Отново съм буден. За трети път днес и скоро пак ще заспя. Ще ме унесе; дори няма да имам време да мигна с очи. Вече пети ден ме тъпчат с упойващи вещества. Не ми казват кога ще ги спрат. Всъщност, никой не е влизал при мен от известно време. Не и в кратките моменти, когато излизам от наркозата. Ще чакам...
Отново съм буден; това е четвъртият път. Все още на са ме развързали.
Преди една седмица ме вкараха тук в усмирителна риза и ме закопчаха за това легло. Не съм луд, но те не искат да го разберат. Не ме слушат. Не ме чуват. Дори не се и опитват. А напоследък даже и не ги виждам. В началото ми слагаха инжекции, после (явно) когато отмалях са ме закачили за тая система.
Ще чакам - за сега нямам друг избор. Ще чакам да спрат...
- Извинете, ще Ви отнема само минутка. - Точно с тези думи, преди две седмици, на улицата ме спря млад мъж. Погледнах го изненадан. И все пак му обърнах внимание; не бързах. Бях излязъл ей така, да се поразходя.
- Благодаря – охотно продължи той - наистина само за минутка. Бихте ли почакали на опашката вместо мен. Много ми се ходи до тоалетна.
Последното ми довери тихо. Прошепна го. Погледнах върволицата от хора - внушителна. Помислих си: Наистина не си заслужава да си изгубиш реда за такава дреболия.
Младежът ми стана симпатичен с дързостта и естествения си подход, невъзмутимостта, с която обезпокои непознат, именно за нещо толкова дребно, но и лично, дори интимно. И все пак:
- За какво чакат тези хора? - Попитах така, сякаш той не чакаше заедно с тях. - Нещо интересно ли?
- Да. Интересно, много интересно - каза младежът, а всъщност вече се отдалечаваше.
- Тук ли? - Посочих навалицата извърнат към него.
- Да. Точно там. Благодаря Ви!
Чаках четири часа. Чаках спокойно, търпеливо. Момчето не дойде, но дойде неговият ред на опашката. Поправям се: дойде моя ред.
Зад цветното стъкло на гишето, приветливо се усмихваше прелестно създание от женски пол. Не каза нищо. Нито пък аз. Подаде ми една готина покана. Ламиниран черен флайър с червен череп на него.
- Нищо не разбирам - влязох аз с реплика към момичето.
То ми отвърна вежливо, с усмивка.
- Очаквайте съобщение следващите няколко дена. Вземете този пейджър, моля! - Тя го плъзна под стъклото. - Желая Ви, успешен ден, господине! Пазете поканата.
Излязох навън въртейки флайъра в ръка. Погледнах пейджъра в другата.
- Шантава история - казах на глас.
- Какво?
Вдигнах глава по посока на гласа и не повярвах на очите си. М л а д е ж ъ т !!!
- Ей, пич, ти да не би да си си пил пиенето в бара отсреща, докато ми дойде реда, а? О, извинявай, нека се поправя: докато дойде твоят ред. Цели четири часа, пич. За някакъв напикан флайър... а, и пейджърчето. Само че, него си го прибирам за чакането. За спомен, нали се сещаш.
Размахвах му тия боклуци пред очите, а той стоеше като истукан, опулил едни очи. Накрая проговори, троснато, наврял лицето си в моето:
- Ти луд ли си, бе? Я си разкарай играчките! - Вените по слепоочията му силно запулсираха. Блъсна ме и влезе вътре. Някои от опашката се разсмърдяха, но той ги удостои само със среден пръст.
Сега аз бях този, който гледа като истукан. Наистина младежът беше с други дрехи - някак си съвсем друг стил и вкус. Възможно беше и да съм се припознал.
- Извинете, припознах се. - Викнах след него. Той се извъртя ходом и ето на: един среден и за мен.
Тръгнах си. Поех - неволно - същата посока от преди няколко часа. Бях тръгнал за никъде, ако трябва да бъда честен. И то най-вече - честен със себе си: едно от нещата, на които най-много държах. Отне ми години докато го постигна. Но успях, и се научих. Все едно късах с дрога.
Като малък, за дълго време, ама изключително много дълго време, бях в плен на заблудите. Създавах си ги сам. Градях си замъци от заблуди... какви ли не и как ли не. Но един ден бях наказан... И затова, сега съм честен със себе си.
Очите ме смъдят. Скърцат - гурелясали са.
Махнали са ми системата. Крайно ми е неудобно така вързан.
Като че ли възприятията ми са си възвърнали нормалната чувствителност. Усещам се подут. Долавям миризмата, която се носи от мен. Подушвам се:
Ах, колко отвратително!
Имам нужда от баня - да бъда накиснат (поне няколко часа), стърган, изстърган, изплакнат, подсушен и ароматизиран. Ще ли дочакам подобно отношение? По-добре да ми дадат още някое хапче и така с общи усилия да подтиснем тая миризма...
Не, най-добре ще е да ме развържат и да ме пуснат. Волна птица съм аз. Преди много обичах тая песен; сега не чак толкова. Обаче като ме изпишат от тук ще я запея. Ще накарам всички да запеят с мен на глас: "Волна птица съм аз, но да летя не смея, волна птица съм аз, дулата дебнат, искат аз да онемея."
Доста са намалили дрогата щом още не заспивам. Може би, са на път да проумеят грешката, която сториха със залавянето и оковаването ми тук, на място. Какво (съмнително) място само. Всъщност нямам ни най-малка представа - дори и бегла - къде се намирам, но съм сигурен, че съм жертва на огромна грешка... Т е п р о с т о с а о б ъ р к а л и ч о в е к а... З-а-а-с-п-и-и-и-в-а-а-м...
Невероятна красота. Лежа срещу облаците с разперени ръце в плен на тревата (която расте през мен). Усещам я как набожда тялото ми, минава през него, порязва ме отвътре, пробива ме с нежен шепот, с гъдел - проправяйки си път през всяка моя фибра - унесена в приятен, увлекателен разговор с пленното ми тяло. Накрая ще израсте чак до небето, ще мушне зелените си пръсти в тихите облаци, за да се свържем завинаги - земята, тревата, аз и облаците бели.
Приятно гъделичкане в слабините ме опиянява... Хм! Нещо издава странен звук, някакво пюу... и... хм, идва от джоба на панталона ми... О, не! Проклетият пейджър. . . Мамка му! Защо ли не го изхвърлих още вчера.
Изпратили са ми някакъв номер, на който да се обадя. Копелета! И защо? Може би защото съм в планината и там не е проблем да звъннеш някому по телефона. Намирам се в дворчето на не обитаван скит. Мобилна връзка е невъзможна тук в планината... Я почакай, ами пейджърчето как има мрежа?
Изваждам си телефона. Смарт маймунката на дисплея закачливо ми сочи към горното ъгълче, че наистина няма мрежа.
По дяволите!
Как са ми изпратили това съобщение тогава? Безпомощен съм, не ще го проумея.
Значи, единственият вариант е три часа път обратно до манастира, където има телефон. Звучи абсурдно. Защо да се обаждам? Този пейджър попадна случайно в мен, ако четиричасово чакане на опашка вместо друг, може да се нарече случайно. Ами тогава, значи... може би, след като съм имал глупостта да го направя, не виждам защо да не продължа все в тоя дух и да се обадя. Добре, тогава... продължавам (надолу).
А как, по дяволите, работи тая джаджа без мрежа? Нищо... така и няма да разбера.
Нарамих си чантата и поех - надолу. Какъв фарс. (Обаче, може би, никога вече самота!?) Надявам се.
Спускането е разтоварващо и повдига духа. Оттук се вижда к р а с о т а т а н а к р а с о т и т е. Не е по силите ми да я опиша, а толкова ми се иска. Душата ми трепери от възхита.
Преброявам десет облака в лазурното небе. Такова бяло няма! Мислено започвам да си ги подреждам, като пъзел. Взимам един и го поставям в средата, после друг отдясно на него. Не става. Слагам го отгоре и ето, готово, пасна. Облак след облак и така нареждам един голям б я л т е л е ф о н. Какъв фарс само!...
И сега.... Нещо нечувано и невиждано... И з г у б и х с е!
Стоя на ръба на пропаст.
Нечувано!
Спуснах се по същата пътека, по която дойдох. Не ми е за първи път. Познавам терена. Идвал съм тук поне милион пъти. М и л и о н...
"Миллион, миллион, миллион алых роз, из окна, из окна, из окна видишь ты..."
Как ли ще ми помогне, тая песен на Алла Пугачёва, която така внезапно нахлу в главата ми? И, за какво?... За да не мога да я избия от там с часове, а може би с дни, или с години. Милиони години. Какъв фарс само! Аз и Алла Пугачёва на ръба на пропастта, насред нищото, пред голямото неизвестно.
- Ну, Алла, дорогая, что мы будем делать?
Поне не съм сам. Това - добре. Ами после? Ами сега? Алла мълчи... Пее си песничката, ала нищо не казва.
Ще полегна да подремна. Надявам се, да се събудя сам; без идиотского (прашу пращение!) музыкального оформления.
Вот и так. Заснул.
Събуждам се; окован и сам, в бялата стая с черни завеси.
In the white room with black curtains near the station...
Отвън долита писък от влакова свирка, за да потвърди, че това не е само поредната песен, ненадейно влязла в клетата ми главата. Някъде на близо има надземна станция на метрото. Бинго! Ще се измъкна; те не могат да ме задържат тук за дълго.
Ще се измъкна и още как! Само да разхлабя тия ремъци. Малко, по малко, докато не съм заспал отново.
I’ll wait in this place where the sun never shines;
Wait in this place where the shadows run from themselves. . .
I’ll sleep in this place with the lonely crowd;
Lie in the dark where the shadows run from themselves.”
Събуждам се легнал в страни от пътеката, подложил чанта под глава.
Сънувах странен сън – Бррр! – пътеката свършваше до ръба на дълбока пропаст.
Брррр! - Било е само сън.
Навдигам се в седнало положение, а главата ми така тежи... Ще взема да я отрежа най-сетне.
Трябва да тръгвам. Имам още половин час път до манастира, а времето е напреднало.
Какво ли ме чака след този телефонен разговор? Какво ли ще произлезе?
Някоя кисела шега най-вероятно – вмъква на свой ред някой от вътрешните ми гласове.
Надали? – уклончиво се включва втори. - Толкова народ и такова чакане...
Да може би си прав – с охота го прекъсва първият – не ми се вярва лудите да са се пръкнали така масово по нашите земи.
Та това ще е зашеметяващо, нали – обажда се трети, въодушевен от обратния завой в посоката на разговора и с трепет в гласа извива: Луд до лудия, през него трети.
Брррр! – отново демонстрира скептицизъм Втори. - Звучи ми като сън на яве.
Но не е – прекъсват го в един глас другите два. - Не може да е – укоряват го те, сякаш той има някаква вина. - Няма начин – натъртват - онези чакаха за нещо друго...
Нещо интересно – допълват се един друг.
Точно така каза момчето, спомням си – с нотки на благодарност продължава Първи.
"Много интересно" – доволно повтаря Трети - точни такива бяха думите му.
А защо тогава не се върна? – Непреклонно неумолим е Втори.
Може би и това да е част от играта. Знам ли. Губи ми се връзката. Но, само още малко и пъзелът ще се нареди.
Търпение, приятелю – пак в едни глас напяват Първи и Трети. - Търпение!
Изведнъж пътеката излезе на открито.
Слънцето, започнало своя заход от високото, изневиделица бръкна в очите ми, с косо падащите си лъчи. Ослепял, предпазливо заопипвах с крака пътеката пред мен, докато бавно зрението ми започна да се възстановява.
Отново - малко по малко - формите около мен, пак ми се разкриха. Най-голямата от тях, огромният слънчев диск, блесна насреща ми...
Не-е-е-е!!!
Отново ослепях.
Каква глупост - все едно, пред очите ти рязко да избухне пламък, ослепява те, но ти продължаваш да го виждаш в настъпилата слепотата, само черно и огромен плам в средата му – абсолютен ейдетизъм; но ето, че отново ще виждаш и тогава светлината мигновено нахлува през непредпазливите ти очи, за да разбереш, че това е същият онзи пламък, който те е ослепил и тогава си наясно, че ще го стори отново, но вече е ужасно късно. Бум!
Вечно прецакан. Под това мото живеят някои хора.
Но нищо не е напразно; още с първите слънчеви лъчи на подновеното ми зрението, съзирам манастира в подножието, прикрит сред меката сянка на горите.
Целта е достигната. Почти. Остава едно леко спускане... и разбира се, да намеря телефон. И може би тогава, ще бъда възнаграден за усилията си... или (кой знае?) наказан за глупостта си. Тази моя свещена глупост, която ме накара да чакам цели четири часа на онази опашка.
Вяра, момко, вяра! – Напевно възкликнаха Първи, Втори и Трети. - Блажени са вярващите.
Или, както е по-вероятно в моя случай – Блажени са глупавите!... А то може да е едно и също. Вярващи и невярващи, умни и глупави, просветени, не толкова просветени, невежи или просто заблудени... Кой може да познае човека в този свят от хора.
“Човекът е очовечил света.” – В един глас викнаха вътрешните ми гласове. – Вечната истина е ръководна, момко!
Тишина! – укротих ги аз. - Та, както и да е – продължих сам на себе си - отговорите винаги идват по-нататък, а понякога, дори по-често - глобално късно.
Мисля че вече не ме тъпчат с дрога. Трудно ми е да определя от колко време съм буден, но трябва да има някъде към пет-шест часа; напълно достатъчно за да се осъзная, събера сили и да пробвам да поразхлабя ремъците.
Почти съм готов, но ужасно се уморих. Отне всичките ми сили и усещам как бавно и неумолимо те ме напускат. Отслабнал съм.
От известно време никой не ме навестява. Явно не се вълнуват от мен; чувствата ни са взаимни.
На моменти долавям движения идващи иззад вратата на стаята ми; някъде там от безкрайните тесни коридори, обсебени от мрак и самота (само да притворя очи и ги виждам като в пророчески сън) - отделни тихи стъпки, а един два пъти и приглушени, откъслечни фрази, сякаш скрити от тях самите.
Ще ми се наложи да се раздвижвам с часове. Почти съм се вкостенил, бих казал, закърнял дори. Умората ме поваля. Ще е по-добре да поспя, за да възвърна сили. Дано не ме натъпчат с лекарства! Желания. Само малки пожелания за късмет и краен успех. Надежди. Надежди и вяра. А те се нуждаят от самопожертвувание. А сега заспивай и релакс: Оле-затвори-очички.
