Приличаше на пътуване. Отделила се от тялото си, Аделина се чувстваше лека като морската пяна, разнасяна край брега от бриза по пладне. Летенето се получаваше от самосебе си. Просто си го помисляше и вече беше горе- във висините на фантазията. Движеше се с немислима скорост, преминаваше като през тунел от времена и пространства. Покрай нея профучаваха гръмотевични бури, тайфуни, огромни вълни я заливаха, но тя успяваше да изплува. Вулкани изригваха и тя се потапяше в лавата без страх, че ще пострада. Ядрата на планети и звезди я приемаха в лоното си, вливаха енергиите си във вените ѝ и убийствената им мощ я изгаряше до пепел, но волята ѝ успяваше да подчини термоядрените процеси и тя се възраждаше още по-силна и прекрасна от преди.
Малко по малко, стихиите се предаваха във властта ѝ, но не я пускаха да се върне в човешкото си тяло. Без да знае защо, тя самата усещаше че не бива и че там я чака сигурна гибел. Затова, вместо да упорства напразно, тя продължи пътешествието си напред, през ...