Малкото момче боледуваше от дълго време. Не излизаше от стаята си. Не ставаше дори от леглото. Гледаше навън през прозореца клоните на голямото дърво. Виждаше птиците, които кацат по него. Забеляза, че едно птиче всеки ден идва и кацва на перваза на прозореца. Даже понякога чука с човка по  стъклото. Момчето започна тайно да отваря прозореца. Да му слага трошици и да му говори. Как му се искаше да излезе навън от тази стая.

Беше паднал първият сняг. Беше натрупал. Всичко беше бяло, бяло. Момчето стана. Облече се. Сложи шапка и ботуши. Погледна в кухнята. Баба му дремеше на диванчето. Тихо отвори вратата и излезе. Направи няколко крачки и се свлече на земята.

Птичето видя всичко. Кръжеше над него и писукаше. После се засили и се удари в стъклото на кухненския  прозорец. И пак... и пак се удряше в него.

Бабата се стресна в съня си. Видя птичето. И детето видя. Спусна се, грабна детето и го внесе вътре. Извика лекар.

- Това е моментно състояние. - каза той - Много дълго детето е било на легло. Чистият въздух го е опиянил. Ето, вече е добре.

Бабата се сети за птичето и бързо излезе навън. Когато се върна, носеше завито в шала си  птичето. Затоплено, то отвори човчица. И все гледаше момченцето.

- О, колко си малко, а колко голямо сърце имаш. - му говореше бабата- Ако не беше ти, детето ми щеше да замръзне вън, а ти щеше да загинеш, за да ме събудиш.

- Е, нали всички са добре? - докторът погали птичето и се сбогува.

От този ден момчето отваряше прозореца, но не тайно. Отваряше го и... чакаше. Чакаше своя малък, голям приятел.