М-м-м-м-м!!! Няма по-хубаво нещо от бирата... или, нищо по-хубаво от бирата няма, хе-хе! Особено когато е и повод за разтакаване. Така де, да си пийваш сладко-сладко, наместо да свършиш туй що требе, хе-хе!
Да, дами и господа. Да!
Стоя пред манастира и пия бира от... момент... (моля за извинение!само да погледна), ми кажи-речи вече два часа. Да-а-а. На биричка. В ресторанта пред манастира (на светска територия срещу светата обител). Точно помежду тях има обществен телефон. Седя и го гледам. И ще го гледам така, кажи-речи още два часа.
По-досетливите от вас, навярно, вече са схванали идеята, осенила ме, когато стигнах до телефона. Четири часа чаках на оная опашката за шибания флайър - значи четири часа и на опашката за телефона. Не че има стълпотворение, някаква навалица или въобще, дори един отделен заблуден индивид, които да искат да се напъхат в кабинката му и се възползват от чудния му принцип да пренася говор чрез електрически сигнали; не, нищо такова нямаше допреди да си въобразя, че пред малката кабина се е проточила опашка подобна на онази, на която пикливият пич не ме натресе.
Че колко му е? Нужно е малко въображение... И в крайна сметка това е обществен телефон – какви ли не неща са възможни на подобно място...
Идва сервитьорката с новата ми бира... и изведнъж чувам сигнала на мобилният си телефон. Въобще не се сетих, че тук долу ще имам обхват.
- Ало.
- Ало-о-о?
- Имате грешка.
Колко тъпо. Колко тъпо! В дисхармония с ледената ми бира, сега, изневиделица, заварвайки ме напълно неподготвен се явява мобилният ми телефон. А това значи, че мога да набера номера без дори да мърдам от мястото си. Как, по дяволите да постъпя, а? Как така изведнъж се озовах в положение да решавам вечната Хамлетова дилема: да изчакам ли два часа, или да не изчаквам. Какво да направя?
Ах, какъв глупак съм аз! Толкова е просто: имам бира. Колко бира мога да изпия за два часа. Въпросът е риторичен. Определящо е колко пари са ми останали.
М-о-м-е-н-т...
Екстра, ще имам, колко за бира в следващите два часа.
Ами, това е. Пий си пиенето на спокойствие, пич, и не мисли за глупости.
Слава богу!
Най-после успях да сваля и другият си крак да стъпи на земята.
Седнал съм на края на леглото, но надали ще мога да се изправя. Краката ми са трудно подвижни от почти едноседмично лежане в принудителна несвяст. Уморих се от усилието. Въобще хранят ли ме тия хора? Не съм на система от два дена, а от тогава, в часовете, в които съм буден, не само, че никой не съм виждал, камо ли храна...
Б о ж е м и л и, не съм ял от цели два дена.
Че така ще умра. Явно това искат - да ме уморят. Но каква е целта им? Какво съм им направил? Те не ме познават...
Познават ли ме?..
... и аз не ги познавам. Значи са най-прости злодеи.
М и л и, Б о ж е! С Е К Т А!!!
Сектанти на свобода.
"С е к т а н т и н а с в о б о д а - а - а", високо изпя някъде, някакъв хор, под акомпанимента на сигнални фанфари.
"С е к т а н т и н а с в о б о д а - а - а", ниско добавиха баритоните.
Искат да ме изядат...
Не... Щяха да ме угояват... Това е тъпо...
Ще изтръгнат сърцето ми ритуално.
Това вече не е тъпо.
Т ъ п о е!!!
Тъпо е и още как. Моето сърце, че как няма да е тъпо. Да изтръгнат техните си сърца ритуално...
О-о-о-о!!! Тръпки ме побиват!!! Сърцето ми трепери в ритъма на ужаса, в мъртвешкият ритъм на барабани опънати от човешка кожа.
Ах, горко ми!!!
Мигом се изправих на крака като древногръцки исполин.
"Херкулес е моето име" - викнах без глас. "О-о, Богове, призовавам вашата сила със заклинателни слова!"...
...Смелият се храни с подвизи...
Нищо не се чува от към коридора.
Опитвам се да доловя нещо, някакви признаци от там, долепил ухо на вратата; но врагът се е скрил и дебне в сумрака на коридорите.
Леко открехвам вратата...
...И поемам, скривам се в неизвестното, сред сенките на чудовищата, дебнещи навсякъде из тоя лабиринт; готов за подвизи... Готов да изтръгвам сърца ритуално по пътя към свободата.
Запявам химна на освобождението на ум:
"И ето на, политнах, волна птица съм аз, сърца изтръгвам, изкълвавам очите; волна птица съм аз, във полета на криле свободни, изкълвавам очите, сърцата им изтръгвам. Волна птица съм аз, волна птица, волна птица съм аз."
Бавно, но славно се приближавам към телефонната кабина, която чудя се защо, е червена - наистина странно за нашите земи.
Минаха четирите часа и неизбежното е на ход.
Влязох в кабината.
Закрепвам слушалката на рамо, притискайки я с глава. Поглеждам номерът в пейджъра и когато поднасям ръка с насочен пръст към бутоните ахвам:
По дяволите, копеле!!!
На средният бутон, върху който трябва да е цифрата шест, тук има червен череп – същия, като на флайъра.
На бързо се пребърквам и го изваждам.
Не чувано!
Точно под черепа на черния фон е изписано с малки огнено-жълто-червени букви: Натисни три пъти.
Кълна се, че преди ги нямаше!
Натисни три пъти; така и постъпвам. Вдигам смело пръст и натискам, един, два, три пъти. Чува се пукване и най-съблазнителният глас, който съм чувал ми прошепва в слушалката: "Погледни назад."
Отново постъпвам - без дори за частица от секундата да се замисля - така, както следва инструкцията и се обръщам назад.
Що да видя и чуя. На стъклото ми чука възрастна монахиня, което е поредното странно обстоятелство, защото, доколкото знам, към манастира няма метох.
Поклонничка, най-вероятно. Отварям вратата и поздравявам.
- Добър да е и твоят ден, синко – ми отвръща тя.
- Как попаднахте тук – не мисля, че въпросът ми прозвуча логично, но това не я учуди.
- Ами ти, синко, теб какво те води? Чистата случайност ли?...
- Това говори ли ви нещо – бутам й флайъра пред очите без да я оставя да се доизкаже.
- Ти, синко, не ме слушаш и не ми отговаряш, комай – лукаво ме скастри тя.
- Ами този бутон? Случайност ли е? – Обърнах се назад сочейки й към шестицата с пръст, а той разтреперан заигра в несигурност къде да посочи, защото шестицата си беше там – третият бутон на втория ред от бутони
- Мили, Боже!!!
- Мили, Боже – повтори тя.
- Мили, Боже – не можех да престана, защото сърцето ми се разплака: хлъц-хлъц.
Решавам да и се доверя. Питам я знае ли инструкциите, а тя ми отвърна с въпрос и недоумение:
- Инструкции? Какви инструкции, синко?
А как ми се иска, да й кажа: "Бабо, бабо!" Но се стърпях.
Монахинята ме дръпна за ръкава и направи знак да я последвам в посока манастира.
Доста е изгърбена. Иначе, не е толкова ниска. Тялото и би могло да е стройно, ако се изправеше, но изглежда това не бе по силите й.
Минаваме през входната порта и моят водач ме дръпна към една пътека покрай стената. На едно място, където дърветата стават все по-ниски, като храсти, пътеката се спусна по няколко стъпала и влязохме в тунел.
Пълен мрак.
- Идваш ли - долетя тих, но ясен гласът й.
- Да. - Не знам защо, обаче моят не прозвуча така. Дори и на мен самият.
- Кога ще свърши - се поинтересувах.
- Накрая - каза тихият ясен глас.
- Д-а-а-а - прошепна моят.
Реших да упорствам.
- Колко е дълъг?
- До края.
- А къде тогава е краят...
След кратко изскърцване, силна светлина, почти от упор ме ослепи.
- Гледай - насърчи ме тихият ясен глас.
- Не виждам. Сляп съм.
И както преди това на билото, контурите бавно, малко по малко, се очертаха пред мен; първо видях монахинята застанала в рамката на голяма врата, от която струи такова изобилие от светлина, че нищо не се вижда през нея. Да... и навсякъде се носи аромат на ябълки. Там, отвъд вратата, сигурно е ябълковият рай.
- Не - каза тихият ясен глас - само рай. Рай на всичко и всички. Самият рай Господен...
- ...синко - онемял добавих аз. - Онзи рай ли?
- Онзи.
- ...синко - отново добавих в недоумение, като идиот. - Онзи-и-и... - Ченето ми висеше като на анимационен герой... и идиот.
- Онзи... и този. Ще влезеш ли.
- Да вляза?!?! А да не би да съм мъртъв? Мъртъв - тихо го повторих. - Че от кога насам?
- Жив си. Хайде, последвай ме!
Правя няколко несигурни крачки, не от колебание, а защото все още не виждам добре и накрая се озовавам от другата страна.
От вътре ме изпълва такава невероятна отмала, че краката започват да не ме държат. Чувствам се блажен.
Светлината продължава да струи от всякъде - нищо друго не се вижда освен огромна светлина.
Сещам се нещо и тъй като не мога да видя монахинята в целия този блясък, задавам въпроса си на посоки, убеден, че тя е някъде около мен.
- Ами Свети Петър, с ключа за райските порти и тям подобни!? Къде е той?
- Там, при райската врата. Нали не смяташ, че за рая има само един път и едно място, през което да влезеш.
- Ама ти... ти не си монахинята - и повтарям още по-настоятелно - не си монахинята.
До мен в целият си струящ блясък се приближава нимфа с руси коси разпилени върху раменете й, покрити от слънчева роба. И това е нейният глас:
- Учуден ли си? Защото учуден изглеждаш.
- Ти си толкова прекрасна! Като Божие създание.
- Като теб.
- Остави ме ти мен - казвам го разсмян, а изумлението отново ме завладява. - Коя си ти?
- Твоят ангел-хранител.
- Вярно ли? - Радвам се като малко дете. - Ами, монахинята, тя къде изчезна, а? Кажи де?
Ще се задуша от вълнение и не мога да спра спонтанната глупост, така обилно струяща от мен.
И все в тоя дух продължавам с преправен глас:
- А ти комай не отговаряш на въпросите ми, с и н к о. Ти такова май комай, с и н к о.
Смея се.
Нимфата, моят ангел-хранител ме гледа весело.
- Щракни с пръсти - предложи тя.
Без да се бавя щраквам; рой искри се разпръсват навсякъде около мен.
- Комай ти липсвам, а, синко?
- Значи ти си била. Ти си монахинята.
Тя се движи плавно, седнала на въртящ се стол. Леко се повъртва наляво-надясно заедно с него. Тялото й, гъвкаво и акуратно описва огнени ленти в ефира на стаята.
Застанала е гърбом към мен. Виждам как повдига ръка от масата и я поднася към лицето си. Пие кафе; после отхапва от сладкиша.
Добре очертаният й, изправен гръб, ме привлича. Не мога да устоя на желанието нежно да прокарам ръка по извивката на гръбнака й.
Топката на бравата се движи безшумно надясно, до края. Леко натискам напред... побутам. Не иска. Вратата е заключена. Това ме спасява. По най-безумният начин щях да се озова отново завързан и упоен.
И въпреки това желанието ми към дежурната сестра продължава да бушува в мен. Сладката болка в слабините, сякаш някой ме е сграбчил и леко ги мачка в шепи, ме подлудява.
Натискам се в стената с желание. Виждам сестрата в стаята; следя всяко нейно движени, дори най-фините и мимолетни трепвания на сластното й тяло стигат до мен през полуостъклената стена към коридора, от където, крадейки мигове на изкристализирала в похот страст, тайно я наблюдавам.
Желанието ми е огромно. Искам да й сваля касинката, отприщвайки буйната й коса да падне надолу върху раменете; тя я разклаща сластно, нежно и същевременно буйно като грива; краищата й галят гърбът й, докато промушвайки се сред уханието на парфюма й (носещ в себе си тънката жилка на болница), се свързваме посредством гъдела на телата ни... обгръщам нейното, спускам ръце по него надолу и повдигам престилката; обкрачвам я бавно, минавайки пред нея и спускайки се ниско в скута й, принасям лицето си, за да поема аромата от градината й.
Бъркам си в гащите, изваждам си пениса и се изпразвам на стената. Краката ми треперят. Ръката ми играе с отмалелия ми член... Прибирам го...
...поглеждам през стъклото, целувам сестрата по тила и изчезвам...
Тя е монахинята...
Само, че този път стои изправена; и лицето е младо и красиво, невероятно красиво (някак си едновременно излъчваща покорство и непокорство), обвито от скромно прибраните под черната кърпа руси коси.
И въпреки това, тя е монахинята.
И този глас, тихият ясен глас, който ме посрещна, напътства и води, който постоянно звучи в ушите ми и нашепва: "Това е раят, синко".
Сега, когато я гледам, така приказно-райски красива, не мога да устоя, да не протегна ръка, към това лице. Лице на ангел.
- Дяволът говори в теб, синко. Чуваш ли го?
Ръката й бавно, така както с покорство бе скръстена в скута, пое нагоре, напред, протегната към мен и стопли лицето ми с допира си. Бяла като мляко и същевременно с лек жълтеникав оттенък, като мързеливо слънце.
Целувам я. Целувам белите пръсти и й нашепвам:
- Чувам го. Нека бъде наш гост.
Притискам я силно, но нежно към себе си.
Черната кърпа се свлече с едно нейно движение и разкри косите, от които струи топъл полъх. Сетне леко ги разтръска, изпръсквайки ме с нежните им докосвания.
Само слънцето може да гали тези коси: сега това съм аз. Галя ги нежно; провирам ръка през тях, разпервам пръсти и поднасям няколко кичура към лицето си. Лице на ангел. Но от кои? Вероломен може би. А не са ли и те крилати и снажни, като небесните?
Двамата като повалени, се търкулваме сред тази прелестна градина с Божи дървеса.
Топлите й надиплени поли, мигом разкриха горещото й тяло.
Пръсти й минаваха през косата ми като змии, отново и отново, докато многократно ме сграбчваше.
Обсипвам я с ласки. Търкам се в меката й гладка кожа, опивайки се от топлината й, която усещам дори през дрехите си. Ближа дъхавите й гърди, захапвам шията й; сякаш пия мляко, сякаш мия очите си в бистър извор, като че ли аз самият съм кладенец...
Тръпки на благоденствие минават под кожата ми и я отделят от тялото. То цялото гори. Огнена страст повдига одеждата ми и го разкрива. Голо и гъвкаво. Също като нейното. Силното и нежното. Нежното и силното. Две змии в тревата. Тихо в храстите, стаени гледат децата.
