Борис и Нели
Глава втора
Мисълта за Нели и нейното състояние не му даваше мира. Борис не можеше да се примири с заключението на своя състудент. Макар и специалист от световен мащаб, Мумтаз също можеше да сбърка. Поне така му се искаше на него. Нели не беше само пациентка нуждаеща се от неговата помощ, тя беше приятел от детинство, човек близък до сърцето му. Безпомощността на медицината, в определени моменти го караше да мрази професията, която беше всичко за него. Борис беше лечител не само по призвание, но и по генетично наследство. Дядо, баба и родната му майка, бяха посветили живота си на човешкото здраве, най- голямото богатство на хората. Мама Еми също беше отдала всичко на медицината и на него. Тази последна мисъл го накара да се усмихне и настроението му се повиши с един градус.
Две нощи беше чел, ровил из доклади от конгреси и семинари. С часове беше прелиствал стари и нови книги посветени на всички пневмологични заболявания. Вече беше научил наизуст данните от лабораторните изследвания на Нели. Засега, за операция и дума не можеше да става. Какво тогава? Баналната химиотерапия също нямаше да помогне. Злото се беше загнездило дълбоко в десния лоб на белия дроб. Беше далече от сърдечната област. Облъчването беше възможно, но трябваше да се комбинира с други средства, за да има нужния ефект.
Часът беше 3 след обяд когато Борис събра в кабинета си, завеждащите клиники по лъчотерапия, д-р Атанасов- “химика”, така го наричаха заради теорията му за всепобеждаващата химиотерапия, въпреки че мнозина си бяха отишли от последиците на това тежко лечение. Но д-р Атанасов считаше, че тя не се прилага навреме и с оптимална дозировка. На консилиума беше поканен и професор Домусчиев, завеждащ Републиканския кабинет по онкология. Д-р Надежда Ножарова, красива 50 годишна брюнетка, беше известна и като изключителен терапевт, и като мелачка на мъже. Овдовяла съвсем млада, хубавото Наде имаше в биографията си два развода и безброй изоставени любовници. Задълбочаването на отношенията с мъжете й пречеше на работата, и тя никак не се церемонеше да ги прекъсва, когато някой искаше да играят на вярност и голяма любов. Явно за нея секса беше само отмора и импулс за работа.
Два часа обсъждаха нова програма на лечение. Трябваше да забравят класическите средства и експериментират нещо ново, нещо нестандартно, с надежда да успеят да стопират развитието на болеста, която като медуза се впиваше в тъканите на вътрешните органи на пациентката и ги превръщаше в ракови клетки. За сега процеса беше необратим и с всеки изминат ден набираше скорост. Професор Мумтаз Рейза беше дал от 40 до 60 дни живот на болната. За тридесет дни трябваше да успеят да спрат действието на “медузата” и след това да насочат внимнието си към нейното глобално унищожаване.
Решиха незабавно да престъпят към изпълнение на новата програма.
-лабораторни изследвания, пълна кръвна картина;
-скенер и евентуално втори магнитен резонанс;
-на база данните от лабораторните изследвания и терапевтичната поносимост определена от д-р Ножарова, д-р Атанасов да определи дозировка за интензивна химиотерапия;
-Облъчване с бетатрон по дозировка на проф.Домусчиев и д-р Ножарова;
-Медикаментозна терапия с новия препарат на швейцарската фирма “Новатис”, заместил стария Тамоксифен.
-ежеседмична изследване за ракови маркери;
-след 10 дни екипа ще се събере за обсъждане на резултатите от новата програма и евентуална корекция на същата според получените данни и общото състояние на болната.
-Според получените резултати за първите 30 дни, ще се помисли за хирургическа намеса –пулмектомия.
Когато остана сам в кабинета си Борис се отпусна на дървеното кресло, той не обичаше в работния си кабинет мека мебел. “Тя предразполага към забавено мислене и отпускане”, -казваше полу нашега, полу сериозно той.
Беше изморен и крайно напрегнат. Затвори очи и несъзнателно се пренесе назад в годините.
