- Хей, пич, гледай си в пътя! - извика стреснато младеж и посегна към волана на шофьора до него.
- Човече, ти изпи повече от мен, стига си пищял! - ухили се водачът и надигна шише бира.
Черна кола фучеше по тъмен междуградски път. В два през ноща всичко беше потънало в мрак. Дори студената светлина на пълната луна едва пробиваше през надвесените абаносови клони над тесния асфалтов път. Само едни самотни фарове пробиваха чернотата в тази гориста местност. Всичко навън беше утихнало и сякаш цялата гора се беше притаила в катранените голи дървета и наблюдаваше колата. Превозното средство се чуваше надалеч, заради увеличеното радио и откъслечните викове на купонджиите.
- Хахаха, пич, тази мацка яко се е преебала! - викаше водачът, опъвайки силно от смачкан фас.
- Брато, пусни на дълги, нищо не виждаш! Ще ни убиеш...
Шофьорът продължи да се киска и пусна светлините на дълги. Напред асфалтът беше огрян и се виждаше прав, влажен и с валящи се листа, път. По погрешка пусна и чистачките, при което взе да се хили срещу лицето на пътника до него. Другарят му само се усмихна и закри очи с ръка. Той не видя обаче, че горящата все още цигара падна от устата на пияния водач. Той взе да крещи и да се смее, защото фасът падна в скута му. Пътникът до него нямаше време да реагира.
- Хей, гледай си пътя...
Той не се сети какво да прави друго, освен да посегне към скута му, преди глупакът да е направил грешно движение с волана и да ги запрати в някое дърво. Онзи, подскачайки на място, само посягаше и буташе цигарата, но тя не се махаше. Видя ръката на приятеля си.
- Пич, какво!?...
Онзи бръкна между краката му и я бутна на пода.
Шофьорът, припотен, го спогледа и продължи да се смее истерично.
- Гледай си пътя, идиот! - завика другият младеж и скръсти ръце.
Той се нацупи и заби поглед напред. Чистачките продължаваха да кръжат наляво-надясно. Шофьорът разфокусирано гледаше в пътя и тихичко се кискаше.
- Не трябваше да ти давам и ти да пушиш тоя боклук... Комбинацията с алкохол е... Ей, какво е това там! - наведе се напред и зазяпа учудено.
- Кое...
- Това там... в далечината... - каза ясно и продължи да се взира напред.
- Път, пич...
- Ще разберем като приближим и...
- Хей, това светлина ли е? - изплю шофьорът и усмивката му се свлече.
Някъде напред мъждукаше светлина на пътя. Не изглеждаше да е друго превозно средство. Не можеха обаче да са сигурни, ако не приближат.
Двамата се завзираха, приведени напред. В колата продължаваше да дъни евтина музика. Чистачките отмерваха секундите и работеха напразно. 100 километра в час се движеха и обектът придобиваше очертания. Те мълчаха и гледаха съсредоточено. Това беше невероятно. Ченето на младежът зад волана висна. Виждаше се на стотина метра лъч светлина, идваш от небето и огряващ широк кръг от пътя. Той натисна газта, защото искаше да разбере какво е това. Двамата зяпаха изумени и приближаващи загледаха нагоре в опит да открият източника на светлината. Лъчът беше ярък и идваше от много високо. Покривът на колата обаче пречеше на шофьора да види нагоре. Той прилепи лице на стъклото и се вторачи нагоре. Очите му се разшириха. Приятелят му го последва. Наведе се и мигом се върна назад. Следващите няколко секунди всичко беше лудост от пищяши спирачки, биещи сърца и шум, който бе събитието за тези последствия.
Нещо се беше блъснало силно в бронята на колата. Беше или някакво животно или човек. Шофьорът натисна спирачките в мига, в който лице се залепи на стъклото на сантиметър от неговото. Не му трябваше много време да успее да изпъне крака си върху спирачката. Чу се само претълкулването на тялото по покрива и стоварването му на пътя нейде назад в мрака. Колата се олюля силно при блокираните гуми и се завъртя на една страна, запречвайки пътя.
