Can’t keep my eyes from the circling sky…

    Някъде на върха на хълма той спря, за да почине. Чак тогава усети пронизващата болка в ходилата си и спря. За минутка. Само колкото да погледне небето. В изначалната необятност на тези толкова прекрасни пластове въздух, той някак си намираше причината за това безкрайно пътуване, откъснало го толкова далеч от дома, който никога не е имал.

    Беше вървял в продължение на години през горещи магистрали и безплодни поля, през зелени ливади и усойни гори, беше вървял бос, сам, безнадежден. Едва сега, след толкова изгубени минути, след толкова забравени борби, той усети умора и приседна бавно на върха на хълма. Вдигна тежко глава и пак погледна към своя неизчерпаем извор на вяра в светлината. Но изворът... беше замръзнал.

    Мъжът разтърка една в друга напуканите си длани, окаляни от мърлявата тълпа долу, в подножието. Той самият принадлежеше към нея.

    - Защо има толкова хора?

    Небето мълчеше. То винаги мълчи. Най-после гибелната мисъл сигурно се просмука в съзнанието му не само със заплаха, а с положителност, че няма да си отиде никога повече.

    Небето мълчеше. Няма да проговори никога.

    Долу... имаше пшенични поля. Едно дете май бягаше през тях и само от време на време отправяше поглед към небето. Бягайки, събаряше класовете и оставяше след себе си диря от злато.

    Мъжът на върха на хълма се усмихна. Значи... останала беше още невинност. Значи... ето го Бог! В кънтящия ангелски хор от смеха на детето, което оставя диря от злато.

    Но небето... мълчеше. То винаги мълчи.

    Долу, в долината, хората бързаха.

    - Защо нямат лица?!

    Нямат. Отдавна нямат.

    Дали детето ще продължава да се смее и да оставя диря от злато?...

    Мъжът вдигна износените от ходене крака и ги повлече по безкрайния път към незримото. Вървеше бавно, с отмерени крачки, спокойно. Не бързаше за никъде. А и нямаше за къде. Пътуването го беше отвело далеч, далеч от дома, които той никога не е имал. Само от време на време спираше, за да погледне бушуващите небеса.

    - Май ще вали...

    На върха на хълма отсреща, забулен в черните облаци на прииждащата буря, се гушеше Параклисът. Мъжът ускори крачка и напрегна мускули. Но краката му просто отказваха да се движат. Ето там. Заветната цел. Бог. Истината.

    Ето... пътуването свършва вече. Последни стъпки, съвсем малко и той вече ще е там. Ето... една, две, три...

***

    Топло и сухо. Сухо и топло.

    Защо пътят не свърши? Защо не намери Бог? Какво е той, богът? Истински ли е? Или поредната маска върху нечие лице?

    Дали детето, което оставя диря от злато, ще спре да се смее?

    Проблесна светкавица. После втора. Но дъжд нямаше.

    Мъжът вдигна празните си очи към небето. Просто не можеше да спре да го гледа. Беше го гледал през целия си живот и тук, в този параклис, дори и да беше Параклисът, заради който той пропътува стотици хиляди километри, не можа да му даде усещането, че принадлежи на себе си.

    Защо богът не говори? Защо не му каже, че не е било напразно? Защо не спусне над него лъч милосърдие и топлина? Нали Бог е любов?

    Косата се издига и мълчаливо се спуска, докато градушката избива узрялата пшеница.

    - Къде си?...

    Думите едва се изтръгнаха. Не, не бяха думи.

***

    „Бог е дъното, което никога няма да достигнеш. Бог е светлината, която никога няма да видиш. Бог е думата, която никога няма да кажеш. Бог е тътена, който никога няма да чуеш. Бог е тишината, която никога няма да изпиташ. Бог е празнината, която ще те погълне, когато слънцето изгрее. Бог е пътят, по който босите ти крака вървяха през всички тези години. Бог е домът, който никога не създаде. Бог е самотното дърво на хълма. То гори, виждаш ли?”

    Листът се разпадна между грубите длани.

    Той коленичи и вдигна ръце за молитва.

    Но Бог мълчеше. Той винаги мълчи.