Почти всяка година в края на лятото, някъде преди първия училищен звънец, в града пристигаше цирк. Под гарата имаше едно огромно кръгло заграждение и шатрите на цирка се разпъваха там. През другата част на годината това място служеше за паркинг на автобуси, за ремонт на леки автомобили и за проституция.
Борис се чувстваше особено в този период – когато лятото си отива и не есента, а тръпката от предстоящите учебни занимания го караше да настръхва. Не обичаше непознатото, а когато усещането, че то е неизбежно, го заливаше с неизбежността си, се чувстваше слаб, ненужен, безсилен. Тъкмо това усещане го тревожеше най-много и за това ненавиждаше септември. За да притъпи донякъде инстинктивната си омраза към новото, идваше всеки ден да наблюдава монтажа на съоръжението, бездруго живееше наблизо. Струваше му се огромно. Виждаше как с яки въжета опъват брезентови платнища, как се грижат за екзотичните животни, после как куполът бавно се издига над комините на къщите и как след няколко дни зами ...