, не знам как едно момче може толкова да страда за момиче, тръгнало си от живота му при положение, че  изобщо не е било в него.

 

 

„... от онзи миг, когато ми се усмихна. От онзи ден, когато ми махна с ръка, ти влезе в сърцето ми, и то с такава сила, че пътят към него, към моето добре защитено сърце се разруши. И ти остана там. И ще бъдеш там, завинаги. След онзи сън аз ти подарих това сърце и сега то е твое, само твое, но ти не разбираш това. Ти сам разруши мостовете и вече няма път назад... и ти никога не ще си тръгнеш, дори и да не дойдеш при мен... ти си вече част от мен и аз ще те нося навсякъде с мен... не е ли тъжно, най-важният човек за теб, единственият, който би могъл да те направи щастлив, да няма представа, че е част от живота ти, че играе главната, най-важната роля в него, да не му пука от този факт. ”

 

Ирина потрепери. Пое си въздух и продължи.

-          Дойдох, защото осъзнах, че ти си част от моя живот... и че дори и да не съм спряла да отстоявам принципите си, дори все още да искам до мен да бъде онзи човек, за когото съм специална, за когото съществувам само аз и всички други са без значение... човекът,  който означава всичко за мен, единственият, с когото бих могла да бъда... дори да разбирам, че ролите, които бихме изиграли взаимно в живота си, може би не са еднакви и са само роли, такива, каквито сами си изберем... аз искам да участваш в моя, искам да ме има в твоя.

-          Чух какво каза, много добре чух, звучеше брилянтно. Запомни го. Може да ти послужи в друга подобна ситуация и там да постигнеш желания ефект...

Тя въздъхна и се усмихна.

-          Каква глупачка съм само... вече е имало подобна ситуация... но ти сам го каза, мога да бъда толкова наивна, колкото сама си поискам, нали?

Ирина се засмя.

-          Не си го представях така. Дойдох тук, защото знам, че за теб нещата не са се променили и че едва ли би отказал едно предложение за през нощта. Дойдох тук, защото за мен нещата се промениха...

Той погледна учудено, очаквайки обяснение, но такова не получи.

-          Ти наистина мислиш, че единственото, което искам, е да спя с теб. Наистина смяташ, че не означаваш нищо за мен, че искам само... само да... О, моля те, махни се от тук. Веднага!

Едва сега той пусна ръката ù. Ирина не помръдна. Ръката ù висеше неестествено във въздуха, сякаш той все още я държеше.

-          Когато ти писах, ти дори не ми отговори, не каза нищо. Не се обади. Не направи нищо...

-          И на теб не ти хрумна, че причината може да е, защото ти бях бесен за това, че след всичко, което стана, мислиш така, че след онази нощ за теб нещата стоят по следния начин...

 

„... дори да знам, че си прав... аз не мога... не искам да бъда просто едно от момичетата в живота на някого...”

 

-          Ти не каза нищо, не отговори, хрумна ми точно това, в което се съмнявах, че нещата стоят точно по начина, от който се опасявах.

-          Ти си глупачка.

-          Сигурно... глупачка, която може да мисли и да вярва в каквото си поиска, ти го каза, мога да го правя до тогава, докато някой не ме убеди в противното. Ти не го направи...

В очите ù нямаше сълзи, бяха празни. В неговите - да. Тя не разбра дали са от болка, или от ярост. Целуна го и си тръгна. Този път той не я спря...

 Странно е как хората се разминават понякога в пътя си... странно е, как се разминават... и, когато, ако изобщо разберат, е минало прекалено много време, стигнали са прекалено далеч,  за да могат да се върнат... обратно.

© Деница Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Страхотно,емоционално и толкова истинско
Предложения
: ??:??