Тя ме потърси и ме намери. Аз нея също. Сега само забравата може да ме спаси.
Обгърна ме с крака и ме притисна... Като че ли завинаги.
- Чуваш ли ме, синко?
- Говори ми!
- Говори. Слушам те... Защо спря?
- Чу ли нещо?...
- Не, нищо... Струваш ми се изнервена. Какво има?
Тя не му отговори веднага. Приближи се бавно до прозореца; тогава му каза:
- Бременна съм.
- Какво-о-о? - И сетне замълча. После се приближи до нея. - Сигурна ли си?
Тя заплака. Той я прегърна. На свой ред, тя се притисна о него.
- Искам да родя това дете.
- Добре!
Виждам го как се усмихва. Щастлив е. Тя също хълца от щастие:
- Твоето дете.
Щастие? А къде е моето щастие? Някъде навън. В края на тъмните коридори. Как да го намеря?
Оставям доктора и сестрата в онази стая, за да продължа с изпълнението на моята мисия.
Трудно виждам в полумрака на коридора. Вече би трябвало да съм свикнал, но не е така. Учудващо защо!? Може би пост-ефект от дрогата...
Какво е това? Като че ли долавям кучешки лай. Да, чува се все по-ясно. Значи съм близо до това някъде навън... О-п-п-а-а!... Влакът... Шумът се засилва... Спирачките му вече свирят; ще спира... Готов е; спря. Усещам всичко толкова ясно, че ако притворя очи ще видя как хора слизат и се качват. Ще се кача и аз. Хайде, човече, търси! Тук някъде, да, точно тук някъде се намира изходът към свободата. Пуснете ме да изляза.
Тихо!!! Не викай! Така няма да стане.
Някой идва. Мушкам се в една количка с мръсни чаршафи - първият спасителен вариант, който изниква пред мен.
Смърди отвратително. Неспокоен съм. Разтревожен. Ще се пръсна. Дишам на пресекулки. Не ми стига въздух...
За мой пълен ужас, някой - този, който прекъсна порива ми към моето изначално навън, този който разсея мрака на моя коридор, тоя този забута количката в неизвестна за мен посока...
Или тъкмо обратното - известна. Със сигурност, някъде, от където ще трябва да започна отначало.
Шибана количка...
А какво друго можех да направя?
Вечно грешният избор.
Вечно грешната посока.
Под това мото живеят някои хора.
Скръц-скръц-скръц - това е езикът, на който говорят колелцата на количката. Нищо ново не си казват: скръц-скръц-скръц. Все това повтарят, а то ме изморява, хипнотизира, приспива. По дяволите! Уморен съм. И заклещен. Бях завързан - сега заклещен. Какво всъщност се промени? Позата. Посоката. Идиотщина. Кой съм аз и с какво се занимавам? И д и о т . Изпечен и заклет идиот.
Не ми остава нищо друго освен да поспя, та да поотморя малко. А после, както е казал поетът: Каквото сабя покаже.
Скръц-скръц-скръц. Ще уча чужди езици насън. Скръц-скръц-скръц.
Не ми е известно, някога да съм се събуждал, така сам, нито да съм се чувствал толкова изоставен.
Уж меката трева, на която лежа ме порязва като стъкло. По цялото ми невинно, голо тялото, се стича прозрачно-бяла кръв. Кръв, която не би трябвало да е моя. Не и с този цвят. Не и от моето тяло. Толкова е лепкава. Толкова е прозрачна, че самият аз изглеждам прозрачен. Безкръвен. Прозрачно-кръвен.
Инстинктивно вкопчвам ръка в нещо на тревата до мен. Оказва се някакъв парцал.
Яростно започвам да се бърша с него. Бърша, бърша, но нищо не се получава. Прозрачната кръв не спира. Парчето плат е подгизнало. Вдигам го и чак сега забелязвам, че това е черната одежда на монахинята. Моята сладострастна монахиня. Русият ангел на сладострастието. Мимолетният изкусител за цял живот.
Расото започва да пуши и изпарява моята слуз. Невероятна смрад сбърчва ноздрите ми.
А-а-а-а-а-а-а!!!
Не мога да дишам. Не мога...
Ослепявам. - Нищо ново за мен.
Оглушавам. - Сякаш до сега чувах нещо.
- Здравей, умнико!
Чувам. - Това вече е нещо ново...
Но не мога да се движа. Ужас!!! - Изненадите нямат край.
- Кой си ти?
Въпросът си отправям с приведена глава, подпрял брадичка на гърди. Вкоравил съм се. Вкостенил чак.
- Един и същ път води в две уж различни посоки, не мислиш ли?
- Не мога да отговарям на такива въпроси. Кой си ти? Къде е монахинята?
- А-а-а, монахинята значи... Прибрах я. Тук вътре. - Подхващайки ме с пръсти под брадичката, внимателно повдигна главата ми, точно толкова, колкото да виждам корема му. - Ето тук. Вътре - и се поглади по търбуха.
- Може ли да се изправя?
- Тръгваш ли на някъде?
- Само да се изправя... Тревата... тя минава през мен.
- А не искаш ли да знаеш къде си?
- Там вътре предполагам.
- Не. Все още не. Имай търпение. Ти се добър играч, макар и да си малко нетърпелив.
- Не съм никакъв играч.
- Напротив - си. Това познато ли ти е?
Пред лицето ми се появи шибаният черен флайър с червения череп.
- Искам да дишам. Не мога да говоря.
- Така по-добре ли е?
Изведнъж гърдите ми се разшириха, сякаш някой ги е стискал в менгеме и сега го поразхлаби. От рязко поетият въздух щяха да се пръснат. Още не мога да дишам нормално, но е въпрос на време.
- Благодаря! Каква е тази игра?
- Играеш си с дявола, момче! Пази се.
- О-о-о-о-о - изстенах от убийствената болка на менгемето, което отново, толкова рязко пристегна гърдите ми, че въздухът излезе през гърлото ми със свистене, което пък ме задави. Кашлям и плача. Плача не от отчаяние, а защото болката ме кара.
- Боли ли?
- Това ли е играта? Да ме боли - това ли искаш?
Губя време в сладки приказки, защото искам да се изправя и да го смачкам. Все пак, може наистина да се окажа добър играч. Никога не знаеш преди да опиташ.
- Е, готов ли си да пробваш? - Прозорливостта му ме стъписва.
Но добрият играч е хладнокръвен. Набирам сили, после скришом поглеждам към дясната си ръката - ножът наистина съществува, така както си го представях; държа го, стискам го.
Скачам като тигър... И се счупвам на две, на четири... на безброй малки частици фантазия.
Бурният му безжалостен смях ме смазва. Само миг и ето, че той прерасна в адски рев. Оглушавам. После ме глътва.
Буден съм. С притаен дъх слушам разговора между двама мъже, някъде около мен. Чаршафите смърдят, аз също и то не по-малко, така че се получава нещо като неутрализиране. Мъжете говорят на пресекулки. Единият доста кашля. Звучи сериозно. Трябва да отиде на лекар. Може би за това в повечето от случаите само повтаря: Ъхъ, ъхъ; и по-рядко проточва: М-м-м, да, тъй като второто често го закашля и той предпочита Ъхътата.
Изведнъж се отваря врата, хлопане, тракане, след което, строг женски глас, отсича:
- Това е. Хайде, мързели проклети, товарете и до два часа да сте тук.
Тогава се започва едно думкане, тътрене, колелцата на моята количка запяват старата си песен, но за кратко, защото я вдигнаха и заедно със смрадливите чаршафи ме изсипаха в каросерията на някакъв камион... О-о-о-о-о!!!... Пълен е с още мръсно бельо!
И дори не мръдвам, въпреки че върху мен продължават да падат чаршафи пропити с лиги и органични секрети.
Гадост!!!
"Мързелите проклети" свършват с товаренето, хлопат се врати, трясък; двигателя, първоначално отказващ, сега се задавя в мощен рев и аха аха пак да загасне, но нечий крак стъпил здраво на газта не му позволява и помпи на педала. Първата предавка влиза със звук подобен на мощно изхрачване и потегляме.
Чаршафите се разклатиха от движението и се слегнаха под тежестта си, обгръщайки ме още по-плътно, заедно за да достигнем до абсолютната конситентност.
Незнаен, сдухан камион ме вози незнайно накъде. И въпреки това...
...съм щастлив. По-щастлив от мен няма.
Лежа по гръб с разперени ръце и крака, върху гадните чаршафи и се смея. Ще се пръсна от смях; и пея моята песен - "Волна птица съм аз".
Пея и се смея. И си спомням за моята монахиня.
- Да, синко - би ми казала тя, след което ще добави - би ли си свалил дрехите, ангелче.
“...какво по-мъчително може да има от това да гледаш как уродливият стои наперен пред огледалото и разменя погледи на възхищение със собствения си образ.”
Някак си го усещам – тази фраза се въртеше като мисловен луп в главата му. - Някак си го усещам. Някак, сякаш е пророчество, мога да го видя; успяваше да го продължи като мисъл и оставаше на прага на визуалното умопомрачение и нищо повече...
Като в състояние на полутранс, нито можеше да продължи виденията, които го зовяха - неясно загатнати някъде отвъд него, нито пък знаеше как да се откопчи от това осъзнато състояние, че пророкува.
Езикът му знаеше думи, които не можеше да каже – а съзнанието му казваше думи, които езикът не знаеше.
- Слизаме! – Слухът му улови разнеслия се глас като deja vu; намесата отвън не успя да промени посоката, в която се изгубваше. – Искам кола! – От устата на спътника му точно тези думи звучаха абсурдно и гротескно, но и те с неосъзнатата си нарочна противоречивост, не успяха да го изтръгнат от състоянието, в което бе попаднал. - Това метро е живо мъчение. Ей, слизаме! – Аалбиел го разклати силно, стискайки го за рамото.
Тяхната станция.
Линията препускаше над гората, в която на места се откриваха грозните бетонни стени, ограждащи фабрики, складове и старата казарма. Точно това бе мястото където те трябваше да отидат.
Аалбиел го издърпа за ръкава навън, преди вратите на вагона да се затворят с грохот и стържене, от което ушите им заглъхнаха повтаряйки ги сякаш до безкрай... и само те двамата.
- Ей – извика в ухото му Аалбиел – Е-е-е-й-й-й!!!
- Не крещи, чувам.
- Недей пак, моля те! – Все още го стискаше за ръкава и когато го казваше ръката му отпусна хватката си. – Стига вече, чуваш ли!
Аалбиел тръгна, вярвайки си, че думите му са променили нещо и когато рязко се обърна, изстена от безпомощност.
- Тръгвай – изкрещя той. – Тръгвай ти казвам!
Двамата поеха надолу по металната стълба.
- Какво ти стана сега?
- Не знам. Пак някакво уж видение, а уж не.
- Защо ни викат така спешно. Теб – поправи се Аалбиел – защо те викат на пожар.
- Предчувствието – отрони той.
- За какво говориш? – От известно време Аалбиел все по-трудно се ориентираше в обстановката. Пък и събитията все по-учестено следваха едно след друго, а от това пък от известно време се чувстваше като на война. Не бе воювал отдавна; така както бяха се уталожили нещата през последните две-три столетия му харесваше.
Наближаваха алеята сред дървета, губеща се някъде навътре в гората, която ги отвеждаше в старата казарма. Още с първите стъпки навътре по нея, Аалбиел го видя как се отлепя от земята и шеметно полита напред. Реакцията му бе мигновена и той се стрелна напред за да го достигне.
- Стой бе, човече, за къде си се... Там не ни чака нищо... – бе само един кратък миг, в който той замълча, защото усети - то бе чувство (много по различно от човешкото), че изричайки това, което щеше да каже, нанася присъда над себе си и въпреки това добави: - Нищо добро!
Но отговор не последва.
– Спри за малко! – Гласът му екна в гората и дърветата се разлюляха. Уплашено пространството многократно го повтори от всички страни, докато накрая не затихна. Настъпилата тишина беше зловеща.
Спътникът му го гледаше със застинало като мъртво, нищо не изразяващо лице; само спокойно премигващите му очи твърдяха обратното. Стоеше на едно място, здраво стъпил с крака върху станалия с годините на пясък асфалт на алеята.
- Кажи ми какво става, Йоане! – От равният, овладян тон на Аалбиеловите думи звучеше едновременно молба и заповед, каквато и двамата добре знаеха никой от тях не можеше да дава на другия. - Какво става в главата ти, Йоане?
- Ти по добре знаеш – отвърна му той.
- Не, не знам, там е работата. Аз съм дух на формата. На теб ли да обяснявам...
- Добре – прекъсна го изведнъж Йоан. – Почакай!? С теб сме вече колко века – въпросът беше риторичен, за това продължи без да чака отговор: - Слети сме в едно. Кога съм те лъгал, виждал си всичко, което се е случвало с мен – нима това не ти е достатъчно, за да разбереш, че знаеш точно колкото и аз.
Аалбиел продължаваше да го гледа с тревога; Йоан понечи да продължи пътя напред, но спътникът му го спря като го хвана за ръката.
- Вярваш ли в делото си, Йоане? Искаш ли все още да следваш пътя? – Думите му се забиваха като копия в жарената мъченическа плът на Йоана. – Те ще искат вече почти невъзможното, спътнико!
- Откровението е лъжовно – в паузата, която направи след тези тежки като злокобна присъда слова, светът сякаш изпищя, за да заглуши тръбите на апокалипсиса. – Виденията не ми дават покой, макар че още не ми се разкриват напълно.
- Отново ще пророкуваш? – Аалбиел настръхна при тази мисъл. Крилата му шумно се разтвориха и затрепериха, разпръсквайки хладния въздух на гората. – Вярваш ли ми – ненадейно запита той, втренчен в Йоан. – Вярваш ли в преходността на непреходното? Вярваш ли в онова, което уж си свикнал да изпускаш... Тоя свят е нереален, Йоане! Нищо в него не е от онова, което е!
Гората се разклати и нямаше начин да не забележат предупреждението.
- В реалността аз не съществувам – сякаш продължи думите му Йоан. - Нима има друго?
Внезапният вятър, подлудил с появата си върховете на дърветата, ги откъсна от земята и ги метна сред короните на им; въртяха се като листа, откъснати от земните си сокове, разпилени в ненадейните им посоки, където живота и смъртта имат едно начало, което също е и край: неудобството да си зависим!
