Викаха му Шаро, викаха му Роки, Белчно, Сивчо, Кучо, викаха му и МАРШ, викаха му и бягай. Той самият не знаеше как се казва, не знаеше имал ли е някога дом, имал ли е стопани. Нямаше семейство, нямаше и другари. Другите кучета се примиряваха, ровеха по боклука, ядяха мърша, но този бездомник си имаше гордост. Обикаляше квартала и пазеше високите панелки от натрапници, гонеше глутници, надушваше крадци. Децата му викаха Сивият рицар и често го закачаха. А от всичките живущи само една баба се грижеше за него. Двамата си живееха самички и си помагаха един на друг. Той я пазеше, тя го хранеше с хубава храна.
Един ден това се промени. Всяка сутрин бабата ходеше на пазар, а бездомника я придружаваше, после тя му сваляше храна. Първият ден не се появи, а кучето я чакаше пред входа на блока. Прекара цял ден, душейки входа, но от старицата нямаше следа. На другата сутрин реши, че нещо е станало. Застана до голямата черна входна врата и зачака някой да я отвори. Когато това стана, той се мушна б ...