Блок ШЕСТ-ОСЕМ

17 дек. 2004 г., 02:07

Проза

1656 0 2

9 мин за четене

"Този свят ужасно ме плаши..."
Ози Озбърн

"Телефонът писна и сънят ми се счупи със звън. Беше ми необходима цяла минута, за да отворя едното си око, а после още толкова , за да намеря копчето на нощната лампа.
Вдигнах слушалката
- Мда?
Връзката беше лоша, едва долавях гласа на жената.
- Господин Дарс?
- Мда.
-Дъщеря ви се чувства зле. Елате да си я приберете.
-Но...
-Квартал "Запад", блок Шест-Осем. Побързайте!
Седнах на леглото, обух си чорапите, после чехлите, отидох до чешмата, наплисках си лицето и докато търсех кърпата, осъзнах половината от чутото.
Дъщеря ми?
Беше излязла рано следобед, мислех, че ще се върне към десет. Но стаята и наистина беше празна.
Да си я прибера?
Обличах се бързо и състредоточено, смилах другата половина.Нима се беше случило нещо лошо? Как, по дяволите, та тя е почти жена, при това беше с компания, която познавах. И друг път се беше връщала след мен...
Шест - Осем беше очукан блок с драсканици по стените, десетгодишна мазилка и врата, която едва се крепеше на пантите си. Паркирах колата. Наоколо нямаше жива душа, една самотна улична лампа пръскаше светлината си двадесетина метра надолу по пътя.
Влязох във входа.
- Ани?
За миг тишината лениво се размърда, но почти веднага замря. Няколко секунди стоях нерешително, опитах се да повярвам, че всичко е просто шега, че Ани вече си е вкъщи и объркано обхожда празните стаи с надеждата да се досети къде бих могъл да бъда по това време... Но кой знае защо, не успях.
Тръгнах предпазливо по тясното каменно стълбище. Беше пусто. Изкачих се до петия етаж, хвърлих едно око и на тавана. Нищо. Навред висяха паяжини, по циметовия под се търкаляха вехти кашони със самнително съдържание, предмети, които вече не помнеха предзначението си, и обратно по стълбите. Отново спрях до входа...Отново се ослушах...
-Ани?
Стиснах зъби и този път тръгнах към подземието.
Беше тъмно и влажно. Озовах се в бетонния търбух на малко мазе със студени стени. Вратите липсваха. В най - далечната стая мъждукаше някаква светлинка, престанах да вярвам в бъдещето си.
Там беше дъщеря ми. Беше гола, с вдигнати ръце, около които проскръцваше намотана верига. Краката и едва докосваха земята, главата клюмаше в унес, а дългата и коса се спускаше на снопове пред гърдите.
Отворих уста, но звук не се получи. Тогава чух стъпки зад гърба си. Две, три... Удариха ме по главата, строполих се, а щом се свистих , разбрах, че съм вързан горе - долу по същия начин като Ани. Почувствах студ...После болка... Имаше кръв по лицето ми, сигурно и имаше цицина зад ухото ми, не знаех какво по дяволите се случва и съжалявах, че всичко това не е сън. Виждах добре дъщеря си. Беше точно пред мен, деляха ни три метра. Предположих, че е упоена, но от кого, и защо , не занех.
-Добре дошъл в ада, господин Дарс!
Гласът дойде иззад гърба ми, беше дрезгав, но все пак женски, точно ония, които правят впечатление с тембъра си. Жена...Имаше вярно око и силен замах, ако трябваше да допусна , че преди малко ме удари тя. Веригата на Ани тихо подскръцваше.
"Сериозно е."
Стаята беше мръсна, миришеше на влага и плесен, висях с вдигнати над главата ръце и се чувствах абсолютно беззащитен. В тялото ми имаше сила, но какво можех да направя с нея сега?
- Пуснете момичето... - проговорих.
Жената се раздвижи, заобиколи ме и се взря в мен.
- Пуснете дъщеря ми!
Цяла минута се изгуби в мрака и аз престанах да вярвам, че ще получа отговор. Жената бавно се приближи до Ани и едва тогава забелязах острието в ръката й. Езикът ми се развърза.
-Стига! Стига, чуйте ме! Не знам за каква се мислите, но ако не спрете, това ще е последната грешка в живота ви. Нямате право, пуснете я, ви казвам, пуснете я и за тази нощ никой нищо няма да научи. Нали добре звучи? Само скрийте ножа.
Видях, че жената се замисли. Излезе от стаята, дявол зане къде отиде, но след малко се завърна с мръсен парцал и го натъпка в устата ми. След това се обърна, докосна плоската страна на острието до хълбока на дъщеря ми и нежно го плъзна по бедрото й.
-Ние сме в ада, господин Дарс...Всички сме в ада.Защото всички сме грешни...
Виждах двете фигури и предполагах , че полудявам. Внезапно всичко ми се стори далечно, чуждо и студено, разбирах, че в този миг на никого не му пука какво става тук, никой не го бе еня какво става тук, никой не го бе еня за мен, за дъщеря ми и едва ли някой би се трогнал от немия вик за помощ, който късаше сърцето ми.
- Светът никога няма да бъде друг... Хората никога няма да бъдат други. Аз съм тази, която ще им го каже. Още днес...за да разберат какво ги чака утре.
Жената милваше Ани с плоската страна на ножа и движенията и напомняха стар дивашки ритуал. Видях как отметна косите й, видях как повдигна главата й, след което я близна по устните и се отдръпна.
-В ада няма милост.
Допря острието под лявата й гръд.
- И всички, които сгрешат в живота, ще платят.
Тишината писна, но ножът не мръдна,остана така, с връх, опрял в тялото на дъщеря ми. По челото ми изби студена пот.
-Ти си грешник! Момичето, което си отгледал, е само цена. Само цена...Само цена...
"Ани!"
Ножът потъна в плътта, разряза по диагонал корема и спря вдясно от слабините. Плисна кръв.с разширени от ужас очи видях как вътрешностите на дъщеря ми се разпиляха по пода. Поисках да припадна...но тогава жената се обърна към мен."

