Катомодрията гласеше:
“Кораб плава в сухо и сън не го лови, ала буден никога не е. Великата река и тя е твърде суха, магията й корабът отне. Четири-едно-нула. Това е вход, от който се излиза.”
Думите се запечатаха в главата на Васил. Колкото до листчето хартия, то се превърна в най-ситните парченца, всяко, от които пое в различна посока. Брат Лотсоппа зави внимателно ръкохватката на бастуна, изпод която бе открил катомодрията.
Е, брат Револген е прекалил с неяснотата. А и бастунът му е някак странен. Напомня ми ножницата на Малисидия, широк и твърде тънък, лек при това. В тъмния салон на киното той ми се стори сивкав, но се оказа аленочервен бастун. Хм, Мария е болна. Никога не съм мислил, че тя може да изгуби разсъдъка си. Почувствах някаква вълна, докато разговарях с нея в мрака, изпод раздиращата страст на Ам Гъл, сякаш ме заля гигантски спомен, който тъй и не мога да разпозная, но който бавно се разлива във вените ми и овладява цялото ми същество. Спомен, който сякаш не е мой.
Всеки от малицидичните братя е дотам опознал своите емоции, както и наченките на своите чувства, че инициативите  и реакциите му никога не избухват, макар да са тътен, никога не излизат от контрол, въпреки че свободата е силата, която води сърцата им. Магичният Домен е изградил у тях силно съзнание за настояще, нагласа за своевременни действия, както и дух, който приема живота такъв, какъвто е. Раждането, смъртта, а и всичко, което се побира помежду им, е модрии – овладяване на кризи, чийто хаос и разрушение се стреми да надскочи всякакви граници. Малисидия е основното оръжие срещу злото, с което воюва братът Бяло сърце, зло, което се самопоражда и храни убийствената воля на кризата.
Обикновеният човек живее в сън. Той не познава своя произход, не се досеща за началата, които го подтикват в глухи посоки, никога не разбира, къде всъщност се намира. Само бръщолеви безплодните си заклинания и едва съзира мъглявата, окапваща плът на своя ден. Непосветеният живее като труп, обвит от диви вихри и смазващи го обстоятелства. Малицидичният брат вижда модрии и с помощта на своето бяло сърце успява да ги превъзмогне.
 Толкова истинска и тъй близка ми се стори Мария. Приех безотказно топлия й глас, както и широтата на нейното обкрилящо присъствие. И изведнъж, щом видях милото й лице, атакувано от изкуствената светлина в тоалетната на киното, съзрях лудостта й. Как така започна да ми говори за Прометей, чиято легенда бегло познавам, без никога да съм чел Есхил. Разбира се, добре помня Мемохан Рис, старият чудак, който ни заемаше по някоя от разпаздащите му се книги, само за да ги поразтворим и никога да не ги изнесем от Синята му библиотека. Възможно ли е лудостта й, да е свързана с мита за Прометей? А и какво значи това “защо взе ми сърцето”? Дали има предвид разсъдъка си? Пък и как така аз ще съм й причинил лудостта? Не сме се виждали от тридесет години. Тя просто изчезна един ден. Нито се изпрати с мен, нито се обади след това. Може би се е срамувала от бременността си. Хм, ами ако ме идентифицира с Прометей? Кой е Прометей, какво знам за него? Откраднал е огъня от боговете и го е дарил на хората. Заради това ли е бил прикован към скала? Толкова, друго не знам. Но ако думите, които тя изричаше са цитати от Есхил, аз не чух в тях да се споменава каквото и да е за кражба на огън. Оф, а и тази задача, която Домена ми постави е най-загадъчната. Странни съвпадения, твърде непредсказуем сакрифициум, както и този Спринтьор, който сякаш ме преследва. Ала нали знам добре: размислите носят плод, само ако са заченати с вървеж.  Живата нишка е низ от модрии, тривиалното не диша в нея.
Васил се замисли над катомодрията.
