Айжан Сюиншалина, родена на четвърти юли хиляда деветстотин деветдесет и първа година, в Астана, завършила нищо, работила почти нищо и специални умения в абсолютно нищо, доволно повдигна устни, при мисълта, че въпреки цялото това нищо в автобиографията си, Айжан все пак притежаваше нещо — кураж! Ако страхливо бе останала в бащиния дом, сега щеше да е нещастно омъжена за Дуалет Бисенбин, който да се пропие, да я бие и да съсипе тънкия ѝ кръст, пълнейки корема ѝ нонстоп с чавета, които няма да има кой да храни.
На двадесет и първи март, на преклонната възраст от шестнадесет години, Айжан събра два чифта гащи в стара раница и хукна посред нощ на автостоп към… някъде. На бърза ръка откри „отракан“ чичка, който ѝ помогна да се сдобие с китапи, които твърдяха, че:
А — Айжан е Ася;
Б — Ася е на деветнадесет и:
В — деветнадесет годишната Ася Попеску е гражданин на Европейския съюз.
След като грабна новата си идентичност, Попеску си плю на петите (загребвайки някое друго тенге* от бившия си благодетел с лош дъх и виснало шкембе). Пообиколи малко таз Европа, че как иначе: няколко месеца по найтовете в Каляри; няколко месеца по стриптийз баровете във Фуртванген; няколко седмици по пътищата около Серес (това последното — голяма грешка!) — та накрая се озова в София.
Аайжан — реална възраст двадесет и една, доказана — двадесет и четири и видима вече към-то двадесет и осем; успя, все пак някак си, да се вмъкне в компания, на китната позиция: офис сътрудник. Въпреки че дори не знаеше, с какво за Бога се занимава скапаната фирма, компютър умееше да ползва само за социални мрежи, а на хартия името си не можеше да напише без правописна грешка, от днес Айжан… така де: Ася… стана супервайзър на отдела. А ето и всички необходими компетенции: къса пола за десет лева, блуза с деколте за пет лева и обувки за петнадесет, които обувки точно в този момент си отмъщаваха на краката ѝ.
Попеску се облегна на порутена стена, веднага щом мислите ѝ се върнаха към проклетите китайски токчета, ала въпреки несгодите, резултатът е налице — за тридесет лева и нов херпес Айжан най-накрая щеше да се види с пари… и кола… и ново жилище…
* * *
Чу се стъргане. Някакъв клошар се поклащаше по пътя, подпирайки се на тояжка. Ася събра вежди в погнуса, а на всичкото отгоре трябваше със сетни сили и да се добере до мухлясалия апартамент-стая.
О, как мразеше тия проклети улици — дупка до дупка, върху дупка и за разнообразиe още една дупка; тъмно като в слонски задник… и горе-долу със същия аромат. Лачените инструменти за мъчение затракаха унило, докато изотзад мърлявият екземпляр сурнеше пръчка по разпадащи се павета.
Тракане, стъргане, тракане, стъргане… мамка му, тоя не щеше ли да хване на другаде? Ася; или Айжан, кой както предпочита; ускори крачка, което пък най-вероятно щеше да ѝ коства нокът. Тракане, стъргане, тракане… колкото по-бързо трака, толкова по-шумно стърже.
Обърна се съвсем леко: ония тип се клатеше на тридесетина стъпки разстояние. Не можеше да види много добре субекта, но вече не мислеше, че е дърт като паметник, с тая прегърбена, но заплашителна стойка. По-бързо, да вървят на майната си пръстите ѝ. Тракане, стъргане, тракане, стъргане, стъргане.
Още две пресечки… Попеску се насили и отново погледна през рамо. По дяволите, това не е никаква тояжка! Брадва? И таз добра, след толкова упорит труд, толкова лишения и толкова… нещо си там… да се окаже в тъмна улица, в компанията на гладни псета, преследвана от ненормалник с брадва. Е, Ася не е страхлива, нали така? Ще се оправи и сега.
Тракане, стъргане, тракане, стъргане… проклето стъргане и пак стъргане. Бръкна в чантата (която също от китайците купи за десетина лева). Подплатата отвътре се бе разпрала, та ще падне търсене! Тракане, ровене, стъргане! Напипа го! Ускори ход, още двеста метра и ще се прибере. Тракане, стъргане — остават стотина метра, петдесет.