Двамата дишаха учестено в колата. Шофьорът, плувнал в пот, все още натискаше педалa. Човекът до него спря радиото и се обърна да види пътя. Успя да види само силует, лазещ към края на пътя. Погледна и напред и с учудване разбра, че онази странна светлина я намаше. Очите му срещнаха очите на водача на черната кола. Двамата се обърнаха напред само да станат свидетели на неприятна гледка. Червена кръв се размазваше по цялото предно стъкло от безразличните чистачки. Треперищият човек зад волана промълви развълнувано:
- Видя ли какво току що блъснахме?

***

- О, човече – сложи ръка на челото си и продължи притеснено – май убихме някой нещастен фермер…
Другият пусна спирачката и се облегна назад. Отпусна глава надолу и зарови пръсти в русата си коса. Избърса потното си лице с ръка и погледна отново напред. Още беше в шок и не спираше да се поти. Това, което приятелят му пропусна да види, беше нещо, което той видя твърде ясно. Беше зърнал физиономията на жертвата как изплюва кръв по предното стъкло. Беше видял ужаса в очите му. Очите, които се бяха впили в него чак до самото си откъсване от стъклото със звучно скърцане. Този ужасен образ беше все още в съзнанието му и караше сърцето му да бие лудо. Искаше му се да крещи и да плаче едновременно. Това, което беше видял, не беше човешко. Това, което беше видял….
- Това беше извънземно…! – изплю задъхано – Шибано извънземно!…
Приятелят му просто се усмихна, но мигом се сети за светлината. Побърза да се обърне да види гърчещото се на пътя тяло. За негово огромно разочарование го нямаше…
- Извънземно ли каза?! – загледа го невярващо и снижи тона си, сякаш го беше страх то да не го чуе – Блъснали сме извънземно?!
На шофьорското място беше вцепененият от ужас човек, гледащ, без да вижда, изнервените чистачки, опитващи се да изчистят кръвта. По сбърчените му вежди можеше да се съди, че премисля. Това просто не можеше да се побере в здравия му разум.
- Братле, ако това не беше извънземно, то значи си ми дал наистина добра трева…
Приятелят му не се съмняваше в шантавата ситуация. Обзе го неистова паника. Ами ако говореше истината. То тогава всичко отиваше по дяволите. Трябваше веднага да се махне от там. Беше твърде тъмно наоколо и шансът да дойдат други извънземни да потърсят събрата си го изпълваше с тих ужас.
- Пали колата!
- Пич, извънземното…
- Заеби го, човече, мъртво е! Да се махаме от тука! Пали, бе!…
Онзи зад волана взе да се осъзнава и да се оглежда обезпокоено. Наоколо беше ужасно тихо и се чуваше само отегченото скрибуцане на чистачките. Фаровете осветяваха гората. Заплашителните силуети на дървета и храсти придобиваха обем пред светлините на колата. Самият автомобил беше извъртян по ширината на пътя, за да показва, че пътят не е към черната гора. Шофьорът посегна към стартера и понечи да хване ключа, но беше прекъснат от неприятен факт. Чистачките решиха да спрат. Фаровете запримигваха. Акумулаторът се губеше…
Той завъртя ключа. Колата заръмжа, но естествено не запали. Ужасът беше изписан по лицата и на двамата. Това не можеше да се случва…
Завъртя ключа втори път, но колата не палеше. Той блъскаше стартера и поглеждаше от време на време засъхналото размазано петно на предното стъкло.
Отново завъртя ключа. Нищо не се случаше, освен светлината пред колата да мигаше, прекъсвана от губещата се мощност. Човекът, обезумял, се опитваше да запали. Мозъкът му не можеше да работи трезво. Мислеше само как да захрани машината и да се изстреля от това място. Той, ръмжейки, заклати ключа…
- Хайде! Хайде, де… - “щрак” и вдигна ръка пред изумената си физономия – по дяволите!…
Не само, че не захрани двигателя, но и счупи ключа в запалването. Гледаше напред и точно преди да реагира, каквото и да било, се случи немислимото. По тавана на колата се чуха няколко откъслечни изтрополтявания. Сърцето на шофьора се качи в гърлото му. Приятелят му също не се чувстваше по-добре. Случи се толкова бързо, че не обърнаха внимание на пребледнелите си физиономии. Зяпаха вледенени право напред отвъд червеното стъкло. Секунда след обезпокоителните звуци стана нещо умопомрачително. Преодолявайки предния капак, в прахта на края на пътя се стовари стабилно на двата си крака хуманоидно същество. Гледаше ги втренчено с огромните си черни очи. Светлините на фаровете изгаснаха…