- В-о-о-й-и-и-н-а-а-а – като изгубено, сред онзи свят от отлетели послания, звучеше предупреждението на Аалбиел. – Прости ме, за годините на преданост, Йоане! – Гласът му се носеше в сонарен пристъп: с ясната и наситена плътност, каквато дава водата...
...значи че дори въздухът в гората бе сменил свойствата си. Земя, вода, въздух, дърво и огън се бяха слели в едно.
Йоан лежеше на земята, заслушан в екота на предупреждението, което отдавна не бе му нужно, и мислите му се въртяха към прииждащото проникновение: Дори природата се променя!
Небето изсвистя, въздухът притъмня, обсебен от мрак, ненадейно спуснал се отгоре; гората се изплаши и полегна на всички страни, образувайки по този начин кръг там, където лежеше пророка.
- Аалбиел – тихо произнесе Йоан, потискайки силата на гласа, викът, който заглуши в себе си, защото нямаше да има шанс да се пребори с необятността на този предел отвъд обозримото, отвъд разбираемото, отвъд съществуването на този свят. – Аалбиел – повтори той вместо този вик!
Аалбиел не съществуваше. Никога, нищо от това, което някога е било или ще бъде не съществуваше; защото е измислено. Сътворено.
В главите ни то приемаше формата на екзистенциалните ни принципи, методите ни на асимилация... и макар понякога улавяно от фокусите на светлината, когато очите ни получат свише дарът да прецеждат тъмното от свелото и открием явленията на световете отвъд нас и вътре в нас... дори тогава болното ни съзнание се затваря и отново ослепяваме, защото така сме манипулирани още в сътворяването – слепи, бездиханни, със сърца от камък, обвити с кожата на собствените ни тела, притягаща ни към калъпите на неизбежността, защото не ни е давано да бъдем други, освен хора.
Аалбиел бе моята пролука между този и онзи свят, дух пазител, войн на Михаил... Сега вече ми бе отнет; сега трябва само да се оставя на пророчеството – това ново завладяващо ме пророчество, от което светът щеше да се преобърне... Знам го. Защото вече няма на къде, защото вече съм ненужен и явно това е бил пътя... Той (Аалбиел) също е станал ненужен; не и сега, когато явно бе адмирирал зараждащия се в него бунт.
Бе потърсил спасение и го бе получил: истината е вселичима.
Йоан се изправи и тръгна.
Гората следваше извивките му. Асфалтът поемаше нозете му меко, като пантофи обути на тях.
По пътя, отпреде му, вървяха дузина гарвана, а един бе кацнал върху главата му. Приличаха на видение – на процесия на отвъдното. Гарваните се държаха така, сякаш него го нямаше, а онзи, който стоеше върху главата му не трепваше, като да бе стъпил върху клон или камък.
В далечината пред тях, там където се виждаше краят на алеята, се показаха крилата на голямата порта на казармата. Металът им тежеше с въздействието си на непристъпност – със студеното си отблъскващо инкрустирано и обковано с детайли тяло. Гарваните политнаха и кацнаха върху й, приемайки предишния си невъзмутим вид. Изглеждаха като част от наглата й претруфеност. Тя изстена, изскърца за една неопределена част от безкрайността на битието – съвсем като призрак – след което започна да разделя двете си крила навътре, отваряйки пътя пред Йоан.
Не бе забавял ход, не бе усетил отмерените си бързи, но плавни крачки. Не чувстваше ходилата си, така както не бе чувствал през всичкото това време с изключение на миговете (часовете) на пророкуване, просветления и онези другите, в които потъваше в абсолютен мрак, неизмерим ни с усет, ни с проницателност, с нищо човешко, с нищо, което дори да бе познавал, когато нозете му все още бяха част от него – негова плът и кръв, негово тяло.
- Толкова много години нетление – думите бяха отправени навътре към него.
Двете фигури излязоха иззад затварящите се двери и го последваха застанали зад двете му страни. Пророкът ги усети, също и гневът навдигнал се у тях, защото те бяха чули думите му, както чуваха всичко; властваха чрез нечовешката си проницателност над умовете и телата – бяха въплътени с благодат, както я наричаха – духовно просветление. Но той отдавна знаеше, че не така, че то е друго, и светлината в него ставаше все по неистинска, лъжовна... пригодена за подаяние, за разтръбяване... макар че, кому ли бе нужна тя... но просветлението върху хората бе въздадено, насадено... Посял ли е вятърът семе, което от сой да е?
- Тревожни вопли екнат в душата ти, Йоане.
Гласът който го бе спрял (стоеше като закован на мястото си, с опряна у мощта на огромното същество глава) изтръгна от нозете му всичката сила на живота, който притежаваше. В утробата си, там където се раждаше онази пагубна връзка към онова, което го зовеше – нишката на новите пророчества, светлината на истината, на апокалипсиса на утрешния ден, там той усети изпразване и още как мощта му го напусна, изтичайки вън от него, сякаш е роса по върховете на тревата.
- Човек вечно се завръща! – Бе твърд в словата си.
- За да си остане такъв – прекъсна го гласът с медния си тембър.
- Всички ние вечно безброй пъти сме били тук и всички неща с нас -на свой ред го засече Йоан.
Чак тогава пророка вдигна взор към орловата глава.
- Избягал е нали?
Михаил не отговори.
- Горчивината на словата се възкачи и в устата, Елохим. Няма я първоначалната сладост.
- Ще погинеш, Йоане! Душата ти чезне в десницата ми.
- А тя в чия десница чезне, Елохим?
Мощта на тласъка разтърси кокалите му. Запратен в стената, Йоан дори не успя да изстене на мига. Болката бе като болест разляла се по цялото му тяло, но тя бе нищо в сравнение със световъртежа в главата...
Михаил го гледаше с орловият си поглед. Крилете му, обгърнали го целия, криеха останалите му три лица. Пророкът се гърчеше пред очите му, но не от болките разтърсили тленното му тяло, съборило стената, в която бе запратено, а от напиращите пристъпи на прорицанието, които Михаил бе безсилен да предотврати.
- Мъдрост – пелтечеше Йоан, повален в прахта на съборена от телесата му стена – М-ъ-ъ-д-р-о-о-с-т! – втвърди гласът му – Нужна е мъдрост; който е разумен, нека сметне числото...
Носеше се тръбен звук – някак си далечен, но и близък. Разсейваше се из помещенията като екот, като мелодия от миналото – едновременно и реална, но и измамна като видение...
...И не затихваше – напротив, със сила равнима единствено на вечността, монотонно изпълваше цялата вътрешност на сградата.
Идваше от ротондата - измежду четирите колони, които се издигаха в центъра й – монументални късове дялан гранит, стигащи до сводестия таван без да го докоснат.
Тази бе цитаделата на светая светих – скинията Божия!
В основата на всяка от колоните, като стражи, с разперените си огромните четири крила, бдяха фигурите с лица на орел, вол, лъв и човек.
Пустотата надделяваше в обитаването над залата, захласната в опияняващия меден зов.
И изведнъж, вътрешността между колоните – ниска и полегата стъпаловидна пирамида, подобна повече на пиедестал, увенчан с издялан от камък фонтан, от който бе бликнала и застинала в същият камък струя, сега изсмука обратно тръбния звук, връщайки го отново в своята утроба. Получилият се музикален ефект на пусната на обратно лента, допълнително подсили властващата над всичко в сградата мистика.
Тишината утвърди своето царство и не я предаде никому в близките часове.
- За какво съм ви аз?
Всички го гледаха мрачно. Въпросът не бе насочен конкретно към някой от тях. Това донякъде сваляше напрежението, видимо натежало по лицата им. Но въпреки всичко той искаше отговор и неизбежното бе на ход: трябваше да го получи! Но кой щеше за започне?
- Как ще ви помогна аз да го намерите?
Съветът не знаеше това.
В ротондата се бяха събрали около десетина души. Йоан стоеше изправен пред трима от тях, другите стояха настрани, наредили се по облата стена – стаени и размити като пълзящата по нея слузеста влага.
- Тези, които ви събраха, не вложиха ли мъдрост в устите ви, та да не стоите напусто?
- Казаха, че ти Йоане, си този, който може да го намери, защото си знаел написаното, което са ти дали. Ние сме само четци със слепи очи и затова умовете ни са затворени. Казаха ти да излезеш и да го търсиш.
- А рекоха ли ви кой ще ме съпроводи? Споменаха ли ви къде е... – надеждата го изпълни - споменаха ли нещо Аалбиел?
Мъжете мълчаха, свити все по-близо на групички като овци.
- Сега, кой ще е с мен?
- Мене пращат.
Всички като един вдигнаха глави. Само Йоан стоеше с гръб към гласа, така както си беше. Виждаше раболепието, граничещо с уплаха, изрисувало лицата на мъжете от съвета. Познаваше този смразяващ кръвта глас, знаеше твърде добре от чия уста излиза той.
- Е, Йоане, готов ли си?
Йоан се извърна. Узиел бе разперил четирите си огромните криле и като добавка към тях разтворил широко ръце, готови да сграбчат в прегръдката си нечие тленно тяло – Йоановото например.
- Значи, минаваме на по-горно ниво, Узиел? Така разбирам появата ти.
Отговор не последва.
- Няма ли да набиваш на очи така. Хората там отвън, не са свикнали с гледката на свободно разхождащи се херувими.
Лицето на Узиел придоби ехиден израз.
- Кое лице искаш да ти покажа, Йоане? – Без да дочака отговор, който е без това нямаше да последва, той се отмести и тялото му разкри пред взора на пророка един от онези великани – нефилимите, който бе приклекнал за да се събере под купола на ротондата. – Приемаш ли още един спътник в дивият свят на човеците? Нека ти представя Геен, който ще ни бъде дружка.
Йоан го гледаше с присвити очи; поклати неопределено глава и се усмихна.
- Значи пак ще съм като звероукротител, като циганина с мечката. Този панаир ми е познат.
- Обиждаш ни, Йоане, недей така! – Узиел бе направил пародийно намусена физиономия. Очите му искряха от присмех.
- Не мисля, че имате такава опция... Имам само един въпрос преди да тръгнем!
- Не знам дали има такава опция – продължи с подигравките херувима.
- Къде е Аалбиел. Не вярвам да е под крилото на командира си Михаил, комуто бе верен до край...
- Верен? На мен ли говориш за вярата? Ти май си си изгубил ума, Йоане!?
– Защо пращат точно теб, тъй или иначе вече се срещнах с Михаил. Где са принцът ти Метатрон и командира ти Гавриил?
- Защо мен ли? Кажи ми нещо, нима предпочиташ отеца му Азазел – при тези слова той посочи исполина. Самото име така въздейства на нифилима, че на мига от гърлото му прокънтя тръбен зов, от който стените на ротондата за малко да се напукат.
Узиел се приближи до пророка и като сложи ръка на рамото му додаде:
- Хайде, време е! Да тръгваме!
Ротондата пустееше. Фонтанът чуруликаше в центъра между колоните. Водата му бе все така застинала в камък, но звукът идваше от нея.
Четирите крилати фигури немееха в покоя на обиталището си.
Тази бе извечната атмосфера царяща в цитаделата. От тук до божественото проявяване отстоеше само нищото.
В наслоената светлина, идваща от някакъв естествен вътрешен източник, между четирите колони се прокрадна тъмен облак - стелещ се надолу като усилващ се вихър, който плавно се спусна надолу и леко полека обгърна помещението; епицентърът на завихрянето погълна фонтана и ромонът стихна. Като от пламнал огън в ефира във вихрушката се носеше сияние. От средата на огъня се виждаше нещо като метал. Насред него се откроиха четири живи същества. Всяко от тях имаше четири лица, четири крала и човешки ръце под тях и на четирите си страни. Крилата им се съединяваха едно с друго. Краката им бяха прави, а стъпалата като на телешки крак; и изпускаха искри. А изгледът на лицата им бе като на човешко, но и четирите имаха лъвско от дясната страна, волско от лявата и орлово на обратната. Спускайки се, лицата и крилата на четирите живи същества бяха обърнати нагоре; а от крилата две обърнати нагоре и две покриващи телата им, в чието подножие се търкаляха четири високи и страшни колела с цвят на хрисолит; на вид и направа бяха като че ли колело в колело; и всяко от тях бе пълно с очи.
В изтеклите минути на извършващата се трансформация, по стената на ротондата се бяха отложили люспести червеникави петна, като от изгоряла ръжда.
Разнесе се тежък хрип като от вдишването на няколко кубически тона въздух, след който вихрушката се разсея по обратният път, взимайки със себе си петната по стената. Фонтанът бе изчезнал, обаче явилите се четири живи същества, досущ като стражите пред колоните, бяха все още там.
Почти мигновено те се събраха, разпериха и четирите си криле, протегнаха ръце, всеки към ръката на другия до него и така хванати описаха квадрат.
Тогава единият от тях се пусна и протегна ръцете си нагоре.
Разнесе се кратък трясък - нещо бе паднало отвън – и пак из въздуха се нанесе онзи паразитен звуков фон от движещи се из коридорите хора – далечни, на спорадични интервали, стъпващи тихо, бързо, всеки със задачите си.
- Как мислиш, какво ли става?
- Някой бил избягал.
- Кога?
- Сутринта. Май се е измъкнал с камиона с мръсните чаршафи, нещо такова чух. – Мъжът затвори стъкления шкаф с медикаменти. Оставайки с гръб към стаята пусна ключето в джоба на панталона си, сякаш тайната къде го оставя е свещена и едва тогава се обърна.
- Защо го правиш? – Младата жената, която му зададе въпроса седеше на кушетката, подпряла изтегнатото си назад тяло на лакти (беше почти полегнала), докато краката и се клатеха ритмично на сантиметри от пода.
- Кое – попита я мъжът – какво правя?
- Защо си пускаш ключа в джоба и го криеш от мен, сякаш аз не виждам. – Бе направила сърдита физиономия, но някак си несериозно, с усилие; лицето й трудно избягваше от симптомите на полазващия го присмех, но тя успя да се удържи. – Всеки път едно и също... Всеки път го правиш тайнствено като някакво... някакво свещенодействие, все едно е тайна под клетва.
Мъжът я гледаше озадачен, блестящ в белите си дрехи, устната му трепкаше в почуда, не искаше да отговори защото не знаеше какво, наистина беше тъпо, но никога не бе му хрумвало, че отстрани може да изглежда толкова комично; Ами да, глупако! – стрелна го с ловка акробатична клоунада нещо в него, някакъв нов, непознат му глас. Бе му навик, заучена инструкция от правилника – лекарят отговаря лично за шкафа с медикаментите, носи материална, морална и не на последно място съдебна отговорност.
