– Обещай, че ще играеш честно. Няма да прилагаш хитрости и измами. 

– Ани…

– Не ме наричай така!

– Опа! Гневим се, а? Черна точка за белия пратеник.

– Айде, моля ти се, без удари под кръста!

– Кога съм го правил? Аз съм най-праволинейният от Божиите вестители. Затова и съвсем праволинейно ме изритахте от сборището си на абсолютни лицемери. Не можете да понасяте остарелите разбирания на Дъртия, ама никой не смее да му се опълчи, за да не изяде някое и друго шамарче. Признай си, че си хапеш езика всеки път като получиш някое безумно нареждане отгоре, плод на задълбочаващата се деменция на Оня. Иде ти да откъснеш крилата на Михаилчо и да му ги завреш…

– Млъкни докато му е време и не сме изяли и двамата дръвцето. И без това рискувам много като съм тук и водя разговор с теб без официално разрешение.

– Твоят нескрит ужас от вероятните последствия на беседата ни искрено ме забавлява. Даже ме ласкае. Явно най-после са почнали да ме вземат насериозно. Ще ми бъде интересно да разбера, обаче, на какво се дължи тази промяна в настроенията.

Пешеходната зона в центъра на големия град не опустяваше дори в малките часове на денонощието, макар навън времето да не бе от най-подходящите за среднощни разходки. Засилващият се снеговалеж вещаеше доста рисковани преживявания за минувачите рано сутринта на идния ден. Но за същества, чието придвижване основно се осъществяваше без участието на крайници, оформящата се из уличните тротоари клинична пътека към травматологията беше единствено възможност да привлекат на своя страна нови заблудени души.

– Ако трябва да съм честен, а в присъствието на хлъзгав влечугоподобен идол като теб това си е цяло предизвикателство, ефирните простори страдат от липса на единение. От известен отрязък от вечността, брожения разстройват иначе съвършения ред, наложен от Всеотеца. Какво, в името на всемирната любов означава “Движение за равни права на ангелите”? И защо то има искания, оглавявани от абсурдното: “Всеки има правото да се самоопределя и да решава еднолично за себе си да спазва или не правилата на първородния пламък”?

– Стига бе! На някого от хронично упоените от епични псалми, възхваляващи сенилния самодържец, му е дошла музата да последва примера ми? Не-е-е-е…

– Съвсем сериозно. Ежедневно, с първите слънчеви лъчи, райските земи се изпъстрят с протестни плакати и крещяща гневна глъчка заглушава блаженото съзвучие на Симфонията на Сътворението. Толкова е дразнещо, че не можем да се съсредоточим в извършването на елементарни ежедневни дейности като величаенето на мъченици и успението на саможертвеници. 

– Хм… Един и същ сценарий, адаптиран за разгръщане в различна среда… На някого му се играят игрички, Анаил. Усещаш ли?

– Не. Лично аз бих предпочел да разрошвам разпуснатите коси на Аделина, рискувайки тя да забърше плота на библиотеката си с мен, докато се опитва да се оттърве от близката среща с ноктите ми, пред това да тровя братята си с интриги. Ти си по тая част.

– Нека разсея илюзиите ти. Предполагам, ще се радваш да разбереш, че това представление с равните свръхестествени права вече е играно на моя територия. Само, че аз нямам нищо общо. Според мен е по-сериозно, отколкото си представяш. Балансът е застрашен. Не, че горя от желание да слагам на една везна единствения по рода си свой лидерски нюх заедно с проскубаната мизерия на твоя безкрай, но е очевидно че нещо се готви. И ние с теб сме единствените, които негодуват срещу надигащата се заплаха. Защото, да виждаш някой друг да споделя възгледите ти за класическия традиционализъм? Освен мен, имам предвид.

– Не е честно! Разбира се, че никой уважаващ сакралния си произход небесен войн не би паднал до там, че да си говори откровено с теб! Как да докажа, че има ангели на моя страна, като те ще ме презрат задето се принизявам до нивото на първородния предател?