“Кораб плава в сухо…”, къде ли може да се намира това? А и какво значи – “Великата река и тя е твърде суха…”? Явно брат Револген има предвид река Дунав, но и тя, както корабът, според него са сухи или по-скоро има място където те са сухи. Сетих се! Сградата на общинската и областната администрация! Нали я видях когато идвах към киното, вляво от хотел “Дунав” и зад Паметника на Свободата. Административната сграда е построена във формата на кораб. Значи отивам там. Въпреки че вече минава полунощ.
Пътят в обратната посока беше не повече от двеста метра. Васил закрачи с умерена стъпка насред пустия Русе. Едно от откровенията на Учителят И. само изникна в ума му.
“Бялото сърце се спуска в съня и тъй сякаш се въздига. Там Малисидия просъсква в своята ножница и проблясва в тъмата. Тогава злото се разпръсква прободено от  острието й. Как става това? Съновидението е поле, където се щурат не хора, а сенки. Те са такива, защото преповтарят туй, което винаги са вършили, скука и много уреднишки дивотии. Бялото сърце, посредством своята Малисидия, нищо не повтаря, напротив, извършва нещо ново, незамисляно, ненатъкмявано. Малисидия е неизчерпаем извор, младост, която току избликва. Животът е сън, който трябва да изминеш буден. Извий се, сведи се, после полети, не позволявай старият ритъм да властва в теб.”
Ако поне малко е вярна историята от гимназиалното училище, то Учителят И. е сторил това, което е свойствено само на истинските учители. А то е, да се учат от своите ученици. Когато човек мине своята двадесетгодишнина, той оставя своя разцвет зад гърба си. Тогава започва спускането в съня на възрастните хора, където младостта, единствената ценност на живота, необратимо изтлява. Два пъти по двадесет години и от младостта нищо не е останало, въпреки всичките заблудите, с които човек пълни главата си. Опитът е куха вещ, празна паст, грозен и негоден заместител на младостта. Учителят И. е чул и научил добре своя урок. А той е прост, дори познат урок, може би единственият така добре познат урок. Но урок, който някак все остава ненаучен. Състои се в едно изречение, повече от ясно и никога неразбрано. То гласи: ти ще умреш!
Младостта придава значение на три неща, които опитът пренебрегва. Младостта разбира три неща, които възрастта забравя. Младостта знае, защото тя е същинското образование, ала врагът й – опитът – е пълен с гняв, омраза и чувство за щета. Училището прави всичко възможно божественото знание на младостта да бъде низвергнато. Но това не се получава и огънят на младостта се разгаря с нова сила. Трите ценности на младостта са: сънят, играта и любовта. Тяхната общност, откривана единствено в сърцето на младия човек, е съзнанието за това – кой всъщност си ти!
Предницата на кораба и главен вход в сградата на общинската и областната администрация се намираше точно пред Васил. Той мина покрай козирката, която се издаваше над входа, захвана се от едната й страна и с няколко движения се оказа отгоре й. Опря пръсти върху стъклото на един от прозорците, натисна, но нищо не се получи. Измести ръката си и я постави на друг от прозорците. Нов натиск и откъм вътрешността на сградата се откри пролука. Васил беше уверен, че все един от прозорците щеше да подаде. Брат Зах-раг, който отскоро бе служител в общината, е оставил незатворен един от най-лесно достъпните прозорци на сградата. Васил се вмъкна в тъмна чиновническа стая.
И тогава разбра, че се намира в Пандемониума.
Сонм от бумаги, струпани книжа и листове разхвърляни навред, тихо спяха в първата бърлога от уреднишкия свят. Тъмнината на стаята някак се бе оттеглила от въздушното пространство и се бе сбрала в материята – ръбливото бюро, трите разкрачени стола, истукания гардероб и пълчищата хартия. Дъхава тлен се вмъкваше в ноздрите на брат Лотсоппа. Тук злото строеше плещите си и навяваше смъртните си помисли. Дали на Васил му предстоеше разгара на малицидичната задача?
