Блатото
Прости ми, мое сърце, че те натоварвам с излишни и ненужни емоции. Твоята работа е да си биеш в гърдите ми и да поддържаш жалкото ми съществуване. Прости ми, че душата ми е толкова гадна и подла! Кажи ми какво да правя, когато непрекъснато мисля каква мизерия да направя на хората? Колкото и странно да ти звучи, аз изпитвам радост от това! Нима не го усещаш по ускореното си биене, нима не виждаш как се зачервявам от сладостното изживяване, когато виждам как хората страдат около мене?
Когато съм подъл /това ми се случва всеки ден!/, ти се възмущаваш от постъпките ми. Гневиш се и караш кръвното ми налягане на достига до онези стойности, при които ти би се пръснало. Това вероятно е твоят сигнал и знак да се спра, да тръгна по онзи скапан път, който ти наричаш “добротата”. Аз не се вслушвам и правя това, което мисля, че е правилно. А така ли е?
Всяка гадост, която направя ме зарежда с много положителна енергия. Душата ми ликува, когато виждам драматичните последици от постъпките си. Може би по този начин действам, защото чувството ми на справедливост е много силно развито. Да, няма какво друго да е...
Една колежка от моята служба ходи с друг мой колега. Някой би казал: Е, какво пък? Нормално е...” Да, ама не при мен такива работи! Решавам като съвестен гражданин /с будна съвест!/ любовните забежки на невярната съпруга да ги направя достояние на нейния съпруг, който вероятно го сърби челото от младо наболи рога! Ха-ха-ха!
На другата сутрин идвам с недоспали от радостни терзания очи, за да разбера как е минала вечерта в семейното гнезденце на моята колежка. Тя идва и изглежда така, сякаш валяк я е мачкал цяла нощ, а под едното око - много силен “грим”. Явно нейният момък е упражнил някое-друго източно бойно изкуство върху клетото й око.
Щастието, което връхлетява слънчевото ми съзнание, е неописуемо с думи. Идва ми да летя, да скачам от радост като малко дете, на което са купили шарен балон и близалка! Ех, красиви и пленителни мигове! Блаженство и балсам...
В общи линии това са нещата, които творя всеки ден. Винаги съм нащрек, за да не изпусна някое значимо събитие, в което мога да въплътя частица от себе си, искам да кажа - от добродетелната си душа.
Сънувам кошмарен сън. Сърцето ми сякаш го стягат нажежени клещи, едва мога да си поема дъх; дробовете ми се пръсват от напрежение в усилието да си поема глътка въздух... Виждам тялото си отвисоко...Политам нанякъде с шеметна скорост... Минавам през тъмен тунел....Стигам до гъста гора, сред която се намира блато... Виждам хора, които бавно потъват в него и в очите им се чете ужас... Летя бавно във въздуха и се приземявам към него... Продължавам да се спускам... Потъвам...Водата мирише гадно и е гореща...До мене някаква жена е гола до кръста... Пищи истерично... В този миг решавам да й скроя номер. Грабвам в шепите си от гъстата кал и я плисвам в лицето й... После с двете си ръце я натискам силно надолу, за да потъне по-бързо... Тя се бори с мене, но аз съм силен... Изпитвам садистична наслада, когато виждам как главата й вече не се подава от водата... Мисля си, че вече е мъртва... Щастие задавя гърлото ми...Тя отново се появява, но аз вече съм отработил движенията... Пак й натискам главата... Отново и отново...Става ми хубаво...Отнякъде намирам ръждясал шиш и при следващото показване на главата, избождам очите й...Сънят не свършва... Жив ли съм?
Скромно погребение...Около ковчега са съпругата и няколко роднини... Няма сълзи в очите им. Няма тъжни мисли... Само съжаление, че такава гадна твар и сатанинско изчадие не си е отишло по-бързо от света... Толкова.
24.08.2006 г.
София
© Валентин Кабакчиев Все права защищены