Цветните светлини от прозорците, светещи в отровно неоново, само подчертаваха черно-бялата безизходица на избора къде да отиде тази вечер. Да избяга от хората или да отиде при тях. Да избяга от тези, които не го разбират или да отиде при тези, които няма да го разберат. Днес му беше мъчително болезнено да остане насаме със себе си, а всичките минувачи долу бяха твърде непознати, безразлични и забързани, за да сподели с тях своите вълнения. На тях им беше така комфортно в този мътно-кисел аквариум от мисли и преживания, който сами лично си бяха избрали от множеството вещи, наредени на дългите еднообразни стелажи със стоки “For Free”, че даже не се и замислеха да прeвключат вниманието си другаде, за да не би случайно да се отклонят от правилния избор, който за тях беше като митичното “всичко”.
Някога просто на шега, той беше казал: “Да бъде разбран понякога му се иска дори и на Бог”. И започна да му се струва, че това съвсем не беше шега, но имаше достатъчно търпение и мъдрост да не предприема окончателни решения. Поне до днес...
Той леко присви пръстите на краката си за по-голяма опора, след което ги разтвори, изправи се на тях и се наклони напред. Пружинирайки, се отласна се от ръба на покрива и... полетя. Полетя, наистина успя, най-после – щастлив и свободен.
– Така-така... – промърмори сам на себе си докато падаше надолу. – Букви, текст от монитора, разочарование, крясък, числа, възторг... Това едва ли вече е от значение, защото в искрящия пясък спомена за следите ти се ще се разпилее на милион планети без минало.
Произнесе и усмихвайки се, зарови широко разтворени пръсти в прахта на земята...
=========
© Tyto ALBA
© Албена Тотина Все права защищены