– Той те спря, нали?
Аделина повдигна вежди въпросително и въздъхна с досада.
– Дори на края на времето не намирам спокойствие! Защо си дошъл, Анаил?
Архангелът на любовта, както обикновено, бе съсредоточено намръщен, което означаваше, че зад небесносините кристални прозорци към душата му протича интензивна мисловна дейност.
Аделина премести пълния си с кървав еликсир бокал от лявата си страна, за да може Анаил да седне от дясната ѝ. Двамата се намираха на една от последните оцелели от финалния Голям колапс на Вселената планети. Той щеше да се случи много епохи след раждането и възкачването на небесния престол на човешката богиня.
Светлият воин мълчеше и очакваше. С нищо не показваше искрената си тревога, недоволството от онова, на което ставаше свидетел, както и личната си болка, породена от страданията на възлюбената му жена. Но пък и тя не изявяваше никакво желание да общува с него, което още повече засилваше опасенията му.
– Върнала се се към алкохола? Откога?
– От сега. Обаче това ...