Пролетният ден е мрачен, настроението ми е особено. Има го, а защо, да ме пита някой. Продажбите в офиса се броят на пръсти, наскоро започнах една възраст, която ще промени първата цифра на годините ми. Ако е живот и здраве. Все пак да си млад е по-свежо, и то сега, когато очите на пролетните момичета светят с друг брлясък.
- И аз имам същата кола, хиляда и четиристотин кубика ли е вашата - чувам глас зад гърба си.
Не бързам да се обърна. Завинтвам ръждясалия болт на планката, която държи акумулатора и внимавам да не си обеля пръстите. Както това стана, когато го свалях преди два дни. Колата е на петнадесетина години, все още има хляб в нея. Помагам на една приятелка, с която ме свързват хиляди спомени. От планинското им село, от морските курорти преди години, когато пиехме бира и ядяхме кралски скариди под искрящите звезди, с малко наивната вяра, че сме големите бизнесмени. И от планинските преходи нагоре по върховете, когато децата ни бяха малки. И когато бяхме четирима, без да се бр ...