Вратата с протяжен и неприятен звук се простърга, брат Зах-раг не бе я заключил. Тъмният коридор се впускаше напред и несвършваше, множество врати се нижеха една след друга, като очи склопени и отдадени на безбройните си бълнувания. Мъртва диря се прокрадваше по червения мокет, дневните стъпки в тоз късен час не шареха тук, ала брат Лотсоппа усети и нагона, и безпътицата им. Васил потъна в мрака, сякаш коридорът бе гърло или по-добре черво, което го взе в глъбината си, без обещание да го върне.
Защо ли посред нощ се налага аз да бъда тук? Какво ли е възнамерил Архонтът? Как ли трябва да завърши моята малисидия? Не съм допускал, че тъй скоро ще трябва да вляза в последната битка за сърцето си – тази насред Пандемониума.
Тишината бе пълен господар, идваше от вси посоки и яростно се вкупчваше в ушите, а сетне спускаше се в душата. Сърцето на Васил туптеше без звук, едничък усетът за него дохождаше в ума, там нямаше страх, а само незнание, затуй що съдбата щеше да навее само след час.
“Крачка, две, щом Бялото сърце върви, пътят го закриля.”
Коленете му се бяха схванали, сгъвката им не се изпъваше, а стъпката му тежеше и всеки път трябваше да влага сетните си усилия, за да я води напред. Докосваше стените, студени и непотрепни, те не откликваха на мълчаливия зов от горещите му длани. Пръстите му търсеха живот, но намираха мрак и твърда плът. Как бе написано в “Загубеното откровение”:
“Сакрифициумите падат! Какво са те, ако не – жертвени олтари на собствените им черни души. Бялото сърце убива злото, веднъж, дваж, стотици пъти. Туй са целите, що водят към целта, неизброими спирки по снагата на Живата нишка. Ала идва ден, час, и миг заветен, кога Малисидия, коя е тъканта на Бялото сърце ще се изправи срещу цялото зло, там в свърталището на бесовете – Пандемониумът.”
Готов ли съм, питаше се Васил, да се сблъскам с предстоящото? Затова ли софийският Сенешал така настояваше да се заема със задачата в Русе. Ах, те до един са знаели, че битката за сърцето ми предстои. Ето пак се сещам за Мария. Какво ми каза тя, как бяха точните й думи – “защо взе ми сърцето, Василе”. Значат ли думите й нещо? Или това е само брътвеж на луда, жена погубила ума си.
Бедрото му се стовари в нещо – дърво… маса, опряна до стена. Звукът на сблъсъка и болката от удареното се смесиха, издигнаха се високо и се понесоха напред, назад, отвъд всички стени. Васил залитна и се свлече на едно от кожените канапета в коридора. Забил лице в облегалката му, той едва сдържа ревът, който се надигна в него. Има ли пазач в тази сграда? Възможно ли е да ме е чул? Кънтежът от удара, сякаш противник на природния закон, разгласяваше своя вой още по-силно и по-надалеч. Васил се повдигна, но не трябваше да го прави. Закачи нещо от стената, плоско и твърде тежко. Картина? Едва ли. Схема, може би. Или план за евакуация, или някакъв безбожен правилник, който води слепите уреднишки стада в посока мътна и непонятна. Каквото и да е, това огромно и тежко нещо първо се стовари на гърба на Васил, от което той извика, в уплах и някаква надигаща се, нечовешка тревога; а после силно изплющя, гръмна в пода и оглуши навред. Тъмнината затрепери, дори тишината от пъкъла се скри.
Не би трябвало да ме е страх! Не би трябвало да ме е страх!
Стъпи на падналата плоскост и се хлъзна, изви тяло, сякаш бе пречупен, после с последни сили се изпружи и накрая като стълб в основата прорязан, се стовари на първо чело, а отпосле на гърди, таз и крака. Грохот пукна в нощта, сякаш мракът даваше сила на всеки звук и въздигаше го в адска врява. Светна пред очите на Васил, а после всяка светлина угасна, вътрешната най-подир.
Гърмежи, шум и всякакъв пукот замря.
