Имаше някога една жизнерадостна дама – много услужлива, много спокойна за пред всички, запомняща се и много добра. Жена, която изслушваше всички, помагаше на всички – не само морално, но и предметно, обичаха я всички. Жена, която ще липсва на всеки, който я познава. Жена, която не се спираше пред нищо и винаги отстояваше до край своето. Жена, за която никой не бе казал и никой няма да каже лоша дума, дори и след смъртта ù. Жена, живяла тежък и дълъг живот. Но никога не се бе предала. Дама, казваща до последно аз мога, аз силно обичам и ще си ида от света с усмивка на уста.
Но ето че дойде и нейният ден, в който тази силна жена се разболя. И не ходила по лекари, не пиела хапове цял живот, тя, непризнаваща болката и незнаеща какво е болница... Ето че и на нея се е наложило да влезе в болница на носилка. И хората, който я познаваме, с много усилие, я положихме да легне на легло. И мислите ли, че бяхме прави? Аз вече не знам какво да мисля... А ето и защо съм толкова обаркана?
Мислите ли В ...