… Дълги години душата странствала из горите на съзнанието, несвястно търсейки някакъв свещен бич, с който да осъди, да накаже първичните мисли, чувства и желания. Пътят й я отвел до една пропаст, в която бе паднала Звезда, все още не изгубила яркото си светило, но все пак умираща. Душата си направила въже от светлината й и се спуснала в бездната при нея. Свела глава и докоснала Звездата, усетила пулс, градящ се върху страх. Звездата отворила очи и погледнала душата.
- Ако не бях във такова състояние, щях да те изгоря – казала тя – и помен нямаше да остане от тебе, скитнице.
- Защо ще ме гориш, аз искам просто да ти помогна да възвърнеш онова, което си загубила, за да може отново да се възкачиш на звездното небе и да огряваш със светлината си пътя на търсещите... За да не могат те да се загубят, за да не споделят твоята собствена участ – тъй рекла душата и затворила очи, за да не бъде ослепена от Звездата.
- Твърде дълго огрявах изстрадали скитници; твърде дълго показвах пътища лъжливи; твърде дълго бях това, което не трябваше да бъда. Търсиш истината, нали?... Търсиш своя пъзел, нали?... Но не ти трябва храм, за да го намериш. Не се нуждаеш от светлина, за да излезеш от тунела, разбери – с тези си думи Звездата освободила дълбока въздишка, затворила очи и продължила. – Ще дойде ден, когато ще стигнеш края на този проход, ще подадеш глава, ще се огледаш и... Ще потърсиш най-големия камък, за да затвориш входа му и за да не те застига глупоста, вече никога да го напуснеш...
Душата си помислила, че за Звездата вече няма спасение, тя била напълно луда... А кой не би полудял, бидейки очи в очи със смъртта? Една луда Звезда, откъснала се от своя дом, в търсене на по-безкрайна лудост, на по-възвишена и непреодолима лудост.
Душата погледнала отново умиращата, тя вече била угаснала, светлината и топлината я бяха напуснали. Тогава я споходили мисли, остри като мълнии, мисли които не била срещала досега в себе си. „Какво правиш, скитнице? – рекла си душата. – Търсиш бич, за да накажеш някой друг? Намери този бич и накажи първо себе си!... Изтръгни тези догматични пирони, с които си закована, за да не можеш да стигнеш по далече от погледа си и полети... Ти си следващата Звезда. Тази падна, за да освободи място на друга... На теб... Сляпа си, не разбираш...”
Душата се изправила, огледала се и разбрала, че въжето, направено от светлина било изчезнало заедно със светлината на Звездата... Сега бе завинаги пропаднала, толкова надълбоко, колкото не беше си помисляла, че е възможно. Тежка въздишка се откъснала от нея. „Може би така е най-добре – каза си тя. – Може би така е трябвало да стане... Съдба.” Тя приклекнала и обгърнала с танцуващи ръце изгасналото тяло на Звездата, не осъзнавайки, че поредният пирон е бил забит в нея. И рекла:
- Сега аз ще споделя твоята Съдба, сега аз ще споделя твоя Гроб...
© Балградон кСул Все права защищены