- Това не ме обижда – продължи жената, вече станала от кушетката – не го приемам като недоверие, но определено започва все повече да ме дразни. Понякога се държиш сякаш съм всеки друг. Яд ме е на теб, че има такива мигове, в които забравяш, коя точно съм аз, и ме третираш като останалите. И това, че го проявяваш в машинални действия, чиста проба условен рефлекс, ме изкарва най-силно от равновесие. Разбираш ли, вбесява ме!?
Жената стоеше напрегната, леко изправена на пръсти с плътно прибрани до тялото ръце. Бе готова да литне от вълнение. Няколко бързи крачки и тя бе в обятията му. Няколко бързи крачки и от негова страна...
На вратата се почука.
- Влез! – Отекна гласът на доктор Маркс. Почукването ги бе изтръгнало светкавично от нежната прегръдка.
В стаята се показа жена на средна възраст със сурово, та чак тиранично изражение на лицето.
- Съветът ви вика – каза тя. – Да ви изчакам ли?
- Не, идвам – лаконично й отвърна лекарят.
- Мога да изчакам – строго предложи жената. Кожата бе опъната по черепа й като барабан. Очите й се блещеха големи и кръвожадно раздалечени от гръцки нос. Косата й бе подстригана на черта и сресана назад. Отгоре като корона се мъдреше масивна диадема. Характерът й, жестоко експониран върху почти момичешкото й лице, не бе позволил на годините да разкрият вродената й красота, която, ако речеше, всеки гримьор би могъл да извади на повърхността само за броени минути. Но би ли имал шанса дори само да се представи на тази жена?
Тя не чака дълго отговора на доктор Маркс.
- Не е нужно – също толкова лаконично, както първият път, гласеше той и те двамата напуснаха стаята.
Сестрата бе ням свидетел на сцената. Бе свикнала с това – ежедневно се сблъскваше с меко казано странни и непривични ситуации. Започна работа в тази болницата, намираща се зад стените на старата казарма, с отлични препоръки от епископа. Година преди това тя работи в психиатричната клиника на манастира Свети Августин. Болните бяха преди всичко неизличимо луди с тежки и окончателни диагнози. По нищо не се различаваха от тукашните, само дето тук не й бе възможно да се абстрахира от невероятната потайност, царяща наоколо. Имаше и още нещо – нещо, което тя не можеше да разбере; надушваше го, но нищо по-осезателно, то просто й се изплъзваше. Забелязваше го и в действията на Кристиан - д-р Маркс, бащата на детето, което носеше - но и там това усещане отстоеше на разстояние цяла пропаст.
Клиниката, подобно и на манастирската, се ръководеше от някакъв духовен съвет. Бе й трудно да схване точно какъв е тоя ръководен орган, но пък бе кристално ясно, че той няма нищо общо с бялото и черното духовенство от външния свят. Намираха се в Цитаделата – крепост в сърцевина на казармата, където дори и сега режимът бе по военно му строг – сякаш нищо не се бе променяло от времето, когато военните са се помещавали тук.
Връщайки мислите си в стаята тя осъзна, че някак си без видима причина бе застанала прилепена към вратата, от която любимият й бе излязъл преди броени мигове. Почувства реалността, стресна се от позата си; от това, което й се случваше докато мислите й, надули платната на тревогата, мятаха изплетена й от беззащитност лодката из морето на осезаемо разстилащото се, всепоглъщащо мракобесие, чийто вълни заливаха коридорите, плацдармите, високите крепостни стени, мислите й, небето...
И докато наново унесена в тревогите си, за пореден път изгубила връзка с тленното, краката й неусетно, хаотично, носейки я до почти всяко кътче на стаята, сега я бяха отвели до прозореца. Това което видя навън насилствено я изтръгна от тревожните й мисли, за да я хвърли право в лапите на ужаса. Инстинктивно прехапа устни и пристъпи бързо назад. Настъпващият неестествен мрак провря ръка през стъклото и погълна стаята. Тя все още не издаваше звук. Бе забола очи надолу и гледаше към върховете на обувките си, а те сякаш бяха заспали дълбоко в сивата тъма.
Плахо и сковано премести крак напред, сетне другия, все още вдървена от настанилия се навсякъде около нея ужас, и така докато отново застана до прозореца.
Не се чуваше нищо. Напъна слух и тогава осъзна, че зад гърба й, из коридорите отвъд вратата на стаята се носи силен, хаотичен шум – хора тичаха насам натам, периодично събаряйки предмети по пътя си... Но когато отново цялото й същество се устреми към ужасът отвън, тишината настана на мига. Тя владееше пространството, също както огънят владее дървото, тъй както вятърът излязъл на полето овладява върховете на житата...
Небето яздено от получерен плътен кълбест мрак се спускаше над земята, приближаваше бавно и се разстилаше в далечината. Потоци от бушуващи въздушни маси заплашително се вихреха из този жив и яростен похлупак над деня.
Дълбоко, като в бездънен кладенец от ужас, това бурно небе, този страшен, жив покрив от настръхнала мощ, се отразяваше в очите на младата жена, та чак до дъното на необятното й вцепенение.
Погледната отвън, цитаделата почти погълната от мрака, изправена като създание възправило се от дълбините на древната геена, анемично грееше с множеството си прозорчести очи. Тяхната губеща се, гаснеща светлина придаваше на цялата сграда предсмъртен вид. Само в едно от тези очи ясно светеше една невинна изплашена душа – но нека бъдат две, само че едната толкова по-невинна и никак даже уплашена: Ариел и плодът на нейната утроба.
Доктор Маркс и жената със суровото изражение на лицето влязоха в залата и застанаха при вратата. Старейшините мълчаливо ги изгледаха. Без да я подканват жената каза:
- Ето ни и нас. Чакаме вашите заповеди – докторът я погледна изненадан. Без да му обърне внимание тя продължи: - Каквото и да заповяда съветът то ще бъде изпълнено.
Доктор Маркс се озърташе из цялата зала в недоумение.
- Какво става тук – в крайна сметка се принуди за запита той.
- Вие водихте експерименталната генна програма, нали така? – Въпросът му зададе един от мъжете, който бързо се приближи към доктора.
- Да, аз. Говорим за пациент с кодово название шест, стая номер шест, отделение шесто.
- Точно така, доктор Маркс, точно така! Говорим за едно и също. И този ваш пациент е избягал сутринта.
- Моля? Защо не съм уведомен? – Беше стъписан да го чуе. – Но... той... Кога казахте че е избягал?
- Сутринта. С камиона.
- Не може да бъде! Защото сутринта индикацията на сензорите го отчиташе... което ще рече, че е бил там... трябва да е бил там...
- Да, да, да – прекъсна го мъжът – знаем всичко това. И за да ви успокоя, ние не ви намираме за виновен, но...
- Какво но? – Този разговор не му се нравеше. Това но го плашеше. От тона, с който бе произнесено, му се стори, че е по-добре да го намираха за виновен.
- Нищо, нищо! Не се впрягайте толкова! Все пак бих желал да ви питам защо този пациент не е бил в изолатор, но и този въпрос ще приключа с още едно но.
- Мога ли да знам защо сте толкова благосклонен към мен, след като все пак инцидента има пряка връзка със задълженията ми. Вие знаехте ли – внезапно се обърна той към жената до себе си. – Почакай те! – Отново говореше на мъжа: - Нима старшата сестра е знаела, а аз съм уведомен чак сега и то от съвета?
- Да. Именно, точно това се случва. Но не се палете толкова. Ние имаме една нова задача за вас. Заедно със старшата ви сестра и в компанията на един специален агент ще излезете и ще намерите този беглец.
- Моля?
- Точно това, което чухте. Вие, старшата сестра и наш агент, с кой след малко лично ще се запознаете, ще излезете и ще го търсите. Все пак вие познавате най-добре поведението на своя пациент.
- Че за какво поведение може да става дума. Той беше придържан към занижени до минимум жизнени функции и тестът на клиничното му състояние беше приключен отдавна. Бе докаран до състояние на трайна атрофия, при което бе доведен до баланс на биологическо функциониране на границата на смъртта, която той стабилизира и прие, като на стенд бай. Разбира се, че в последните седмици пациентът започна да се активизира... което е записано в амбулаторния му лист, както и в седмичните ми доклади. Но както там е отбелязано, от медицинска гледна точка подобно регенериране на тъкани и функционално състояние е изключително бавна, да не кажем невъзможна, но все пак тук става въпрос за експеримент, така че...
- Точно за това говорех и аз – прекъсна го мъжът; бе доста едър, на неопределима възраст (помисли си доктор Маркс), тъй като можеше да бъде отнесен към особено напреднала старост; и въпреки това демонстрираше невероятна жизненост, но не само това, защото като медик Кристиан Маркс, не можеше да не забележи отсъствието на фрапантни старчески белези, като занижена яснота при изразяването, загуба на адекватност – особено при разговора, който водеха, както и типичната за старците дезориентираност, един вид най-обща деменция; а тук той имаше възможността да наблюдава тъкмо обратното – това го объркваше.
- Точно за това говорех и аз – повтори мъжът – точно за това говорим ние – Съветът.
Останалите единадесет мъже, които не изглеждаха по-различно, кимнаха утвърдително.
И все пак, мислеше си доктор Маркс, нима е възможно да изглеждат толкова древни? Погледни само дрехите им – везани, подобни на роби с препаска... Вретище - изведнъж тази дума звънна насред мислите му; идваше от някакви спомени, нещо, което бе чел, нещо древно, кой знае от къде и как попаднало в главата му.
Вратата се отвори, но това едва ли щеше да прекъсна мислите му, ако не бе забелязал промяната настъпила в поведението на старците. Този, който говореше сега отвори уста...
- Нека сам да се представя – чу доктор Маркс зад гърба си, зяпнал зейналата паст на стареца.
Обърна се в посоката откъдето долетяха думите и видя пред себе си още едно древно същество – творение на отминали, забравени епохи. Нямаше как да не пусне тези мисли да се завъртят в главата му. Огледа се. Очите му, най-сетне се спряха на старшата сестра – тя наистина беше като него – от тук, от този свят; още веднъж странни съждения, причудливи, стряскащи хрумвания отекнаха в мозъка му.
От къде ми идват тези само? Как дори бих се осмелил да предположа, че останалите са от... друг свят. О, боже, какво говоря...
- Не говориш! – Гледаше в нея, знаеше, бе сигурен, защото видя, че устните й дори не трепнаха; и въпреки това бе нейният глас – знаеше този глас. Той бе изпълвал голяма част от времето му тук в клиниката. Никога не би сбъркал гласа на старшата сестра – дори да бе спал цели сто години след тежка амнезия и това да бе първото нещо, което чува, не би го сбъркал за нищо на света... Просто нямаше начин.
Тя го гледаше без каквато и да е промяна в лицето. Нищо не се бе изменило в него, нито в поведението й, още от влизането им в залата.
- Името ми е Даниил – старецът се протегна и в двете си ръце прие неговата в дружеско ръкостискане. – Също като пророка – с ведра усмивка добави той.
- Доктор Маркс...
- Да, вече знам кой сте. Ще бъдем спътници, чака ни нелека задача.
- Но кой сте вие всъщност? Как ще ми помогнете... или аз... на вас... аз ли трябва да ви помагам?
- Мисля че е време да тръгваме – намеси се старшата, и тъй като този път тя се бе размърдала, доктор Маркс си помисли: значи наистина го бе казала. Всичко от това което се случваше с него през последният половин час, го караше да се чувства като в тиха лудост.
- Да, време е да тръгвате – каза предводителя на старците. Той се поклони на Даниил, останалите на мига го последваха – Нека, Бог е с вас и направлява сърцата ви!
Кристиан Маркс бе смаян. Твърдата ръка на сестрата обаче не му даде много време за странични мисли и безмилостно го дръпна.
- Хайде, тръгваме – с думи подкрепи делата си тя.
Тримата напуснаха залата, и спускайки се по широките стъпала, поеха по коридорите на долния етаж, в посока на пансиона, в който бе настанен персонала.
- Имам да свърша нещо важно – каза доктора на старшата, забавяйки ход.
- По-важно от това бързо да си облечете някакви дрехи за навън в момента няма – отсече тя. – Трябва да побързаме. Чуйте ме – ръката й, ненадейно прихванала го лакът през лакът, го придърпа към тялото й – наистина трябва да побързаме. Облечете се добре, защото ни чака преследване – все едно отиваме на лов, проумейте го. Не се опитвайте да схванете всичко – малко по малко нещата ще започнат да ви се изясняват с наша помощ – тя погледна към вървящият пред тях старец. Той се обърна и кимна в потвърждение.
– Тя ще се оправи – ненадейно продължи старшата. Докторът я изгледа втрещен, думите заседнаха в гърлото му; какви думи, какво можеше да каже, какво искаше да каже, какво трябваше да бъде то. – Вярвай те ми, знам много неща, толкова много, колкото вие не знаете. Дори не можете да си представите... но ще ви се наложи да започнете. Хайде, вървете! А аз ще се погрижа с нея всичко да е наред. Вървете – още веднъж, успокоително го отпрати тя.
Непринудена, неудържима вяра се разля във вените на доктор Маркс и той със спокойно сърце пое към стаята си. Твърдата, желязна – както се казва – ръка на старшата сестра, само с едно докосване преобърна всичко натрупано дотук в неговите представи за нея. Професионално той уважаваше нейната личност, а колкото до това какъв човек и жена може да бъде тя с онзи си характер, това никога не го е вълнувало. Всеки носи сам кръста си – обичаше да си припомня често той. Но днешният ден, начина, по който се развиваха събитията, при това стечение на обстоятелствата, с цялата им чудатост и сложност – поне за него – да ги разбере, отсее, асимилира; та той трудно можеше да повярва на някои от тях...
Бе стигнал до стаята си; отключи си и влезе. Не знаеше от къде да започне...
Екипирай се като за лов – прозвучаха думите на старшата в главата му. Никога не бе ходил на лов. Дори риба не обичаше да лови.
