В тази мокра нощ не зная дали ще осъмна отново. Снегът сякаш вали в душата ми - направо.
Плаче ми се отдавна и все проронвам по една непресъхваща сълза... Повече не смея...
Всъщност може би ми се иска да се веселя като останалите, но нещо не се получава.
Не, не че чувството ми за хумор ми се изплъзва - просто се вземам много на сериозно.
Да умра, ако си измислям.
Знам откъде ми идва тоя проблем, ама изобщо не ща да го чопля.
Но пък искам да кажа:
че на този свят най-много обичам теб −
а най-малко очаквам − да ме предадеш.
Това ме прави силна:
помага ми да плача навътре и да се смея навън... и да си го повтарям непрекъснато, докато разбера, че:
ти вярвам и не се страхувам да го призная.
... тази нощ за пръв път от хиляда години насам влизам в тишината и радостта в мен самата, а до тях се стига или на мига, или никога...
Хармонията на дишането е съвършена
като любовен акт.
Като фонтан от светлина... винаги.
© Лилия Ресенска Все права защищены