Сина бе поставила ножа пред себе си. Гледаше да бъде до него, за да може да го наблюдава. Ако той наистина беше жив, нещата можеха да загрубеят. Можеше още някой невинен да пострада. А как мразеше да копае гробове...

          Нати влезе в Чар и поздрави приятелката си. Познаваха се от цяла вечност.

          - Не трябваше да позволяваш това огледало да отива в къщата ми!

          Нати беше сбърчила вежди. Все още не можеше да си избие от главата образа му.

          - Какво да направя? Казах й, че тук всеки предмет си има история, но тя настоя.

          Сина се чувстваше гузна, че бе оставила огледалото да излезе от надзора й. Сега кой знае какво се случва... И какво може да се случи. А и Аная долу-горе от тогава не бе идвала.

          - Какво ще правим, ако той наистина е жив? – Нати зададе въпроса по-скоро на себе си.

         - Може би ще трябва да се обадим на Каси. – предложи Сина – Знам, че не сте в добри отношения, но ситуацията го налага.

          Нати прехапа устна. Не би искала да се стига до там, че да разчитат на някой друг, но ако той бе все още на свобода, въпреки усилията им... Наистина ще им е нужна помощ.

          - Само за едно се моля – моята Ани да остане невредима. – Нати се замисли и допълни – И да не разбере каква съм.

         Сина стана от стола, на който седеше, и прегърна приятелката си. Затвори очи и простена:

         - Няма да го научи от мен, сестричке! Но, мисля, че все някога ще е достатъчно зряла и мъдра, за да осъзнае какво си направила за нея.

          - Сина... Ножът... – гласът на Нати изтъня и заглъхна.

          Сина се обърна рязко и сграбчи ножа. Устните й се разтвориха в ужас.

          - Не отново!

       Тъмни червени капки блестяха на върха на острието. Камъните по дръжката сияеха злокобно.

          - Още един. – Изхлипа Сина и прокара пръст по кървавото острие. – Топла е. – Ръзтърка пръсти един о друг. – Значи е близо.

         - Най-близкото място, където може да е, е къщата ми. – отговори мълниеносно Нати. – Внучката ми е в опасност!

          Нати се задъха. Черни мисли запрепускаха в галоп. Не, не трябваше да се случва това! Този изверг трябваше отдавна да е мъртъв! Видя го със собствените си очи как умира! Как бе възможно да е все още жив?! Беше съсипал живота на толкова много хора. Не заслужаваше да живее. Нито като човек, нито в каквато и да е форма!

          - Тръгвам, Сина!

         Нати тръсна решително глава. Очите ѝ потъмняха. Мускулите ѝ се стегнаха, а ръцете ѝ се свиха в юмруци.

          - Нати, знам, че искаш да отидем там. Но... Сигурна ли си, че ще успеем този път? А Аная?

          Сина остави ножа обратно на масичката и скръсти ръце пред гърдите си. Изражението ѝ помрачня още повече, когато Нати ѝ кимна в отговор.

          - Добре тогава! Само да взема книгата и кинжала.