Отвори гардероба, извади една фланела, после втора, поостана така замислен, преди да се обърне към прозореца. Това което видя там, отвъд стъклото, го втрещи. Светкавично погледна часовника си, беше един следобед и нямаше начин да е толкова тъмно, не и толкова неестествено, сякаш отвън зад прозорците бе спусната оловна завеса. Тогава пак се сети за старшата, за залата и старците, и набързо, с неочаквана за него самия, естествена, идваща от вътре – някъде от дълбините му – вяра, той отново прие нещата непринудено, слагайки ги на една лавица със предхождащите ги събития. Върна се към гардероба и продължи да рови вътре. Обу си дънки, няма нищо по здраво от едни дънки, весело си помисли той, изведнъж почувствал се като в реклама. Смени си тениската, облече единият пуловер и сложи другият в малка чанта в стил Индиана Джоунс. Още като ученик имаше такава, бе му първата. Ходеше с кожено сако и я премяташе през гърди, също като Инди. Взе от масата личната си докторска чанта, разрови я и прехвърли от там някои неща в другата. Огледа се – като че ли бе напълно готов, не можеше да се сети за повече. Още веднъж бръкна в гардероба, извади тъмно кафявото кожено сако, мушна едната си ръка в ръкава, опъна назад другата, и като пъхна и нея в ръкава й с рязко и атрактивно движение надяна сакото на раменете си. Почувства се доволен, щастлив, забавляваше се. Вдигна чантата и я преметна през гърдите си. Повдигна няколко пъти рамена, колкото да я намести и пое навън.
На вратата старшата го стресна с неочакваното си повяване, почти се сблъскаха.
- Ох, изкарахте ми акъла! Таман си мислех, че не ми казахте къде ще се срещнем.
Тогава видя Ариел отстрани, подпряла се до стената, гледаща го с любовен, влажен и тревожен поглед. В бялата си престилка приличаше на ангел. Както винаги – помисли си доктора - на ангел.
- Ще ви чакам в края на коридора – най-после уточни сестрата. – Моля ви, не се бавете!
Ротондата бушуваше в сърцевината си. Пламъкът стелещ се по стените й се вихреше на кълбета и завъртайки се отново се плъзваше между четирите колони, чиито камък съскаше, пукаше и бълбукаше така сякаш кипи.
В куполът помежду им се бе отворила огромна дупка от която навън, над покрива на цитаделата, под който се намираше самата ротонда, пламъците бълваха огромни сиво-черни, оловно-мътни облаци, разстилащи се до където човешкото око можеше да метне.
Мракът, все повече превръщащ се в тъма, се снижаваше, стелейки се по формите на сградите; в този час всички те сякаш се бяха размножили до където поглед стигаше, а може би и отвъд – точно така си мислеше в момента Ариел.
- Къде да се скрием – промълви тя, слагайки ръка върху корема си.
Ако си избран
и искаш да се докоснеш до непонятното отвъд теб
ще ти се дадат слова
и дълъг зелен час, заедно, да ги мълвите.
Д-р Джон Хил (1972) препоръчва обикновения пелин в много форми. Той казва така:
“Обикновено се използват листата, но за предпочитане са върховете на цветята. Приготвени чрез лека запарка те подсилват храносмилането, неутрализират киселинността и подхранват жлъчката, в случай на недостиг в организма. Оставяте унция цвят и пъпки, сложени в глинен съд, залети с пинта и половина кипяща вода да престоят цяла нощ. На сутринта чистата течност с две лъжици вино трябва да бъдат приети на три глътки всяка през час и половина. Всеки който прави това в продължение на седмица, няма да има гадене след ядене, няма да има усещане за обичайното лошо храносмилане и ще се отърве от неприятния, досаден дъх…”
- Бла-бла-бла! Стига бе, човек, кажи ми за абсента, кажи ми как да го постигна. Как да си приготвя тоя чуден елексир? – Гласът му трепереше; интонацията засядаше на гърлото му, понеже трябваше да шепти сам на себе си. Намираше се в библиотеката на клуба и не бе сам. Всички се суетяха из огромното пространство – кой се бе зачел, кой ровеше по рафтовете, друг замислено ги обхождаше, имаше и такива, които внимателно оглеждаха съдържанието им, вадеха по някоя книга, внимателно я разгръщаха и, или я връщаха на мястото й, или – не рядко – се запътваше с нея към някое от удобните меки кожени кресла, сядаше под разсейващата светлина на лампиона и с часове откарваше така. Тук-там имаше и мъже събрани на групички – не много големи, всъщност като се загледа, по двама, а ето там има една от двама мъже и жена. Някъде бе мярнал още една... а ето я, кротко седнала, разлистваше дебела книга... може би някакъв старовремски атлас. Това го отвлече от тревогите му. И точно то го присети отново.
- Всички се правите, нали – жлъчно изсъска той, докато погледът му се опита да ги обходи до един. – Всички вие умирате за една глътка, нали, но... но сега играете тоя театър...
Жената със старовремския атлас го погледна изпитателно с очи. Задържа ги, сетне му махна да се приближи.
Изсумтяването му бе продължително и докато разстоянието помежду им се топеше, лицето му придобиваше все по-упорито мрачно и гневно изражение; човек би помислил, че нямаше друг избор освен да се подчини на жеста й, а в същото време от всичко най-мразеше да прави именно така. Но тя, като че ли не забелязваше неговата антипатия и с по детски игрив глас направо му заговори, когато той най-сетне се бе приближил:
- Забелязах те на няколко пъти – с усмивка му призна тя. – Не си от много дълго в клуба, нали... месец – не повече?
- Толкоз – изсумтя той.
- Нервен си. Как ти понасят сбирките?
- Изнервят ме още повече – въртеше се наляво-надясно около въображаемата си ос, като някакъв причудлив, невиждан до сега метроном, работещ на съвсем нов принцип. Единствено обувките му не променяха положението си и от тях на горе започваше невротичното му усукване – ту наляво, ту надясно, редувайки ги като неуморен механизъм. Наврените му в джобовете на панталона ръце, му придаваха допълнителен комичен ефект. Жената забеляза позата му и не скри обзелата я веселост. Той улови погледа й, огледа се нерешително отгоре до долу и схвана какво е продиктувало смеха й. Опита да спре въртенето, но не намери сили.
- Не мога – призна си на мига – а и не искам, иначе ще се побъркам.
- Книгите май не те влекат, не и за дълго. Видях те да разлистваш и разглеждаш много от тях, но изведнъж като че ли ги отхвърляш... има нещо интересно в начина, по който го правиш... Търсиш ли нещо конкретно?
Въпросът го стресна.
- Не. Защо, трябва ли? – Не звучеше убедително, а й тя бе доловила появилото се изведнъж у него раздразнение.
- Не ми звучиш много убедителен... – Той опита да каже нещо за свое оправдание, но тя го изпревари: - не че трябва. За книгите... това исках да кажа: не че трябва да те грабнат. Искаш ли да видиш... – тя рязко се бе изправила и вече поднасяше дебелата си, изглеждаща тежка цял тон, книга пред очите му. – Погледни, това е сборник от географски карти от ХVІІ век.
До сега не бе обръщал внимание на разтворената в скута й книга – значи наистина бе познал, че е атлас; дори това, че е старовремски.
- Интересен ли е – изненадвайки самият себе си запита той.
- Много! – Можеше да й вярва. Затова изкриви устни в учтива кратка усмивка.
- Ти от кога посещаваш клуба?
- От година. В началото книжната терапия ме изнервяше точно толкова, колкото и теб... дори може би повече. Изперквах. Мислех, че всички са такива лицемери и шибани лайнари, че... направо ми се повдигаше от тях. Но постепенно хлътнах и сега вече идвам повече заради възможността да бъда тук – в библиотеката. – Ръката й обхвана със топъл жест пространството и той се улови как следи описаната от нея траектория като хипнотизиран. Тя (ръката й) му се стари като красив божествен жезъл, който ей сега ще го хлопне по главата и ще се започнат едни чудеса...
- Харесва ли ти? – Той се сепна от гласа й. – Харесва ли ти гривната ми?
- А-а-ъ-ъ...
- Забелязах, че си втренчил очи в нея – и описвайки отново бляскава траектория, тя му я демонстрира в цялото й изящество.
Почувства, че ще падне назад, но нещо го подпря. Инстинктивно се обърна да погледне какво е то, но за своя изненада там нямаше нищо, освен лъскавия паркет на пода. Нещо в неговия блясък (или именно липсата на такъв – но той не успя да улови тази връзка) грабна окото му...
- Искаш ли да ти покажа любимата си книга - гласът й го накара да се обърне и да забрави за паркета. Световъртежа отдавна бе отплувал в забвение, както и мнимият предмет – а може би, сила дори, на които бе намерил опора; нещо караше мозъка му прави странни еквилибристични премятания, усещаше тялото си като носеща се по вълните коркова тапа – толкова малък, изгубен и обречен на вечно тление се чувстваше той, носен сред океана от живот, в който ту участваше като третостепенен герой в нова пиеса, ту като скучаещ зрител в салона където я играеха... Но това бяха само усещания, на които рядко обръщаше внимание. Всичко на всичко искаше само една глътка, само да подържи чашата, да я разклати леко, да вдъхне... би изпил цяла бутилка на един дъх стига да му паднеше в ръцете...
- Хей! Къде си? – Жената го хвана за ръката за кратко, колкото да го върне към мястото където се намираха и отново го почна с книгите си: - Та не разбрах, искаш ли да ти покажа любимата си книга?
Едно “ъ-м-х-ъ!” се отдели през стиснатите му пресъхнали устни и тя го поведе за ръката към дъното на библиотеката. Тази нейна неочаквана близост, която му демонстрираше го караше да се чувства неловко. По някакъв начин се сдържаше пред силата на мощните тласъци от неистови крясъци, бушуващи в цялото му същество. Не би си причинил такова смущение. Нервозно вярваше, че всяка негова дума стига до ушите на всеки един, който се намираше в просторната библиотека , а това го влудяваше.
Жената го влачеше към мястото и когато стигнаха тържествено възкликна:
- Voila!
Намираха се в картографският отдел.
- И сега какво? – Не можеше да я разбере. До преди малко успя да го предразположи в открит и приятелски разговор; виждаше в него като през стъкло... и какво й стана изведнъж, че се присети за тия карти и атласи, та ето на, сега го влачи из лабиринта от рафтове и не спира да говори за неща, които не само, че не разбираше, но и не го интересуваха – а то беше най-главното в случая. Реши да мълчи и да се прави, че хем му е ясно, хем интригуващо. Само да не мисли за алкохол... или може би тъкмо обратното... една затоплена чаша с ароматно бренди, която да разклаща в присвитата му шепа, сякаш там е притаил златна ябълка...
* * *
Само преди часове бе избягал от лудница, а вече се чудеше къде всъщност се намира – това не бе светът, в който бе живял, преди по невероятни и неведоми пътища да се разбуди овързан на онова абсурдно място; за него то щеше да си остане лудница и толкоз.
Разбира се, че не е същият!
Сутринта, след като скочи от камиона в края на гората, бе открил дрехи, макар и не много подходящи за него, но все пак, като за начало свършиха работа. Чудеше се на къде да тръгне; ако се прибереше бе повече от сигурно, че ще го хванат. Не искаше сам да се набутва наново в каишите. Жена му пък не желаеше да го чува, да го вижда, и въобще всичко, което се сетеше. А ако все пак се опиташе да хитрува, тя щеше да го прибави към списъка с нещата, които му бе забранила да прави във връзка с нея. А при нея беше сигурно. Имунитета на баща й щеше да го предпази, но... не му се мислеше в тая посока.
Свирката на влака го стресна. Той подскочи като ужилен и на мига се шмугна в храсталака. За кратко се почувства адски глупаво... Влакът! Това беше неговата посока; именно той го направляваше в тъмнината и влагата на болничния лабиринт... а сега какво му беше станало? Действаше като животно - като подплашено, гонено животно.
Свирката изпробва още веднъж мощта си и той го видя: движеше се високо над върховете на дървета върху метална конструкция. Чу изпищяването на спирачките – очите му не се отлепяха от блесналото между клоните тяло на желязното чудовище; така както го усещаше, най-вероятният му коз за измъкване от гората. Фиксира точно къде се намира спирката му, огледа терена и реши, че до там е напълно чисто, така че проблеми няма да има.
Докато вървеше приведен из храсталаците, трескаво мислеше, как да избегне пазачите на спирката. Главата му не раждаше нищо смислено.
Приближаваше, затова забави ход, докато накрая притихна зад един гъсталак. Не долавяше никакво присъствие. Не му се вярваше, че никой не го дебне на най-вероятното място, от където можеше да се измъкне. Тогава му хрумна, че е твърде възможно да смятат, че ще използва камиона до крайната му цел. Хитро бе постъпил като скочи от него. А и тук в гората имаше къде-къде повече свобода за действие. Можеше да се скатае и да обмисля на спокойствие... Ами, ако бяха пуснали кучета по него. Не се почувства никак добре от тази мисъл; спомни си и кучешкият лай, който бе чул да се разнася навън, докато се скиташе из мрака на коридорите.
Наистина странно! Не го причакваха, не го преследваха... Какво ставаше тогава... Какво по дяволите се случва наистина?
Почувства се несигурно, усети лед в пазвата си, студът плъзна към гърба му, стече се към слабините и скоро се разпростря по цялото му тяло. Искаше да се преоблече, да сложи нормални дрехи, не тези, които сякаш му бяха подхвърлени от невидима ръка...
Тази мисъл го стресна. Върна се назад за да си припомни всичко, възможно най-точно. Запремята се из подробности, нещо видяно-недовидяно, някакви откъслечни картинки, мисли, тревоги, страх, болка в коляното и гърбът при падането от камиона... И тогава ги видя. Показваше се от храстите, беше пакет. Това беше, мамка му! Не бе обърнал внимание в онзи момент и не можеше да се вини за пропуска си. Сега като във видение на ясновидец, съвсем реално успя да зърне пакета, та дори да го огледа: бе прилежно сгънат в амбалажна хартия и омотан с канап. Лежеше точно там където се бе търколил – на някакви си два метра от него, но така, че да го забележи – тихо скатан в тревата под рехавата шипка.
Нищо не беше наред! Как бе възможно да се случва всичко това... И тогава видя лицето – там в гората, първо приведеното до шипката тяло, и после лицето: лице на войн... и... и някак си женско, но все пак безстрашно, хладно, строгите черти, кожата опъната по черепа – виждаше го ясно, досущ като живо, сякаш ще протегне ръка и ще го докосне...
Не можеше да устои на завладелият го страх, връхлетял го сред цялото това объркване, което му причиняваха тези образи. Побягна с все сила. Прескачаше по две-три стъпала нагоре към рампата на станция, когато изведнъж, по същият непредвидим начин, по който бе хукнал през глава, сега се закова на междинната площадка. Инерцията му го изтласка в парапета.
Главата му бе виновна за всичко – нищо не беше наред! Виждаше... пак както до преди малко, как нещо се изтърси от дрехите докато трескаво ги обличаше. Нещо, чието падане не бе забелязал, защото не бе очаквал да е там. И въобще знаеше ли, защо точно... Не можеше да бъде сигурен какъв е предмета, но нямаше сила, която да му попречи да се хвърли надолу по стъпалата – този път прескачайки ги по три-четири, та дори по пет. Летеше. Краката му го носеха между дърветата. Те прелитаха като неми свидетели на неговата лудост. Посоката не му бе известна, нямаше как да си спомня точно къде бе намерил пакета, но имаше едно нещо, което го изпълваше отвътре – именно то караше краката му да летят, слаломирайки като обезумели между връхлитащите го храсти и дървета.
