Тежката миризма на разлагаща се растителност и блатни газове ми действаше зле на апетита. Едва бях успял да си доям сандвича. Хенри обаче явно нямаше стомашни проблеми – даже си отвори консерва с желирано телешко. Очите му сякаш проблясваха при всяка хапка и това извика в главата ми спомени за покойния ретривър на баща ми, който бе невероятен лакомник.
Трептящото зад маранята слънце вече клонеше към залез, но ние не си бяхме съблекли неопреновите костюми. Смятахме да продължим издирването.
Хенри обърса мазната си уста с опакото на не особено чистата си длан и рече:
– Нали не мислиш, че е възможно някаква си блатна риба да завлече малко дете под повърхността и да го изяде?
– Според бащата точно това се е случило – отвърнах.
– Ти имаш ли му вяра на този? Не усети ли, че смърди на алкохол?
– Не знам какво да си мисля. Но факт е, че момчето е изчезнало. Плащат ни да търсим, и ние ще търсим.
Хенри изсумтя и с крива усмивка на уста каза:
– Добре, шефе. Право казваше баща ми, че да си счетово ...