Пълна тишина и тотален мрак. Сякаш съществуването на света се самозаличи. Всяка брънка от него липсваше, всеки помен се бе стопил. Васил потърси тялото си, ала нямаше с какво. Там където трябваше да се намира ръката, където усещаше присъствието й, нямаше нищо. Опита да посегне, но не можеше да контролира чувството, което бе заменило ръката, дланта и пръстите му. И изведнъж колосален страх го споходи. Усещането му за Аз започна да се разсейва. Сякаш Васил долавяше своята липса, своето нямане, и някак разбра, че когато усетът няма на какво да се опре, ще се пръсне и изчезне. Изведнъж глупава мисъл понечи да се сгъсти нейде в ума му, ала в същия миг се изпари в небитието. “Как така умирам, та аз само посетих посред нощ скучния свят на една административна сграда.”
Още един, последен опит да се самооткрие. Някак да се задържи при себе си. Никакъв успех. Безцветна и ужасна празнота започна да се разраства. Стремглаво и неудържимо. Изведнъж всичко изчезна, напълно и без остатък. И нямаше нищо, а още повече никой. Васил спеше, буден бе брат Лотсоппа!
Една от десетките врати изскърца, чуха се стъпки. Отвори се втора врата, а после трета, стъпките се умножиха. Светлина прободе клепачите на брат Лотсоппа. Той почувства тялото си по-силно от всякога. Бавен, отчетлив и мелодичен ритъм се носеше от гърдите му. Усети суматоха около себе си, тропот, глъч, и човешки дихания. И тогава отвори очи.
Осветлението беше включено, хора шетаха из целия коридор, ръцете им бяха заети с всякакъв род хартия, подвързана или не, пожълтяла и копирнобяла, безразборно струпана или добре подредена, в купчини или в самотни листя. Някои бързаха, други се влачиха, едни разговаряха, а мнозина мълчаливо се шмугваха от стая в стая. Граждани чакаха по канапетата или висяха прави. Уреднишкият живот цъкаше ясно и без умора.
Какво става тук, помисли си брат Лотсоппа, докато все още лежеше в краката на всички. Възможно ли е да съм заспал и вече да е утрин. Интересно как никой не ми обръща внимание, сякаш не съществувам. Ами ако съм мъртъв? Бях убеден, че точно смъртта ме спохожда. Но аз просто се ударих, спънах и пльоснах, не ми се е случило нищо смъртоносно. Не може да съм мъртъв. Няма начин.
И тогава брат Лотсоппа видя лицата. Стъписване и погнуса разтърси сърцето му. Лицата! Те, до едно, бяха вкаменени в ужасна гримаса. Брадичките бяха грозно издадени, сякаш притежателите им искаха да прободат някого с тях; устите провесени от едната страна, напомняха съсечена връв; страните бяха хлътнали, две тъмни вдлъбнатини чезнеха в черепа; скулите напращели отвън, се стремяха да превъзмогнат плътта и да побягнат далеч; колкото до очите, те истински разтърсиха брат Лотсоппа. Всъщност очите почти не се виждаха, само два клепача висяха злокобно, без мускул, без трепет, две щори с прерязани въжета се поклащаха страшно върху очните ябълки. Чисто бели ивици се виждаха изпод клепачите, едничкото, с което окото гледаше. Десетки изродени маски призрачно се носеха наоколо. Брат Лотсоппа опита да открие изключение. И не успя.
Изправи се. Закрачи между телата, с едничката мисъл да се измъкне от това зловещо място. Никой не му обърна внимание. Маските се бяха улисали в слепия си път. Той бе забил поглед в краката си и не смееше да погледне напред или встрани. Така измина половината коридор.
Изведнъж се чу тупуркане, някой бързаше за някъде. Някой бягаше. Задъхан. Стъпките приближаваха брат Лотсоппа, все повече и все повече. Това го притесни. Много. Една ръка улови рамото му, дръпна го силно. Брат Лотсоппа се подготви, след като се извърти, да стовари юмрука си в средата на нахалната маска.
Пълното лице на брат Зах-Раг беше зачервено, очите излезли от орбити, бяха повече от уплашени.
- Брате Лотсоппа, виждаш ли ги? Кажи ми виждаш ли ги? Всички!!! Те нямат очи, нямат лица, нямат… Ах! Те са сенки, които блуждаят в кошмарен сън. Навеки!
