Аная прекара почти целия ден в разкрасяване. Не й беше нужно много време, просто искаше да се постарае. Не беше излизала с никого от много време заради проклетата работа. Вярно, изкарваше добри пари, имаше контакт с много и различни хора, но често всичко това й идваше в повече и нямаше търпение да се прибере у дома.

     Къщата, в която живееше, беше наследила от прабаба си. Тя беше добра жена – с дълги черни коси и зелени очи. Беше красива и запазена за възрастта си. Аная беше на 10 години, когато прабаба й Нати почина. Тя не осъзнаваше какво се бе случило. Просто Нати изчезна от погледа й и повече не се появи. Родителите й по-късно й разкриха, че е горда притежателка на къща и няма нужда от много чудене къде да се премести. Когато завърши гимназията за чужди езици Аная беше решила да започне работа и да си намери жилище. Нямаше начин да изтегли жилищен кредит, защото бе прекалено млада, а и все още бе в търсене на перфектната работа. Беше на кръстопът в живота си. Сподели плановете с родителите си и те й предоставиха всички документи, който й бяха необходими, за да повярва, че тя наистина притежава къща. Както и няколко златни жълтици и скъпи бижута от времето на прабаба й.

     Аная дълго се беше чудила защо Нати е прехвърлила имота и движимите вещи именно на нея, при положение, че можеше да ги прехвърли на майка й, например. Може би Нати е знаела предварително плановете на Аная. Или е подозирала. Във всички случаи Аная беше щастлива, че има свой дом. Пригоди го по свой вкус като остави някои от старите бабини вещи. Много й харесваше скрина. Както и тежкото дъбово легло с голяма рамка. Запази ги. Както и масичката за кафе в дневната (в която тя твърде рядко се застояваше), приборите за храна, стенния часовник в преддверието, няколко избелели снимки в рамки и, разбира се, парцалената кукла, която Нати й беше подарила за рождения ден. Изхвърли всичко друго. Оборудва се с пералня, прахосмукачка, нова готварска печка, хладилник. Пооправи банята, купи етажерки за баня, нови хавлии, одеяла, възглавници, покривки, чаршафи, завеси… И онова огледало, което я правеше все по-красива. Купи го от един антикварен магазин в центъра. Често се отбиваше там – когато не беше във въздуха.

     Чар. Така се казваше антикварният магазин. Държеше го една госпожа, която будеше уважение у посетителите. И немалка доза страхопочитание. Тя беше около 50, мургава, с дълга черна коса, в която вплиташе мъниста и пера. Беше слаба, винаги с тъмно червено червило и перфектен маникюр. Обичайно носеше дълга черна кожена рокля, която й стоеше като излята, и ниски кожени сандали, разкриващи кокалестите й крака, завършващи със също толкова перфектен педикюр. Настроението й се менеше в зависимост от часа и посетителите.

     Аная влезе за пръв път в Чар преди 8 години. Тогава тя бе на 18. Влезе от любопитство. С престъпването на прага, тя попадна в друг свят. Беше сумрачно и миришеше на канела. Хареса й. Огледа се. Магазинът не беше голям, но притежаваше неповторима атмосфера на уединение. Имаше африкански маски, ками, свещници, сандъчета, скринове, малки дървени фигурки на животни, изкуствени цветя, вази… И онова огледало. То беше разположено до вратата. Дърворезбата по него беше прекрасна. Дървените цветя обрамчваха цялото сребърно покритие. Като че ли наскоро лакирано, защото резбата отразяваше бледата слънчева светлина отвън. Аная се огледа в огледалото – по навик, и забеляза колко изящни са чертите й. Гледаше се толкова прехласнато, сякаш за първи път виждаше отражението си.

     - Прекрасно е, нали?

     Аная подскочи изплашена от гласа. Обърна се и видя собственичката на магазина. Беше застанала на два метра от нея и се усмихваше.

     - Д-да, прекрасно е. – Заекна Аная. Обърна се отново към огледалото и се огледа още веднъж. – Има нещо в него, което… - Не можеше да намери точните думи.

     - Което те кара да се чувстваш специална и не можеш да откъснеш очи от собствения си образ. Знам.

     Аная погледна озадачено странната жена. Тя все още беше там и се усмихваше, но очите й бяха очи на животно. Хищни. Следящи. И някак мъртви.

     - Питаш се откъде знам? – Аная кимна – Всеки предмет тук има собствена история. Този свещник, например – тя посочи свещник от ковано желязо с пет поставки за свещи – е бил притежание на богата аристократка. Често го е палила по време на приеми и балове. А този нож – тя повдигна трийсетсантиметрово острие с желязна дръжка, инкрустирана с малки светещи камъчета – е бил притежание на сериен убиец. – Аная погледна изплашено към ножа. – О, не, мила, не се стряскай. Ножът си е нож. Той може да реже ябълки или плът – всичко зависи в чии ръце е.

     Постепенно Аная се отпусна. Госпожата с перата й се виждаше странна, но след няколко посещения на магазина, те дори се сприятелиха. Оказа се, че се казва Сина. Дори името й беше странно, но Аная това не я интересуваше. Първото нещо, което правеше, когато влезе в Чар, бе да се огледа в НЕЙНОТО огледало. Аная така и не научи неговия разказ, въпреки че толкова пъти беше разпитвала. Сина винаги намираше оправдание да отклони въпроса й. Представяше й книги, даваше й ароматни свещи и пръчици. Чар се превърна в любимото място на Аная, а Сина – в нейна приятелка. Когато минаваше през труден период, Аная искаше съвет от Сина и Сина винаги откликваше. Когато Аная реши да купи огледалото, Сина я погледна строго и попита:

     - Сигурна ли си, че искаш това? Тук всяка вещ има история, над някои висят лоши поличби… Ако го отнесеш у дома си, се нагърбваш с историята му…

     Аная беше сигурна. Нямаше търпение да го отнесе у дома си – у новия си ДОМ, и да се оглежда колкото си иска без да е нужно да идва чак до магазина. Беше твърде скъпо за спестяванията й, затова продаде една от бабините жълтици и така се сдоби със своята най-голяма гордост.

     Докато изнасяха огледалото от магазина й, Сина гледаше мрачно. Аная беше мило момиче, но заслужаваше ли да се забърква в това? Историята на тази вещ бе повече от ужасяваща. А още по-ужасяващото бе това, което се криеше в самото огледало.