9 февр. 2016 г., 21:14

Без изход 

  Проза » Рассказы
781 0 7
7 мин за четене

       Ирина беше единствено дете в семейството, добра и кротка. Отрасна в малък провинциален град. С удоволствие помагаше на родителите си. Беше добра ученичка и с отличие завърши средното си образование. Искаше да следва медицина, но така се случи, че баща й загина при нелепа трудова злополука. Платиха им известно обезщетение, но парите бяха кът и Ирина се принуди да забрави за университета. Започна работа като продавачка в близкия хранителен магазин. Заплатата и пенсията на майка й им позволяваха да водят ако не охолен, то поне поносим живот. Успяваха навреме да платят текущите сметки, да поддържат къщата спретната и да се грижат за малкото дворче. Ирина рядко излизаше, предпочиташе да остава в къщи и да помага на майка си. За почивки и екскурзии не ставаше и дума. Веднъж беше ходила на летен лагер от училище и веднъж се записа на екскурзия до Рилския манастир с приятели. Но това се случи отдавана, още докато баща й беше жив.

       Тихият им и почти идиличен живот се срина, когато майка й получи инсулт. Ирина се разкъсваше между грижите за болната си майка, магазина, поддържането на реда в къщата и работата в двора. Прекарваше много безсънни нощи, обгрижвайки майка си. Премина на четиричасов работен ден, за да й остава повече време. Принуди се да наеме жена, която да остава при болната, докато тя работеше. Посърна, отслабна, състари се. Останаха само очите да светят и да напомнят за нейната хубост.

       Но едно зло никога не идва само. Откриха на майка й рак. Лечението се оказа изключително скъпо и непосилно за финансовите възможности на Ирина. Започна да забавя сметките, освободи наетата жена и се принуди да моли роднини и познати да остават при болната, дворчето обрасна с бурен, стените на къщата се напукаха, паяжините провиснаха в необитаемите стаи. Ирина нито се хранеше, нито спеше, а мислеше как да подходи. Но това, което най – много я тормозеше беше, че не успяваше вече да плаща дори лекарствата.

       През април попадна на обява във вестника: „Търсят се камериерки с приятна външност за хотел в Испания. Заплата 700 евро на месец, с осигурени храна и квартира. За контакти 08…….. „. Ирина се замисли дали пък това не беше изходът? Но как да остави майка си в ръцете на чужди хора? Кой ще минава сутрин да я целуне, да я помилва? Кой ще й каже вечер „Заспивай, мамо, аз ще бъда до теб!“? От друга страна, ако не отиде трябва да спре лечението. А тогава кого ще милва и на кого ще говори? Изборът беше труден, но тя го направи. С треперещи пръсти набра номера. Отговори й жена с красив, мелодичен глас. Покани я на интервю в София.

       На следващия ден Ирина стана рано, изми се, върза си косата на кок, сложи най – новата си басмена рокля и отиде на посочения адрес. Посрещна я красива жена с широка усмивка, предложи й кафе и я покани да изчака, докато шефът свършел с интервюто на друга кандидатка. Тя седна на удобен кожен диван и се загледа в разхвърляните по махагоновата масичка брошури на испански хотели. Това било значи. След нея влязоха още няколко момичета. Дойде нейният ред да влезе. Шефът беше мъж на средна възраст, с приятна външност и мек тембър. Попита я защо иска да замине. Ирина не скри финансовите си затруднения и грижите около майка си. Мъжът с приятна външност й обясни, че ако бъде одобрена трябва да замине до месец заедно с останалите момичета.

Спокойният и топъл тон на мъжа успокои Ирина и й вдъхна кураж. За първи път от доста време черното придобиваше сиви оттенъци. Върне се в града и почти с нетърпение очакваше обаждането. И то дойде няколко дни по – късно - беше одобрена и имаше точно три седмици да се подготви. Ирина подскочи дали от радост или от страх - и тя не разбра. Сълзите сами се стичаха по бузите й, дали от облекчение или от мъка – не знаеше. Напусна работа, почисти двора, почисти къщата, нареди градината. Нае две жени, за които знаеше, че са добри и сърцати и не веднъж й бяха помагали даром, да се грижат за болната й майка. Багаж нямаше много за събиране. Всичко се побра в един стар сак, останал от баща й. Сбогува се с роднини и приятели, а на майка си каза:

       - Мамо, сега тръгвам, ала всяка вечер за тебе ще мисля. А като се оправиш веднага се връщам. Не е сбогом, ще се видим.

       И пое.

       Пътят беше дълъг, но интересен за Ирина. Редуващите се гледки на села, градове, планини и обширни равнини обсебиха цялото й внимание. До ушите й достигаха брътвежите на останалите момичета, но тя не ги чуваше. Колко беше интересен и шарен светът. Колко беше различно от света, който тя познаваше. Поглъщаше всяка гледка, четеше табелите, попиваше всеки аромат. Отвори сърцето си и си позволи да се усмихне – може би идваха щастливи дни. Ето, ще работи, ще изкарва добри пари, ще лекува майка си и ако рекъл Господ, ще й върне здравето.

       Пристигнаха привечер пред не голям хотел. Посрещна ги не особено представителен мъж - Вальо, придружен от друг, който по – скоро приличаше на маймуна, отколкото на човек. Вальо щял да бъде техен отговорник. Настаниха ги в доста луксозни стаи, раздадоха им по един пакет с работни униформи, както обясниха и им взеха личните карти, за да ги регистрират.

