Божовен човек

    Срещнах бай Михал докато работех в едно малко планинско село като учителка. Виждах го всеки ден по тесните калдаръмени сокачета на селцето. Не ми се налагаше да го поздравявам, защото не го познавах, а и обикновено в такива малки селца, хората страняха от странните субекти. Но с него имахме нещо общо и то беше, че и двамата бяхме считани за странни субекти. Аз бях сама в това забравено от бога село и повод за какви ли не клюки, той беше циганин и също сам се бореше с живота.

    Беше дребен, жилав и много подвижен за своите седемдесет години, но всъщност никой не знаеше точно възрастта му. Винаги носеше калпак, спуснат ниско над очите и дрехи с най-различен размер, които му даваха хората или намираше в контейнерите за боклук. Бай Михал обичаше да се занимава с боклук. Често го засичах да чисти бреговете на реката, която течеше точно през средата на селото, навлякъл огромни за ръста му гамаши, стигащи едва ли не до шията му. Вършеше работата си с такова удоволствие, бавно и търпеливо, че дори не забелязваше хората, които го снимаха или децата, които му подвикваха от дървените мостчета. Човек би го взел за воден дух, ако не се брояха чувалите с какви ли не боклуци в тях, които по-късно един кран вдигаше и отнасяше нанякъде.

    Освен тази работа, за която бях чула, че му плаща някакъв богат холандец, бай Михал изкарваше малко пари и от цепене на дърва. Така и аз един ден се възползвах от услугите му. Трябваше ми помощ, а на мъжете от селото нямах доверие, защото послъгваха с цената, а и след това можех да чуя какви ли не истории за себе си. И така, реших да извикам Михал, когото чувствах до известна степен като сродна душа.

    Той дойде една топла ноемврийска сутрин, доколкото можеше да бъде топъл Ноември, нарамил голяма брадва и без да се колебае много, започна. Брадвата едва се вдигаше над главата му и после с огромна сила падаше върху дървото. Възрастта му явно не беше за тази работа. Но той не се отказа. Нацепи една част, докато аз ги редях под един навес в края на малкия заден двор на къщата, където живеех.  Седнахме да починем. Слънцето едва топлеше с оскъдните си лъчи двора. Някъде кукуригаше петел. Едва тогава, той започна да разказва за себе си. Свали калпака си и тогава за първи път се загледах в очите му - черни, излъчващи сила и достойнство и някакъв странен налудничав блясък. Почти нямаше коса, а едното му ухо беше сплескано и разкъсано по края. Зъбите му очевидно отдавна бяха опадали и почти не се разбираше какво казва.

- Та да ти кажем... - започна той с бавен и насечен тон. Стори ми се, че говори със странен акцент. - Да ти кажем, моя живот е много тежък. Още от малък. Ама аз вервам в Господ и он ме запази досега... И да ти кажем, некой път говорим с него. Он ми е като баща. И аз го слушам. Каквото ми каже... И не мислим за утре... Да има днес...

- Какво щеше да ми кажеш за живота си, Бай Михале? - попитах аз.

- Ааа, чекай сега... Ами язе останах сирак много малък. Тате се ожени пак за една много лоша жена. Роди му четри деца още. Ама много ме тормозеше она и ме биеше, та реших да бегам. Една нощ избегах от нас. Скрих се в една нива с жито и така спах. На другия ден се метнах в един камион, без да ме

видат и като слезах... не знам къде съм. Тогава бех на десет годинки. - Бай Михал се загледа някъде далеч и се закашля нервно. - Имам лимония. Доктора ми даде антибиоти, ама много скъпи... Не мойем си ги купим... Та докъде... А, да. Некво село. Ама бех много изгладнял, та тръгнах да просим. Ама никой не дава... Като ме видат такъв... мръсен... Тогава един човек, много убав, дойде при мен и ми вика: "Ти кой си, бе момче. Откъде си? " Аз му казах, че съм сирак и че немам никой. Ако му бех казал, че съм бегал, щеше да ме върне и онази да ме пребие от бой. Тогава он ме заведе в една голяма зграда и един човек му вика: "Добър ден, кмете". Значи бил кмета това. Ама той много божовен човек, да ти кажа. Намери ми работа - едно сандъче с вакси и четки. Да лъскам обувки язе. "Да си изкарваш ляба", вика. И така започнах да работим на десет годинки. Ама в това село, не знам кое и досега, имаше една къща, дето вкарваха едни брадати и повече не ги виждах да излизат оттам. Един ден, както се бех скрил зад един дувар и гледах как един милицонер води един с очила и брада, ме фанахаааа... И тогава ме питаха какво правам там. Ама аз - малък. Де да знам какво правам там. "Нищо не знам", викам. Обаче они си мислиха, че съм шпион некакъв и ме зеха у Белене. Нали знаеш Белене? Оттам ми остана така ухото. Е, там за първи път видех как прасе яде човек. Какви ужаси видех там... Ама добре, че ме пуснаха бързо, след две години, та се ожених после... И две деца имам, ама не ги знам къде са и те... Това беше първата ми жена, сега имам друга, ама она много ходи с разни и само ми краде парите, и посл бега у градо. Та така.

- Ами ти какво правиш тука, в това село? - полюбопитствах аз.

- Ами язе бегах. От милицунерите. Да не ме фанат. Даже и името си смених. Тогава се казвах Румен. Ама сега... Ти нема да ме издаваш, оти че ме фанат. То и тука кмета много божовен човек. Даде ми пенсия и една барака, да живам. И така...

Бай Михал стана, поразтъпка се и започна пак бавно да удря с брадвата.

До вечерта нацепи всичките дърва. Платих му и добавих и пари за скъпите антибиотици.

- Мерси, мерси... - започна да благославя той. - И ти си божовен човек, да ти кажем. И на теб Бог щи помогне. Айде, састимнасър.

- Какво е това?

- Това значи, "Бог с теб" на цигански. Ама трева да верваш у Бога. От него, начи, иде сичко. Он ме запази и секи ден ми дава леб. Ама сичко става с хора... Он казва как и къде... Разбра ли? Он ме доведе и тука, да ти помогнем... Оти сичките сме божовни хора, разбра ли? Айде, састимнасър.
   Дребната фигурка на стареца за заклатушка по пътеката към тясната уличка. Някъде далече в небето загърмя. Идеше дъжд - студен, пречистващ дъжд. Божовен дъжд.