По улиците имаше преспи от пресно навалял сняг. Общината се беше оказала неподготвена за почистване на улиците след обилния снеговалеж. Наближаваше Нова година. Колите се пързаляха по уличното платно, а пешоходците по изтърбушените тротоари. Мама Еми го водеше в детската градина. Когато влезоха в вестибюла, ги посрещна една усмихната жена. Емилия свали палтенцето и новата му кожена шапка с висящи уши. “Това е Борис, моят син” – каза майка му и лекичко го бутна към едрата госпожа. Тя го погали по косата, наведе се към него и каза “Искаш ли да те заведа да играеш с децата, докато ние си поговорим с майка ти?” Борис трудно разбираше какво казва леличката, но чувстваше, че иска да го отдели от мама Еми. Той беше направил крачка назад и се беше притиснал към палтото на Емилия, здраво стискайки ръката й.
Директорката на детската градина беше отишла до стаята, откъдето се носеше детска глъчка и беше довела едно малко момиченце с дълги черни коси, които падаха на вълни по раменете й. На главата си имаше голяма бяла панделка. Тя го гледаше с огромните си черни очи, които изразяваха очудване и интерес. Кадифеният й поглед се плъзгаше ту по него, ту по жената в която той се беше вкопчил.
-Аз се казвам Недялка, но ми викат Нели. Ти как се казваш?
Борис я гледаше, но не смееше да отговори. Българският му не беше за пред хората. Отпускаше се само пред мама Еми, която му говореше само на български.
-Борис не знае много добре български, но съм сигурна, че скоро ще говори добре,- реши да му помогне Емилия.
-Ама той не е ли българин, нали се казва Борис?- компетентно каза малката Нели.
-Българче е, но отскоро живее в България, и затова не е научил български. Нели, ти нали ще го научиш, ще му бъдеш учителка,- пошегува се Емилия.
-Рабира се, че ще го науча. Като порасна, ще стана учителка и ще се карам на децата ако не учат и не слушат. – със самочувствие, наперено каза малката Нели. Приближи се до Борис, хвана го за ръката и го поведе към стаята където децата вдигаха невъобразим шум. Борис погледна към мама Еми с надежда за помощ, видя одобрителната й усмивка и с извърната към нея глава Борис се примири и последва новата си приятелка.
От този ден те бяха станали неразделни приятели.
Когато “лелките”, при хубаво време, ги водеха в близката градина, Нели не даваше на никой да се хване за ръката на Борис. Не го отстъпваше на никого, нито на момче, а още по-малко на някое друго момиче. “Лелките” често се шегуваха помежду си, наричайки го “чуждестранният годеник”.
Все така ръка за ръка Нели и Борис бяха завършили прогимназия, а след това английската гимназия. В училище се съревнуваваха по успех, Нели беше по-добра в математика и физика, докато силата на Борис беше в химията, английския и естествените науки. Спортуваха и двамата, той беше добър баскетболист, а Нели прекрасна скачачка. Треньорите й предсказваха голями успехи в атлетиката. Нели не пропускаше случай да му се похвали за “страхотните” си обожатели, а Борис за мама Еми, каквато нямаше никъде по света. И той имаше доста обожателки, но никога не говореше за тях, нито пък се увличаше по някоя по-засукана и по настъпателна девойка.
Разделиха се когато Борис замина да следва в Англия, а Нели беше приета в Математическия факултет на Софийски Университет. Нели винаги го изпращаше на аерогарата, а лятото го посрещаше с радост, за да прекарат заедно летните месеци. След една бурна нощ в дискотека на Дюни, Нели го беше целунала не съвсем приятелски. Но нещата бяха спряли до тази целувка, след която и двамата се чувстваха неловко.
Това се случи през първата му лятна ваканция, и след това цяла година Борис живя с вкуса на нейните устни. Мечтаеше, правеше планове, готвеше се отдалече най-после да заговори за чувствата си, даже й купи малко пръстенче за подарък. Не беше скъпо, но красиво с малък рубин, който искреше като палавите пламъчета в нейните черни очи.
Бяха в лятната сесия когато за последен път разговаряха по Скайпа. Тя му готвела голяма изненада. “ И аз имам малка изненада за теб”-каза Борис и всеки заживя с мисълта за последните изпити. Лятото беше пред тях.
© Крикор Асланян Все права защищены
Внимавай!