Вратата на допотопния блок не бе нищо повече от интериорна талашитена съборетина, дори без дръжка — пъхаш пръстче в дупка и дърпаш. Бъдещата бивша квартира се намираше на дванадесетия етаж, а асансьорът за беда сдаде багажа тая сутрин и ето ти на: в тъмна доба, преследвана от садист с брадва, Аайжан ще трябва да драпа нагоре, качена на петнадесет сантиметрови клатещи се токове.
Тракане, тракане, тракане. Спря, яростно натисна ключа за осветлението, но лампите из входа се крадяха още преди да се поставят. Тракане. Подаде глава през парапета: извергът се катереше уверено след нея. Добре поне, че не е идиотка, която примира от страх, защото ако беше, разтреперените ѝ крайници щяха да откажат всякаква функция. Зловещо тракане. Още пет етажа. Цигарите спъват работата на белите дробове, краката ще се откачат всеки момент, едната ръка е изтръпнала да стиска спрея! Още четири етажа и половина. Зловещо тракане… още четири етажа и няколко стълби.
Не, колената съвсем биха отбой. Зловещо тракане. Майната му, щом е така, така да бъде. Свободната ръка пъхна в съдраната чанта. Ровене, зловещо тракане, ровене… ето го… показа се, остават му няколко стъпала до площадката и Айжан готова за атака. Извергът спря и се опита да вдигне брадвата, но Попеску се оказа по-бърза.
Психопатът зави, пусна брадвата и се хвана за лицето, когато съдържанието на половин флакон сълзотворен спрей попадна в очите му. Ася се усмихна. Ще я напада някакъв си жалък рецидивист, как не! Свободната ѝ ръка най-накрая откри сгъваемия нож. Било лесно да наръгаш човек в корема. Напред, назад, напред, назад… колко пъти го удря, а тоя още стои прав. Тупване, сурнене.
Попеску искаше да нададе победоносен вик, но се отказа: ами съседите? Ако тоя беше натиснал да я убива, никой нямаше да си мръдне и пръста, но за обратното не е сигурно. Гърдите на нереализирания социопат май не се повдигаха. Пълна победа!
Айжан свали обувките и хукна нагоре по стъпалата… още малко и си е у дома, на сигурно… не че се е страхувала… и все пак на сигурно!
* * *
Погледна се в огледалото. Усмихна се! Да, куражлия момиче е Ася Попеску, а сега към целия списък с умения от нищо може да добави и изтребване на вредители на два крака. Остава само да се вземе в ръце и да види, какво ще е туй нещо супервайзър на отдел.
Полиция и плачещи баби…
Ами ако някой я е видял снощи? Бързичко ще я осъдят: румънка по документи, с азиатски черти, направо си плаче за медийно внимание:
Българските власти не спят — те работят и заловили страшен главорез, с мечтана маса от петдесет килограма и реална от седемдесет.
Отиде ѝ нормалната работа, колата, апартамента… но херпесите си остават.
Защо проклетите баби вият на умряло?
Щеше да се оправи, няма страшно, нали? В смисъл, тоя може и да е някой бежанец, така и медал за храброст (или нещо такова) да получи! Глупости, щяха да си я затворят, като стой, та гледай.
Циврят, та чак ще ѝ се пръсне главата!
— Ех, чадо, да знаиш, к’во стана? — хвана я една дъртофелница за лакътя. — На баба ти Дора, комшийката от осмия етаж, та такова, мъж’ ѝ го ут’епали кат куче… — зарева все едно нейния мъж го „ут’епали кат куче“. Да не би онзи с брадвата да е причаквал и други? Е, сега със сигурност няма да я обвинят! — Те, нали имат и друг апартамент, дават го под наем, четири блока по-надолу по улицата… ай, к’ва трагедия… баба ти Дора забранила на дядо ти Иван да пийва, ама той наш Иван си е по чашката… душа човек беше, ей! Лъже маже Иван баба ти Дора, че ще ’оди да цепи дърва в мазата, че тука маза нямат… па и тя белким му верва, к’ви дърва посред лято? Па той да се скрие, да сръбне, ’оди. Тръгнал да се прибира, па некой го ут’епал! В блока ни, ти представяш ли си к’ви ’ора има, ай, ай!
Да, медала — на куково лято… Дали има такова нещо, като супервайзър на килията при циганките в Сливенския…
_______________________________________________________
* – Официална валута в Република Казахстан (б. авт.)
© Надя Перфилова Все права защищены