Намери го. Това бе мястото. Очите му зашариха, сякаш можеха да разлистят тревата, да повдигнат клонче. В крайна сметка не бе загубил и секунда повече, от колкото бе необходимо. Напуши го смях. Не се сдържаше. Кой ще му остави дрехи, при това с затъкнат в тях портфейл. Разтвори го. Разбира се, че вътре имаше пари. Че какъв смисъл имаше да му го подхвърлят, ако беше празен. Дори и не си помили отново да се връща върху безсмислените тревоги – кой, как и защо прави всичко това. Хубаво разлисти банкнотите и видя листчето затъкнато при тях. Разгъна го и прочете: площад Хиляда и една крачки, Одеона – старата концертна зала с библиотеката, южният вход. Сега вече нямаше как да не пропусне в мислите си напиращата връзка с историята, която го бе тикнала овързан в лудницата – младежът от опашката, флайъра, манастира... ето че отново получаваше инструкци; имаше парещото усещане, че играта продължава. Сгъна листчето замислен, следвайки начина, по който е било сгънато първоначално, сякаш бе някакъв древен, безценен докумен и внимателно го постава при банкнотите. Някой искаше нещо от него. Този някой, който му е помогнал да избяга, същият който е намалял дозите дрога и... Не можеше да мисли повече. Трабваше да си смени дрехите, да изглежда по нормално, но това ще стори като стигне в града.
Затича се по обратният път, но този път с главата си.
Изкачи рампата на един дъх. На спирката нямаше никой. Въздухът бе тежък за дишане и то не само защото бе тичал – усещаше го. Обърна се назад и се загледа в небосклона над дърветата. Просторът бе потъмнял, идваше буря - небето придобиваше все по-мътен отенък на синьо-сивото. Без слънце денят ставаше някак си прозрачен, обземащият бързо въздуха сумрак го заобиколи. Погледна ръцете си. Не си губеше разсъдъка. Беше си наред – какъвто си е бил винаги. Само дето му се случваха странни неща. Потупа портфейла в джоба си, сетне го потри доволно с ръка през плата.
Свирката продра въздуха, но като че ли идваше от посоката, в която бе градът. Влакът се задаваше, релсите пренесоха вибрациите и рампата ги пое. Грохотът завзе пространството около му, вагоните – светли, пълни с ококорени лица – се разтресоха пред очите му и отминаха. Тези претъпкани вагони се запечатаха в съзнанието му, впечатлението от тях го погълна: накъде отиваха тези хора, накъде, понесли изплашените си погледи? Композицията дори не спря на спирката – никой не чакаше да се качи, никой не искаше да слиза... Какво по дяволите ставаше тук? Този въпрос периодично се завърташе в главата му, като че ли на точно определен интервал, опреснително да му напомня за нещо, карайки го да търси отговор, но на какво ли... Разбираше ли той какво всъщност става, не, доре не го проумяваше. Можеше да каже къде се намира, какво конкретно прави, но защо и как – това сякаш не зависеше от него.
Йоане-е-е-е!!! Далечен, но мошен вик го изтръгна от ступора, в който без да иска бе на път да изпадне. Напрагнато се заслуша, но не долови нищо. Впрегна всички си сили, напъна се – този път чу, но не беше глас, а боботенето на небето – то го погълна, беше толкова монотонно, приспивно и приласкаващо, че усети мекота в коленете, последвана от обзелия го лек гъдел, разстилал се по черепа му.
У-у-у-у-у-у... Въздухат въздъхна в унисон с воят на свирката. Неговият влак идваше. Прокара енергично пръсти през косите си, и с леко почесване навсякъде по главата, засити приятният гъдел. Сети се, че предният не спря. Загледа се в посоката, от която го очакваше и силно стина палци. Стига толкова препядствия. И без това всичко изглеждаше добре нагласено и как да се изрази – съгласувано, да, хареса му – съгласувано бе точният израз. Толкова мисли се въртяха в трескавият му мозък, че приятният гъдел започваше да се превръща в перманентно състояние. Свикваше с него и бе по-добре от... замисли се: Ами, главоболие, да речем. Никак нямаше да съм изненадан - мина му през ум.
Спирачките застъргаха желязото и наляха въздуха с писъци. Влакът сияеше и оставяше в полегналият мрак следа като от падаща звезда. Сред отекващите грохот спря пред него, вратите изсъскаха и се разтвориха. Вятърът по цялата земя сякаш стихна в този момент. Тишината фрапиращо превзе въздуха, но фона на предхождащият я трясък.
Той постоя така миг два, завладян от неестествената тишина, преди да се метне вътре. Вратите се затвориха, повтаряйки тихото си съскане, светлините в купето премигнаха и влакът започна да ускорява.
Беше сам, и то не само в този вагон, а в цялата композиция. Нищо не го учудваше вече. Долепи се до стъклото – виждаше върховете на короните на дърветата, тези покрай линията, осветени от светлината идваща от влака. Отатък тях обаче цареше мрак. И тъкмо в този миг, силен тръбен сигнал се разнесе над земята – небето присветна в огънен блясък и почервеня, сякаш окъпано в кръв. Влакът скоростно го носеше към незивесността.
Последва втора тръба. Той стоеше все така на стъклото.
Третата тръба откачи някъде от небосклона – където и да беше той и както и да изглеждаше сега – една звезда, тя профуча, разчертавайки небето на две и падна върху земята.
Когато петата тръба затръби, той видя още една пазаща звезда. Подир нея горатя скрита в мрака, сякаш оживя. Като че ли някакви същества се раздвижиха из нея и в същото време един мощен и дълбок вик оживя:
- Авадо-о-о-н – гласеше призивът.
Последва шестата тръба; влакът го носеше скоростно към неизвосността – най-голямата в живота ми, рече си той и кротко седна.
Нещо на този свят, като че ли кратко бе отложено!
- И с колко време разполагаме да го търсим из това прекрасно място и в такова прекрасно време?
- Ти знаеш пророчеството, Йоане. – Обади се гласът. Нефилимът искимтя в кратката пауза, преди наново, в ухиден тон думите да стигнат до Йоановите уши: - Нищо му няма на времето. Леко е мрачно, но нима света някога е бил привлекателно място за живеене?!
- Искаш да ми кажеш, че имаме всичките тези хиляда двеста и шестедест дена?
- Ти, Йоане, ти! Аз имам вечността.
- Горко ти, Узиеле, горко ти.
- Ха-ха-ха – разнесе се, кънтящ и гърлен смехът му из ефира. Нефилимът ревеше в унисон с него, докато с рязкато си секване узиелевият тържество не го прекъсна: - Мълчи!
- Улиците са празни. Навсякъде е пусто. Хоратя очакват буря.
- Бурята ще е в душите им, но те още не го знаят.
- Ами в твоята небесна душа, какво става, я кажи. Какво поддържа вярата ти?
- Мълчи, Йоане, и действай по-бързо!
- Не можеш ли ти с небесните си способности да го откриеш...
- Искат ти да го направиш! Пророчеството е твое.
- Но аз не съм си го измислял...
- Именно!
- Но какво мога да знам повече от думите вложени в устата и ръката ми, която я следва, и очите ми, които гледаха знаменията да се извършват над света?... Какво повече от това мога да сторя аз? Какво съм аз, освен един клет хилядолетник, осъден да не умира, от боговете.
- Мери си приказките, Йоане! Не богохулствай, защото се изпия дъхът ти с поглед!
- Давай, какво чакаш? Не си нищо повече от клетия си съратник Азазел. Каквото ви е дадено, отнема ви се, също както и на мен...
- Стой! – Ръката и го дръпна силно назад. – Не се показвайте!
- Йоан, Узиел и нефилимът – обади се Даниил.
- Какво-о-о??? – Доктор Маркс, се губеше в недоумение: - Ей, кажете ми какво става, по дяволите!
Старашата и стареца го изгледаха остро, но не за дълго, тъй като не успяха да прикрият напушващият ги смях.
На улицата пред тях, Йоан се изправяше, след като невидима сила го бе запокитила на земята.
- Кой е този – запита докторът от прикритието им в безистена. Бе тъмно; оскъдната светлина си играеше с лицата им, а на него не му беше до догатки.
- Тихо! Най-добре ще е да го следваме, но на прилична дистанция. Ясно?!?
- Ясно – отвърна той. – Чии са другите имена, които спомена? Защото не виждам никой освен тоя там.
- Те не Ви вълнуват... поне за сега... забравете за тях!
- Вижте, сестра... – Тя го гледаше непоколебимо в мрака – достоен отговор на резкия му тон; почувства зараждането на нещо зловещо, някъде, наоколо, навсякъде; почувства глад, усети горчилка под езика, и гласът му поомекна: - Държа да знам всичко, след като се оставих да стигна тук...
- Нима имаше избор, момче? – Прекъсна го старецът. – Защо не помислиш върху думите ми и после не се примириш с положението. Кой може да знае всичко, кой може да избира... Слепи сме ние, момче, ходещи слепци по този свят, ех!...
Доктор Маркс замълча, защото ситуацията отново ставаше кристално неясна, също както в пълната със старци ротонда. Истината не можеше да бъде по-завоалирана от сега, в този момент. Устните му трепваха, безмълвно повтаряйки мисли му, сякаш той се нуждаеше от нещо повече, освен тежката, мътня диря, която те оставяха в тягостното си проточване вътре из неговата глава – бяха обвили мозъка му като да бяха бинтове. Часовете изтичаха в празното, без да проумее дори защо именно той – Кристиан Маркс, доктор по медицина? Как бе попаднал там, сред всичките тези неразбираемо странни хора. Да, точно така си беше; още от първият ден, че дори много преди това – от прослушването по видео-телефона, целият този неясен, проточил се с часове, по-скоро разпит, от колкото интервю за работа... И после самата сграда, мястото в гората, скритата от света казарма с крещящата цитадела в средата...
Усети разтърсване.
- Хайде – старшата се вглеждаше в очите му, какво би могла да намери тя там, мина му през ум. – Чакаме ли някого – иронично запита тя.
- Ами-и-и, оня лудия...
Мъжът от улицата бе изчезнал от полезрението им. затичаха се и точно когато щеше да изскочи на улицата, нечия здрава ръка го дръпна назад.
- Нека присъствието ни си остане все така инкогнито. – След кратка пауза тя добави: - Моля! Нали ще се справите, доктор Маркс?
Той поклати уверено глава, след което леко я подаде от прикритието им и го видя, отново мълвящ в лудостта си нещо на невидим спътник (а може би спътници, помисли си Кристиан, нали имената бяха повече!).
Вървяха така вече часове из пустите улици. Хората се бяха изпокрили в очакване на бурята. Дори вандалите бяха изчезнали. На места по тротоарите трябваше да прескачат или стъпкват стъкла от разбитите витрини. На една такава, в магазин, в който бяха останали няколко включени телевизора, видяха предупрежденията на властите за прииждащото бедствие. Узиел искренно се забавляваше на всяка една секунда и на интервали слагаше в шепата на нефелима малки зрънца.
- Престани да го тъпчеш с тая татул. И така е достатъчно голямо изчадие.
- Знаеш ли вече мястото – с въпрос контрира той Йоан.
- Не знам. Ще вървим и ще го намерим. Имаме време нали...
- Не, нямаме - сряза го Узиел. – Остава ти малко, Йоане, не ме предизвиквай...
- За да не изпиеш душата ми с очи – се сдържа да се присмее пророка. - Това вече го чух. Момента не е подходящ, за да ме разсейваш със заучени фрази.
- Може би, си мислиш, че не мога да упражня власт върху теб – крилете му, в един кратък миг от вечността, трепнаха; като че ли паузата, която направи бе точно за тази демонстрация. След това продължи: - Но не забравяй, че на моето място може да се озове някой, който да не се поколебае нито за секунда.
- Да, прав си – Михаил е по-добра компания. Най-малкото щеше да ми спести присъствието на изчадието ти.
С едно размахване на крилете Йоан отхвръкна на няколко метра.
- Боже-е-е!!! Какво беше това? Видяхте ли го?
Скрити зад ъгалът на пресечката, тримата преследвачи наблюдаваха разигралата се сцена.
- Какво беше това, което запрати откачалката на земята – продължаваше да се чуди изумен доктор Маркс, но отговор не последва.
Мъжът на улицаа се изправяше облян в кръв от порязванията на стъклата, върху които се бе строполил.
Лицето на доктрора се кривеше в отвращение от гледката, когато цветът го напусна, кожата се обтегна и пребледня. Очите, изхвръкнали от орбитите си в стеремеж да се уверят по-отблизо, че това което виждат е истина, се наляха с кръв от напъна.
Доктор Маркс бе онемял и втрещил, застанал на прага на лудостта – само на една крачка от осъзнаване на собственото си полудяване.
- Не се впечатлявайте – опита се да го постави здраво на земята старшата. – Ще има да виждате още много такива неща, че и къде къде по-големи чудеса.
- Но какво се случи – докторът молеше като малко дете. – Кажете ми защото ще полудея, кой е тоя перко, с кого говори, какво е тази сила, която се е вселила ли, витае ли около него – той си търсеше думите внимателно, но някакси от обзелата го еуфория речта му вървеше като заучен сценарий. – Вижте – настоя той – знам, че всичко това за вас е отворена книга, обаче... Вече не знам кои сте, познавам ли ви, дали съм ви познавал въобще, особено вас, сестра... Но мисля – тук той втвърди и тона и езика – че сега точно е момента, в който вие започвате да говорите, да говорите, докато разбера, и ако мога да повярвам, защото знам ли?... Иначе не мърдам от мястото си.
- Не, каза старшата, тръгвате и то веднага, защото вече свиха зад ъгъла – и тя посочи празната улица. – Обясненията после, защото сега няма време. Не си мислете, че се опитваме да ви мамим, просто времето, с което разполагаме е доста оскъдно за обяснения. А и после – тя го прихвана гальовно през ръката и го поведе – всичко ще ви стане ясно от само себе си.
Но укротяването му не се получи.
- Те ли свиха – в нов пристъп на миролюбиво упорство поде той, докато старшата го водеше в смесица от бутане и дърпане, все така прихванала го под ръка, мъчейки се да го накара да ускори ход. Вече бяха на улицата и пресичаха към отсрещният тротоар. Кристиан Маркс не секваше дърдоренето си: – Вие казахте “свиха”. Точно така казахте...
