Някога, някога, толкова някога, колкото пъти звездите се отразяват по всяка плочка от люспестата муцуна на слънчев Змей*, в една китна котловина, свита насред полите на планината, в селце на име Мало Хорово, живеела чудно хубава девойка.
В горният край на селцето, точно преди да влезеш в гъстата, стара, омагьосана гора, насред дворче изпъстрено с цветовете на различни цветя и билки, се била сгушила топла и уютна къщичка, в която живеели бабата и дядото на чудната девойка.
Раснала и пораснала, мома красива, добра и мила, за радост и опора на дядото и бабата.
Очите и били две сияйни бисерчета, стоплящи душата на всеки когото погледнела.
Усмивката и събуждала селцето, като слънчев изгрев.
Където стъпела, никнела китка, каквото с ръка докоснела, заблестявало.
Когото срещнела по сеитба, добивал урожай за десет години.
Минало, неминало време, разнесла се под планината, през дивите гори планински, през полята, над реките, всред села и градове, край огнищата хорски, приказката чудна за Бисерно ...