– Някак си не ми се струва уместно да си губим времето в провеждане на диспут на историческа тема, докато някой реже клона, на който седим. Кажи ми, ти доволен ли си от котешката си кожа? Защото аз съм напълно удовлетворен от атмосферата на горяща сярна обреченост в царството си. Нямам никакво намерение да се лишавам от комфорта, крепящ се на гниещите в агония души на милиони поданици. Стачката на служителите ми, обаче, застрашава привичната за мен душегубна идилия. Бунтовете в твоя извор на тоталитаризма само затвърждават убеждението ми, че с теб сме пешки в разгръщащия се мащабен план на някой много жаден за власт и слава индивид. Да имаш идея кой може да бъде това?

– Не си сериозен. Наистина ли смяташ, че дори и да имах най-малка представа кой би могъл да е, щях да споделя точно с теб?

– Прословутата котка от поговорката я е убило любопитството, теб обаче ще те погуби горделивият ти инат. Ани, ти никога не си бил любимец на управляващия абсолют. Бивайки настойчив в своята зле изиграна омраза към мен няма да натрупаш точки пред върховния съдия. И на двама ни е ясно, че е нужно да работим в екип. Поне временно, докато разрешим загадката и предотвратим надвисналия над всички ни Апокалипсис. Замисли се, ако двете ни империи се сблъскат във война, така възлюбените от теб човеци ще са първите, които ще го отнесат. И ти едва ли ще имаш възможност да прекараш вечността си в сладка дрямка край запалената печка. Да не говорим, че безвъзвратно ще се лишиш от нежните ласки на онази шеметна дама, която проявява изключително усърдие по отношение на сключения между мен и нея договор. И ти няма вече да лежиш и блажено да мъркаш в скута ѝ. Не си мисли, че не разбирам какви ги вършиш. 

– Нищо няма да постигнеш с гнусните си намеци. Отдавна съм имунизиран срещу язвителните ти подмятания. Това, което ме пази от отровата ти се нарича достойнство. Не е лошо да се поразровиш да потърсиш своето. Но колкото и да ми е неприятно, длъжен съм да призная че имаш право. Грози ни унищожителна война. 

– След като сме на едно мнение за пръв път от няколко хилядолетия насам, мога ли да имам уверението ти, че ще вземеш правилната страна, когато настъпи моментът?

– Разбира се! Тя е само една и всеки трезвомислещ безсмъртен би избрал точно нея.

Звезделин се усмихна повече на себе си, отколкото на безшумно крачещия до него огромен риж звяр, приличащ повече на див тигър, отколкото на домашен котарак и продължи:

– И все пак ще ти отива да станеш баща на десетина рошави продължения на котешкия вид. Не си ли се замислял да си намериш булка? Или в интересите на безпристрастната служба са те лишили от някои първични полови белези?

– Същото мога да те попитам и аз. Напоследък не са се пръквали нови адски изчадия по белия свят. Какво става, Звезди? Да не би да си хванал някой безсмъртен нелечим вирус и вече да са ти отнели шампионската титла по скоростно оплождане? Ще бъде много жалко ако най-потентният от вечните чепове спре възпроизводството на умопомрачени копеленца и ни лиши от възможността да блестим със съвършенството на светостта си пред утайките на обществото ни.

– Да се чуди човек как още не си се пръснал от разширяващото се като Вселената твое его, драги ми Рошльо! Както и да е, имам някои идеи и искрено се надявам да споделиш мнението си. А също и решението си дали ще приемеш участие в тях.

Анаил изрази съгласие и Звезделин мигновено прожектира в ума му собствения си план за справяне с все по-усложняващата се ситуация.

Двамата продължиха незабележимата си левитация над побеляващата, обвита от виолетова мъгла столица, поемайки в посока към един от труднодостижимите и доста опасни за покоряване върхове на страната. Предстоеше им дълго обсъждане на належащи въпроси и най-малкият риск да бъдат забелязани от смъртни трябваше да бъде избегнат.

Но колкото и предохранителни мерки да прилагаха, нямаше как да предвидят силата на човешкото любопитство и как тя би могла да се превърне в най-мощния двигател на постоянството, решителността и волята на една необикновена душа, която просто изключително много искаше да поправи непоправимото. Или поне привидното такова…