       Ирина влезе в огромна стая. Остави пакета на леглото, а сака подпря на малката масичка. Огледа се – имаше мраморен бар с два стола, малка масичка с удобно канапе, добре зареден хладилник, тоалетка с всякакви гримове и мазила и джакузи до огромен прозорец с изглед към необятния океан. „Станала е грешка“ – това беше първата мисъл на Ирина и понечи да излезе. Вратата беше заключена. Стресна се. Какво ставаше тук. Телефона, да телефона - ще потърси помощ. Вдигна, отсреща женски глас й говореше нещо на испански. Чак сега се сети – не знаеше и дума. Затвори. Отиде до леглото и отвори малкия пакет. Ужасно къса рокля, мрежести чорапи, прашки и обувки с висок ток. Истината я удари в корема и тя се присви на леглото. Не, това не се случва на нея. Това е сън, ей сега ще се събуди и ще бъде в буса или в бащината си къща, още по – добре. Хайде Ирина събуди се, събуди се, събуди се!!! Това не е нищо друго, освен кошмар. Но не беше.

       Ирина стана платено момиче. Всяка вечер се свиваше на топка в банята и плачеше. След всеки пореден се къпеше по час време да отмие срама, погнусата, позора. „Боже, колко ще бъде лесно – един удар с ножа, хей тук в сърцето и край. А мама?“ Наистина се беше превърнала в проститутка, но поне всеки месец й даваха обещаните 700 евро, така необходими за лечението на милата й майчица. Беше си издействала и позволението на Вальо, веднъж в седмицата да говори с роднините си в присъствието на маймуната.

       - Лельо Пено аз съм, Ирина. Как е мама?

       - Иринче мила, как си ти? Майка ти върви към по – добро чедо. На обяд хапна супичка и сега спи. Пита дали си се обаждала и каза да те поздравя ако е заспала. То да я събудя, ама трудно заспива…..

       - Няма лельо Пено, няма да я будиш. Кажи й, че съм се обаждала, че я обичам и че съм добре. Хайде поздрави цялата махала.

       - Ще ги поздравя чедо. Пази се леля да не простинеш.

       И Иринчето се пазеше. Само ако знаеха каква мъка беше за нея, само ако знаеха ….., но не знаеха и нямаше да разберат. „Като мама се оправи, ще избягам“. С тези мисли навеждаше глава, затваряше очи и отлиташе далече, далече към родния край. А онези плужеци стенеха, пъшкаха и се потяха над нея, клатеха сланини и ръмжаха като мечки. В очите на Ирина угасна и последния блясък.

       - Ела на телефона, търсят те – беше Вальо, застанал на вратата.

       - Кой, мен ли търсят? От къде?

       - Идвай, да не съм ти секретарка.

       Ирина слезе във фоайето и взе телефонната слушалка.

       - Ало.

       - Иринче, леля ти Пена съм. Майка ти се спомина тази нощ. Утре ще я погребем. Ти леля …..

 

       Ирина вече не слушаше, пусна слушалката на пода и гледаше в нищото. Вече нищо нямаше значение. Не й трябваха пари, нямаше къде и при кой да се прибере. Тя беше нищо в нищото. Изгуби смисълът, изгуби волята, изгуби куража, изгуби търпението. Остана й само този нож и светлината.

 

       Тя беше при мама.

© Анелия Александрова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Gavrail45 (Гавраил Йосифов), Eia (Росица Танчева) благодаря ви.
  • "Тя беше при мама".Изключително драматичен завършек на разказа.
    Поздрав от мен!
  • Поздравявам те за силно въздействащия разказ!
  • Дани, ти ми даде повод за размисъл. Ами ако не беше видяла обявата, а беше срещнала сводник? Благодаря ти искрено за идеята, ще поработя над нея. БЛАГОДАРЯ!
    Младене, според мен, Бог изобщо не е устроил света погрешно. Ние го разбираме грешно. Бог ни е дал основната рамка за щастие и хармония, но водени от егоизъм, често излизаме извън нея. И не е задължително да страда този, който наруши правилата, може да страда друг. За мен Бог е велика сила, която не може да бди над всеки човек поотделно. Ако беше така, то само на мен трябваше да ми помага 5 пъти на ден и може би 50 пъти да ме наказва. А за изборите, които правим, няма какво да допълня. Ти си казал всички. БЛАГОДАРЯ!
    PS Коментарите ти винаги съдържат много истина и дават поле за размисъл. Благодаря и за това
  • Разтърсващо написан разказ, Анелия!

    "Тя беше нищо в нищото."

    Много силно обобщение. И тук ние виждаме, че живототът е гордиев възел - твърде често непосилен за разплитане от нас. Имаше ли Ирина вина за случващото се с нея в обобщен смисъл? Имаше ли тя избор да постъпи другояче? Мисля, че отговорът и на двата въпроса е един и същ - не! Но кой е виновен тогава? Бог ли? Той ли устрои така погрешно този свят, за да понесем толкова страдания в него? И тук си припомням думите на Иисус: "Велзевул е князът на този свят." Приели избора си да живеем в него, ние сме приели законите и правилата на Велзевул и нямаме право да роптаем, защото "Виновен е който избира, а Бог е невинен!" /Платон. Поздравление за творбата!
  • Безизходицата ни кара да вземаме екстремни решения. Любопитно ми е, ако героитята подозираше с какво ще печели пари, дали щеше да се откаже.
    Комплименти!
Предложения
: ??:??