Защо говори, кресна умът си брат Лотсоппа, защо говори! Той не трябва да продумва, дори и да умира. Никой брат няма право да се обръща със слово или звук към друг брат извън Домена или Гестите. Това ще ни погуби. Сърцето ти ли почерня, брате Зах-раг?
Висок мъж, добре облечен, с блеснали обувки рязко се извъртя към двамата братя, клепките му подскочиха, сякаш догадиха нещо. Слаба жена, далеч пред тях, внезапно се спря и страшно се обърна. Скованото й лице се наклони, бялата ивица изпод клепачите й за секунда просветна. Вратата на най-близката стая се разтвори широко, две глави, накичени с изумително еднакви маски се подадоха оттам. Някой посочи братята, друг поклати съгласно глава, трети направо се запъти към тях. Брат Зах-Раг бе плувнал в пот, а краката му трепереха.
- Те ни мразят, без да знаят това – шепнеше той. – Коренът им, техният най-първи инстинкт сега ги води, нарежда им, настоява нашата смърт. Обречени сме. Винаги сме били обречени!
Дръглеста жена със сива коса се протегна към изгубилия ума си брат Зах-Раг, кокалестите й ръце изстреляха напред ужасно дългите си пръсти, а от тях изникнаха нокти-свредели, нокти-търнокопи. Без никаква съпротива показалците й се вмъкнаха в зениците на брат Зах-Раг и с остро движение завъртяха двете му очни ябълки на обратно. Палците, а после шепите й, бръкнаха в устата му и извадиха езика. Свиване и дръпване и брат Зах-Раг изрева протяжно и мъчително. Езикът му висеше над долната устна, наполовина скъсан. Жената се смееше, но лицето й изглеждаше като разцепен бетон, всички се усмихваха доволно, а месата им се клатеха и без малко да се изхлузят от тежките им кости.
Точно сега, повече от всякога, брат Лотсоппа трябваше да изпитва страха на живота си. Ала хлад и невъзмутим баланс цареше в него. Грозните маски можеха да му сторят всичко, но не и да го поразят. Увереност, скрепена от същински дух, вихреше огненото си кълбо у брат Лотсоппа. Той знаеше, че е недосегаем, макар да беше в този свят, той всъщност се намираше отвъд.
 И когато маските, рожби на проказа, се извъртяха към него, а в тях растеше жаждата да стрият съществуването му, брат Лотсоппа се провикна:
- Хайде, мутри сплетени от прелест, забавлението свърши. Време е за усърдна чиновническа работа. Налага се да полетим с умовете си. Сега! – и възторжено запляска с ръце, сякаш предстоеше оргаистично празненство. В отговор сенките заблъскаха дланите си една в друга. Множеството се пръсна и пое в безброй посоки.
Граждани, всмукани от социалната паст, се търкаляха в нея, от кабинет в кабинет. Търговци, стъпваха бързо и тежко, сякаш им предстоеше да гълтат, ала вместо това, не разбираха, че с всяка крачка насред пазара на живота в слюнка се въргалят. И най-вече уредниците, карантията на зловещия организъм, вдишваха прииждащата плът, която винаги им засядаше. Нощта бълнуваше своя ден, по-грозна, по-бясна, по-жалка.
Когато цялата гмеж се впусна по каналите на своето мъртвешко живуркане, брат Лотсоппа не се поколеба да остане. И докрай да опознае този ненормален свят. Изкачваше се по стълбищата, сменяше етажите, спираше се и наблюдаваше. Позволяваше си да разговаря с маските. И постепенно погнусата премина в научен експеримент на самопреоткрил се патолог.
Брат Лотсоппа рече:
- Извинете, господине, от пръв поглед си личи, че притежавате неподражаема индивидуалност! Та си рекох, възможно ли е да ви помоля, да споделите частица от гения си и да ме уведомите колко е часа?
-  Часът е точно два – малко строго отвърна уникалния господин и поклати нервно маска.