- Добре, не споря, само ви моля по-бързичко!
Когато минаха на тротоара, старецът вдигна глава нагоре към сградите, от където застанало в цял ръст зад дебелото стъкло, ги гледаше малко момиченце, явно покачило се на стол до високия прозорец. По начина, по който стоеше, хипнотично унесена, не трепнала дори на изненадващото му втренчване в нея, той разбра, че тя бе видяла сцената с кървавият Йоан; живите й очи бяха запечатали завинаги това, на което ги бе направила свидетел – те нея също.
Какво тайнство – тихо промърмори Даниил; само няколко етажа по-нагоре от момиченцето, небето премяташе гъстите си цветове в мътни, оловно тежки талази. Бялото на очите му, запечатало от древността и няколко жълти и вехти петна, се изпълни с отраженията на тъмното небе. То се огледа в тях като в две езера, опита да докосне привидно спокойните им води, но тежкият зов на тръба осуети намеренията му.
Божествено тайнство – отново тихо рече Даниил, сякаш реди молитва и пъргаво догони другите до ъгъла. Бяха спрели, докторът се суетеше, бе станало някак обичайно това му трескаво състояние – кой би го винил; с очи старецът бързо притаи тревогите му, докато вербално го залъгваше – Тръбите, синко, са от много специално значение, за това ти сега се успокой! После всичко ще разбереш.
Намираха се зад ъгъла на сградата в края на пресечката, и сега надничаха иззад него. В средата на разкриващият се пред тях обширен площад се въздигаше огромно кръгло здание, чиято архитектура красноречиво и демонстративно свидетелстваше за неговото вековно пребиваване там.
Йоан и спътниците му не се виждаха от място, от което тримата – доктор Маркс, старшата и Даниил надничаха, тъй като поради обемът си одеонът само на някакви си двайсет-трийсет метра скриваше от поглед виещата се около него улица, както в ляво, така и в дясно. Тримата леко се показаха от прикритието си и сега когато излезли на открито трябваше да бъдат по-предпазливи, те се заоглеждаха на всички страни – разбира се, жената и стареца не биха събудили подозрение, но доктор Маркс ясно се открояваше с трескавото си объркване, което сякаш струеше на вълни от него.
- Няма ги – тягостно рече той. – Сега какво?
- Доста голямо здание. – Йоан стъпваше заднишком, в опита си да не изостава, но същевременно не можеше да откъсне очи от одеона. Размерите му наистина го впечатляваха. – Колко ли зали има вътре – запита той на глас, но нито чакаше отговор, нито пък се и надяваше. Говореше по-скоро на себе си и тайно се молеше секундите една след друга да отлагат грубия глас на спътника му.
- Върви – остро прекъсна самотните мигове на Йоан, същият този глас. – Хайде, тръгвай! Няма да те чакам! Идвал си толкова пъти в този град и реши сега да го опознаваш, тъй ли?
Пророкът го настигна и се обърна към него със запитване, ей така, само за да го дразни:
- Я ми кажи, Узиеле, защо ти, който си роден сред емпирейните висини – думите му секнаха, увиснали във нажежаващият се оловен ефир, докато се опитваше да изпревари с няколко крачки своя спътник, крилатото създание, за да погледне в очите му. Търсеше отговорът на сетивата - не на Узиелевите, той едва ли ги имаше, такива с каквито той Йоан, роденият човек е дарен от създателя си – търсеше отговорите от собствените си сетива.
Узиел го изгледа предизвикателно, но и с насмешка - неговият начин да покаже, че приема и иска да чуе останалото. В същото време така можеше да задържи вниманието на Йоан върху далеч по-съществени неща (като делата, по които бяха тръгнали) от броя на залите в сградата останала сега зад гърбовете им. Те вървяха, следвани от изчадието Геен, следвайки ги полупривело огромната си снага, сякаш едвам я носеше. То не изпускаше от очи крилата фигура пред се би си в очакване на дажбата си от татул.
- Защо тъпчеш нифилима с тоя татул – въпросът дойде изневиделица, както за божественият му спътник, така и за него самия, но Геен току-що бе получил поредната си дажба от ръката на Узиел.
- Йоане, ти наистина си непредсказуем – отвърна му той развеселен. – Ти, който за разлика от останалите човеци, си победил времето, чрез дадената ти божествена благословия... Ти много добре знаеш, че татулът прогонва отблъскващата миризма у животните, както и гаденето, защото при тяхната лакомост... – Узиел се спря и обърна към нефилима. Въпреки човешките си черти, Геен наистина бе повече животно. – Представяш ли си, Йоане, ако не го залъгвам със семената, какъв вой ще нададе за ядене. Ще започне да поглъща дори паветата от улицата. Не мога да се отърва от него – той все пак е мой син, а това е нещо, което научих от вас хората... – Йоан го погледна изкосо, не разбирайки на къде бие Узиел, а той продължи: - Подобна привързаност е извън божествената природата, но от друга страна, каквото създадеш, дори изчадие като това, виждаш в него, божествените пориви на съзиданието, вложената любов... Любовта, Йоане!
Въпреки Узиеловият лиричен поток от умилителни думи, пророкът не успя да абстрахира мисълта, която го глождеше: имаше още едно нещо, далеч по свойствено за татула и то не бе смъртоносната му силата, а онази, с която замъглява зрението, причинява световъртеж и често води до състояния на вманиеченост – онези пориви на безумие, които той толкова добре познаваше. И като прибавеше към всичко това и ласкавите чувства, което питаеше към спътника си, му се прииска, преварвайки нифилима, да изгълта семената от узиеловата ръка и в пристъп на чиста лудост да ги удуши и двамата...
- Иска ти се да си вземеш от семената, нали, Йоане – жегна го Узиел. Пророкът добре знаеше, че трудно може да скрие собствените си мисли от него и затова се опитваше да ги потушава, като се въздържа и подтиска всичко негативно присъщо на човешката му природа.
- Жаден съм – отвърна той. В равният му тон бе скрито всичко – и омразата, и желанието да избяга, завинаги, да се скрие зад първият ъгъл, и никога повече очите му да не сочат нагоре; искаше земята да се отвори и да го погълне, дълбоко, дълбоко, и така все по-дълбоко, докато накрая не се уморят и двамата.
Но сега трябваше да се крие – вътре, някъде там в себе си, да се крие именно от себе си в собственото си тяло. Да избяга от издайническите си мисли, да се притаи тихо в тъмното на някое място, част от собствената му плът, но тайно до сега кътче, бездиханен да затвори очи и да умре; да умре на ужким, докато изоставените му мисли не се изгубят в лабиринта на тялото му и не останат единствено храна за Узиел - храна суха и жилава, която да изсмуче в мъртвата си спаружена какавида всички сокове от божественото му същество и не го превърне в същата безвкусна изначална маса.
Така вървяха тримата – бягащият, търсещ покой и спасение, съпровождан от дебнещата божествена мощ и нейното изчадие. Всяка тяхна крачка ги отдалечаваше от одеона, зад който, от другата страна на площада, бяха техните преследвачи – три фигури с различни мисли но една цел, осъзната за едни - загадка за други.
Улиците на града го поеха в пустите си, като на пресъхнали реки корита, оформяни от надвисналите над тротоарите им сгради - същински скали. Спокойствието, което той почувства тук, облекчи сърцето му – допреди малко готово да се пръсне, от натрупаното напрежението в гората. Влакът го бе носил близо час, преследвайки линията, бягаща над върховете на дърветата. На места тя се скриваше в тъмни тунели прокопани в издигащите се на места скалните масиви – тогава земята му идваше на помощ, притаявайки го в недната си. Под нозете му, там където изчадията на мрака святкаха с огромните си очи, между листата на дърветата, се раждаше живот за смърт.
Погледна бележката и прочете: площад Хиляда и една крачки, Одеона – старата концертна зала с библиотеката, южният вход. Огледа се. Нямаш кого да попита. Това не бе неговият град. Дори не знаеше името му. Бе отведен похитен и овързан на легло в онова злокобно място от непознати, комуто не бе сторил нищо – лицата им дори не беше зървал... И ето го сега в този чужд град, с листчето в ръка и наоколо никой, от когото да потърси помощ. Тук-там, от разбитите витрини, по тротоарите се бяха разпилели стъкла. Нямаше паркирани автомобили – толкова пусти бяха улиците на това място. Погледна нагоре с надеждата да зърне нечие лице, зад някой от стотиците прозорци, но единствено видя в тях отразен оловният цвят на небето. Цареше полумрак, в който се виждаше ясно, като в дълга лятна вечер – това бе добре, защото, помисли си той, мракът ще ме изяде, а аз няма къде да се скрия... Одеонът – тази дума се възпроизведе като сирена в главата му, даде ясен знак за това, че бе първото и единствено нещо, което трябваше да стори – да го търси, да го намери, защото там щеше да открие отговор, може би спасение, ех, колко се надяваше! Затова хукна право напред, заоглежда се по ъглите, тичаше, спираше, въртеше се, бягаше като луд, като подгонено животно, като последна надежда, търсещ мираж сред пустинята, спасителят в ръжта... Понесъл благословия и проклятие наедно върху раменете си – без ясната идея за абсолютно нищо.
Умората препускаше по цялото му тяло, мускули, нерви, кръв и мисли я превеждаха от единият до другият му край, от глава до пети и пак обратно, но той като че ли не обръщаше голямо внимание, само малко позабави темпото – почти ходешком, но със скоростта на бяг. Бе се въртял в кръг, когато в един момент започна да различава приликите и леко по леко опозна мястото; така процедира и със следващият квартал. Усетил посоката към сърцевината на града той превземаше, бавно но славно квартал след квартал, с ясната, незнайно защо - питаше се той, убеденост, че Одеонът се намира някъде там – в центъра, като кула, като монумент, като обителта на вечните му покои, където искаше само да намери покой, скоро, колкото се може по скоро... Тези мисли, съпровождайки умората, обхождаха тялото му като неин спътник и по този начин не й даваха да го пребори...
И ето я огромната кръгла каменна сграда, която дори не се побираше в притворът оформен между сградите в краят на улицата, по която се движеше той. Нямаше как да види, че тя е кръгла, но го знаеше от името й; толкова обичаше да бъдат наричани, такива каквото са, да носят името си, и то да значи предназначението им, да се обясняват едно друго като любовници – бе почнал да откача, щом мисли от сорта се бяха развъртели из главата му. Отдаде го но умората. Но краят на това безумие – помисли си – е близо. Надявам се, че е така, защото...
Приближи към площада, видя табелата “Пл. Хиляда и една крачки” и му стана благо, топло на душата. Тръгна да обикаля около одеона в търсене на южен изход.
- Ето го – каза старшата сестра – най-после.
Доктор Маркс, който се бе поуспокоил, след петнайсетината минути прекарани в новото им прикритие, настръхна.
- Кой е пък това? – Беше преборил поредното недоумение само преди броени минути; не бе във възможностите на логическите му еквилибристики (чак до там бе стигнал в отчаянието си!) да разбере, защо в един момент не последваха перкото, чиито дири следваха, а бяха останали тук, скрити в безистен в страни от площада. Както и не проумя защо старшата бе казала: Ние сме до тук. И те потърсиха убежище от нежелани погледи – че кой ли ще ги види? Бе се уверил, въпреки постоянно налегналата го тревога, че зад прозорците и вратите, под тях, пред тях и зад тях, няма други живи същества. Преборвайки треската на напрегнатото си тяло, бе намерил сили, скришом от останалите да огледа мястото. Опитваше се да мисли трезво, в онези часове, когато всичко го навеждаше на мисълта, че полудява. А и спътниците му никак не му помагаха, за да го уверят, че не е така. Можеше да им има доверие, бе изчистил съмненията си относно почтеността им към него, но все още го изнервяше фактът, че го оставят в пълно неведение – разиграваха го като марионетка. Точно това усещане го побъркваше. Често му минаваше през ум да скочи и да се затича назад към гората, към казармата, в цитаделата при жената, която обичаше и детето им, което тя носеше в коремът си.
- Нека го оставим да влезе вътре и тогава ще го последваме. – Отново гласът на старшата го върна в реалността. Не можеше да не й се признае, че въпреки тоталното мълчание по въпросите, какво, къде, как и защо, тя демонстрираше, че знае именно какво, къде, как и защо трябва да се прави.
Старецът поклати кратко глава в знак, че одобрява и те зачакаха.
- М-и-л-и-и Б-о-о-ж-е!!! – Тежко възкликна доктор Маркс преди да изрече очевидната истина на глас: - Пациентът от стая шест... Ама... Нали точно за него бяхме тръгнали.
- Кротко момко, всичко по реда си – отново с голо достолепие се обади старецът.
- Не се вълнувайте, доктор Маркс. Той е най-важната фигура на този ден, в този час и в този живот...
- И докато свят светува - прекъсна я Даниил – неговото име ще се помни...
- Пациент от стая шест – думите на доктора минаха сякаш през езика на пророка, секвайки словата му – Че кой знае името му?
- Никой – категорично каза Даниил. – Нужна е мъдрост; който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е...
- Шестстотин шестдесет и шест – изрекоха всички в един глас. – Вие сте луди – сам продължи докторът – абсолютно побъркани...
- Стига си се пенил, момко! Погледни небето! Нима не е настанал часът на апокалипсиса? Нима не е дошло време боговете да съдят хората и себе си?
- Леле-е-е! Старецът съвсем се е побъркал – доктор Маркс търсеше подкрепа в старшата, но думите й го смразиха:
- Нека боговете сами решат какво да бъде, ние само ще слушаме и ще избираме, на чия страна сме, ясно! – Тя го гледаше право в очите със решимост, с каквато явно и той трябваше да се въоръжи.
- Какви богове, бе хора? Нали бог е един, въпреки всички религии по света. – Изведнъж той се почувства единственият нормален и с решимост извърна сестрата към себе си, дърпайки рязко за ръката: - Кой пусна пациентът от стая шест. Вие нали?
- Дори му помогнах да стигне до тук – отвърна тя, без следа от уплах върху строгото си волево лице.
Тя дори е красива – помисли си докторът. Боже какво става с главата ми, какви ги мисля. Играеха си с него. Стегна се.
- Как именно сте му помогнали?
- Фалшифицирах данните, грижех се да укрепне, хранех го, лекувах го, после му помогнах да избяга, оставих му дрехи и инструкции как да стигне до тук...
- Защо тогава се криете?
- Защото той не знае, коя съм...
- Той не знае нищо – обади се Даниил и това бе самата истина.
Калин Кермов
© Калин Кермов Все права защищены