Мухата залиташе върху масата. Детето я видя, хвана я с два пръста и я сложи пред себе си. Побутна я оттук оттам, задълбочено разгледа крилцата, тялото й, накаря я взе и скъса две от кръчетата.
- Мамо , а мухите имат ли кръв?
- Утре ще ти обясня. Сега си лягай..
Детето остана от стола. Замислено се завъртя около масата, като се пазеше да не привлича вниманието върху себе си. Така успя да откардне две минути.
- А в нас какво има?
- Казах да лягаш.
- Но нека да ми продължиш приказката от снощи?

"Миризмата на кръв и човешки вътрешности почти ме опияни, съзнанието ми се беше свило на топка, не можех да мисля, не можех да съобразявам, занех само, че сега се беше случило нещо непоправимо. Дъщеря ми висеше на веригите и лекичко се поклащаше, безмълвна като вечността.
"Това е краят..."
Усетих плоската страна на ножа да ме милва по лицето. Потта и сълзите премрежваха очите ми.
"Краят..."
- Не тъжете, господин Дарс, всъщност аз ви помагам. Гласът ме сепна, в един миг осъзнах, че жената се взира в лицето ми само от няколко сантиметра. Беше тъмна. Единствено топлото острие на ножа ми се сруваха реални.
- Хората трябва да познават болката... Трябва да я познаят върху себе си. Тогава ще спрат да я причиняват. Едва тогава.
Наистина не можех да мисля. Имах чувството , че ще ми трябват цели часове, за да проумея думите.Болка?
Вече всичко беше все едно. Не ме засягаше. Знаех, че адът е долу, или поне така са ми разпарвяли. Не ме засягаше. Долу. Във всеки случай сега откривах, че няма голяма разлика. Долу...Горе... Или тук.
Острието се плъзна по вътрешната страна на лявата ми ръка и усетих как кръвта се стече по мишницата ми. Страхът отказа да се пробуди.жената все така стоеше пред мен и отвреме навреме ме докосваше с ножа. Виждах как маже кръвта по дрехите ми. Дъхът и стигаше до мен - нежен , човешки, вслушвах се в спокойно й дишане и бях готов да повярвам във всяка една нейна дума, стига да прекратеше този кошмар.
Внезапно изтегли дрипата от устата ми. Половин минута плюх пясък.После чух:
-Сигурна съм, че искате да питате. Няма да ви лиша от това удоволствие, защото може да ви е последното. Изскърцах със зъби.
-Ти си самоделка. Износена жена. Един ден ще разбереш какво е болка... И това ще е последното ти усещане. Помни!
- А ти си мъртвец!
Ножът се допря до дясната ми ръка.
-Спри, по дяволите!
Но тя не спря. Наряза бедрата ми, гърдите, корема...
Тогава се отдръпна, сякаш да се наслади на гледката.
Отпуснах се. Веригите изкриптяха...Сълзите леденееха по бузите. Само един въпрос продължаваше да пари мислите ми
-Коя си...ти?
Стори ми се, че жената се усмихва в мрака.
-Аз съм Дяволът, който сочи истината!
Каза го, отново натъпка парцала в устата ми и вдигна ножа.
Едва в последните секунди от живота си, разбрах колко нямо може да бъде съзнанието..."

Момиченцето беше заспало. Майката млъкна, затвори книгата, постави я на нощното шкафче, стана от ръба на леглото и с тихи стъпки излезе от стаята. Беше доволна.
Много дни и нощи се сменяха от тогава.Много снегове се стопиха и много лета прегоряха...Много години се изнизаха назад с времето.
Докато една нощ телефона не иззвъня.
-Ало?
-Дъщеря ви се чувства зле.Т рябва да си я преберете...
Мъжът излезе и със свито сърце се запъти към посоченото място. Беше просто баща.
Не познаваше този адрес, затова предпазливо разгелда блока. Обходи стълбището, тавана, след това се върна и сви към подземието. Беше тъмно. Една-единствена светлина се бореше с мрака в последната изба... Беше на прага, когато нещо го удари. А щом се свести разбра, че е вързан с двойни вериги и че единственото, което може да движи, е главата. Разбра, също така, че момичето вързано пред него е собствената му дъщеря.
Тогава се чу гласът:
- Добре дошли в Ада!
Показа се жена на около двадесет и пет години с хубаво лице, дълги коси и нож в ръка. Не изглеждаше луда. Тя се втренчи в мъжа и продължи:
-Знаете ли...някога майка ми четеше книги - всеки път, преди да заспя. Спомням си ги чудесно, защото ги обичах. В тях се казваше, че грешниците в крайна сметка си плащат прегрешенията си. Казваше , че хората никога няма да се променят и една жена се опитваше да ги накара да разберат това...питваше се да им каже, че адът е там, където самите те си го направят. А хората го правеха , а тя ги наказваше...Били са странни книги, нали? Днес обаче виждам всичко това в действителност. Днес ние сме в ада. Днес ние със сигурност сме грешни и аз съм тази , която ще го докаже.
Жената вдигна ножа и погали мъжа по бузата.
-Днес аз съм Дяволът, който сочи истината!

Но тя не знаеше, че в този миг майка й умира и за пръв път в жиовта си се моли Господ за прошка...

Блок ШЕСТ-ОСЕМ

Свързани произведения

Комментарии

Предложения