- Точно казвате, така ли? Ах, как обичам точността! Моля ви позволете още веднъж да се допитам до благодатната тиня, която така изкусно сте отгледали в себе си и за последно отговорете на следния мой въпрос. Аз разбирам, часът е два, но кога – през деня или през нощта?
- През деня, разбира се. Вие какво, сляп ли сте? – почти се възмути господинът.
- Да, нещо с очите, как познахте? Но с ума съм добре. Гарантирам. Казвате ден, така ли?
- Да, ден – зашава в костюма си човекът. – Навън е такъв прекрасен и слънчев ден.
- Нима? Ах, благодаря ви, за скъпоценното знание, не мисля, че друг на ваше място щеше да ми даде дотолкова компетентна информация.
Брат Лотсоппа избра напосоки един от кабинети, съвсем нарочно връхлетя в него и с радост установи, че се намира пред най-намръщената и безоргазмена жена на света. Белите ивици на изчезналите й очи се завъртяха по хоризонтала, тънките й като ръбове на монета устни се свиха още повече, а хистеричният й вой съсече пространството:
- Защо не чукате, моля?
- Бих почукал, госпожо, но въпросът е спешен.
- И какъв по дяволите е той?
- Господин министърът се нуждае от дрехите ви.
Маската се сепна за миг, доколкото една маска е способна на това, и остро попита:
- Кой министър?
- Ами министърът на държавната администрация.
- Но те няма да му станат – изграчи госпожата, – той е… малко пълен.
Брат Лотсоппа се приближи до обсебената от недоволства жена и доверително й прошепна:
- Да, но той не знае това. Купил си е огледало, което го вталява и енциклопедия, която твърди, че от ядене се слабее.
- Но аз ще остана без дрехи – изписка маската.
- Но аз ви харесвам без дрехи! – разтвори широко ръце брат Лотсоппа.
- Така ли? О, вие ме ласкаете!
- Напротив, подигравам ви се.
- Ах, недейте – заклати се, вместо да се изчерви маската. – Ама, вие какво, съвсем гола ли имате предвид?
- Ами да! Ако ви стане студено шмугнете се в някоя преписка и ще се стоплите.
- Но ако някой влезе в кабинета ми, нали ще ме види? – не се успокояваше вечно нервната жена.
- Тогава се опитайте се да не го плашите.
- Дали ще успея? – попита маската, а далеч в себе си усещаше, че има нещо нередно в целия този разговор.
- Да, ако се скриете зад вратата.
- Заедно с преписката ли?
- Разбира се.
- Е, добре. Щом трябва.
- А сега дрехите, че министърът бърза.
Чиновничката започна да се съблича с хъс и прилежание, тъй сякаш съдбата на бюрократичния свят изцяло зависеше от нея. Дълбоко в черното й сърце един сочен плевел се виеше в безумен танц, може би най-сетне някакво удовлетворение щеше да си проправи път нагоре и да царува поне за час. Двете й ръце, трептящи от жар, се пресегнаха към брат Лотсоппа и натикаха в лицето му съблечените дрехи.
- Моля ви, побързайте – рече тя - Министърът се нуждае, държавата трябва да работи – и тогава тежка въздишка тупна из устата й. – Ах, колко съм щастлива!
Щом се озова отново в коридора, брат Лотсоппа държеше сгънатите дрехи на голата маска. С леки крачки се насочи към асансьорите. Двете крила на вратата при единия асансьор се отвориха плавно, едър и смръщен мъжага понечи да излезе отвътре.
- Извинете, тези долни гащи ваши ли си?
Едно парче плат се провеси пред очите на сериозния мъж, белите ивици изпод дебелите му клепачи се втренчиха в него.
- Не. Това не е мое – рече той, а басът в гърлото му затресе пода на асансьора.
- Но моля, вие грешите, аз съм убеден, че това са вашите долни гащи, номерът им напълно отговаря на вашия.
Брат Лотсоппа изтика мъжът в асансьора, а вратите му услужливо се затвориха сами. И в мига, когато започна да се издига, той внезапно натисна бутона “стоп”.
- Какво правите – запротестира мъжагата. – Веднага се отдръпнете се от пътя ми.
Опита се да отстрани брат Лотсоппа и отново да натисне желания бутон, но една чевръста и силна ръка го хвана за носа, а друга, с рязко движение повдигна клепачите му. Два избледнели кафеви ириса се подадоха отдолу. Рев оглуши кабината на асансьора.
- Не, не… недейте. Ще умра!
- Продължавате ли да отричате, че долните гащи не са ваши?
- Мои са, мои… Гарантирам.
- Сложете ги!
- Не искам! Няма – задърпа се мъжагата, ала пръстите на брат Лотсоппа се бяха впили в маската му и здраво държаха клепачите му вдигнати. – Моля ви, спрете, аз съм просто един предприемач, който е дошъл в общината по работа. Защо ми правите това?
- И какво сте предприел?
- Ама, как какво! Търговец съм, купувам и продавам обувки. Имам магазини, плащам си данъците, дори давам пари за благотворителност. Моля ви престанете, защото очите ми ще изтекат и накрая ще умра.
- И защо сте предприел това? – неумолим бе брат Лотсоппа.
- Защо ли? За да живея, имам две деца, жена и стара майка, ако ослепея, а сетне умра, кой ще се грижи за тях.
- Лъжеш ме, сърце черно, не грижата, а демонът в теб те кара да предприемаш каквото и да е.
Закърнелите ириси на търговеца се надуха и изведнъж няколко цепнатини прилични на напукано стъкло изникнаха от средата им. Цялото тяло на жертвата се затресе. И в един миг тежко се отпусна. Брат Лотсоппа направи крачка назад. Клепачите на търговеца се бяха сгърчили високо и почти се прилепиха у веждите. Очните ябълки на практика бяха излезли от гнездата си, стотици нацепени парчета се бяха нароили по тях. Макар отпуснато, тялото на мъжът стоеше изправено, сякаш бе провесено в празното пространство от нечия могъща ръка. Глас роден в преизподнята изсипа огън в лицето на брат Лотсоппа:
- Хей, жалка тлен – душо в плен, знаеш ли кой съм аз? Заченат съм преди началото и сред гмежта на ниското, расъл съм със снажните и съм борил могъщите, със съсък ще те пронижа, със свистене ще те съсека. Махни се от пътя ми, аз съм вечният стар господар – царят на Пандемониума.
Брат Лотсоппа се бореше за сърцето си и в него нямаше страх.
- Значи се довлече най-сетне, враже мой. Ти си геният на обикновените хора, аз познавам добре силата ти. Вдишвал съм низостта ти, съзирал съм как мерзко влачиш походката си. Не аз, а ти си застанал на моя път. Не я ли виждаш – пред мен е Живата нишка.
Тялото на търговеца се разтресе силно и сякаш невидими конци задърпаха краищата му. Асансьорът от само себе си потегли.
- Попаднал си в лъжа, глупако. Както животът е всъщност съществуване на труп и марш на уредници, така и твоята Жива нишка води в моята паст.
Брат Лотсоппа дълго се бе готвил за тази среща и неговата Малисидия спокойно и уверено се отделяше от ножницата си.
- Сърцето ми е бяло, враже мой, затуй аз мога да деля доброто от злото. И няма маска, която да ме подведе, не съществува отражение, което да ме заслепи. Аз знам, че Живата нишка не ме лъже и лесно разпознавам колко коварна и мамеща е твоята плът, злокобната социална нерва, която тикаш в душите хорски.
Търговецът, една счупена кукла, протегна напред плоските си шепи и те увиснаха грозно със сгърчени пръсти пред лицето на брат Лотсоппа.
- Победен ще излезеш от тази битка, обречена твар. И твоят ум няма да помни дързостта ти. Само едно прогизнало чувство ще шета из мижавата ти душа, ще шепне в кухините ти и ще пипка с лепкави пръсти лъжливото ти сърце. И никога няма да разбереш, но винаги ще знаеш, че си мой и само мой. Да-а, всички са сласт от моята сласт и жлъч от моята жлъч. И ти като тях, безбройните, си първом хлад, а после студ и няма да го разбереш, макар и постоянно да го чуваш. Кой си ти? Кой? Ти си вечната смърт, която за къс от време мисли, че живее.
- Не, враже мой, ти си този, който не разбира. Аз съм тук и водя своята битка не за победа, нито с надигащ се у мене страх от идущата гръмовна загуба. Знай, че моята среща с теб е знак за един дълъг и изпълващ ме с радост път, път без край. Само уморената жила на живите трупове, пълчищата от социалния живот, достига края на своя недъгав път. Истинският живот никога не свършва.
Гласът бе мраз и знойна лава, вой и сарказъм най-жесток:
- Тогава се обърни, крехка еднодневке, и щом толкова държиш, виж края на своя “истински живот”.
Вратите на асансьорът се плъзнаха зад гърба на брат Лотсоппа. Бавно и без да се владее, той се извърна. Това което видя прониза бялото му сърце и съсече духа му.
Насред фоайето на четвъртия етаж жестока трагедия разиграваше своята последна сцена. Множество преплетени ръце, идващи от всички посоки се бяха впили в голото тяло на брат Револген, те изпъваха крайниците и месата му, одраната му кожа висеше на парцали, а слабото му обезкръвено тяло чезнеше в себе си. Стотици зъби ръфаха остатъците му, тих смях пълзеше по целия етаж. Лицето на брат Револген, макар пропито от болка и посипано с мъка, изглеждаше някак спокойно. Двете му очи тъжно наблюдаваха брат Лотсоппа, примирение личеше в тях, но също се прокрадваше искра на тих повик, на съвет съдбовен. Обреченият, но благ и светъл поглед на брат Револген сочеше бастуна в ръката на брат Лотсоппа. Ала там вече нямаше бастун, а блестеше красива и извита сабя.
С едната си ръка брат Лотсоппа запрати женските дрехи в лицето на обсебения търговец, който надвисваше зад гърба му, а с другата замахна. Малисидия изсвистя и сряза ред ръце. Нов замах и вкопчени пръсти се разлетяха. Десетки части на уреднишки тела се цепеха, пръскаха и хвърчаха изпод ужаса на прекрасната Малисидия. Брат Лотсоппа водеше битката за своето сърце насред Пандемониума.
Коридорът посрещна малицидичния брат повече от стъписан, грозни писъци и изкривени маски раздираха нощта на черните сърца. Сащисани и невярващи те наблюдаваха вихрения танц на брат Лотсоппа и неговата Малисидия, които не стъпваха, а летяха, приказни, но и страшни. Злото отстъпваше в паника, редиците му се рушаха, колоните му се срутваха, Пандемониумът губеше битката в самото си лоно. Сам един воин прегърнал в силните си ръце своята света сабя стъпваше смело и разчистваше Живата нишка. И крепости се сриваха, а маските падаха…
Всичко опустя, живите трупове бяха прочистени с огъня на Малисидия, тела липсваха, само криви маски се пилееха наоколо. И Брат Лотсоппа видя на земята таблото, което по-рано през нощта беше съборил и в което се спъна. Беше карта.
Пътят на река Дунав – от планината Шварцвалд в Германия, на юг, към Балканите, чак до делтата й при Черно море. Живата нишка.
“Великата река и тя е твърде суха, магията й корабът отне.” – припомни си брат Лотсоппа. И думи от “Забравеното откровение” изникнаха в главата му:
“Обикновеният човек не търпи туптежа на живота и все копнее да го усмири. Превръща танца в непробуден сън, замазва багрите, оглушава звуците. И когато омаята изгуби дивния си мирис и в усета замрат всички чувства, наместо пълноводното и буйно течение на Живата нишка, се пръква сивото и плоско съществуване – непотрепно и безумно скучно.
 Денят и нощта на обикновения човек са карта на изгубено навеки съкровище, карта, която черното сърце стиска с мъртвешката си страст.”
  Синята ивица се виеше по студеното табло и нито се вълнуваше, нито шепнеше скришните си слова. Макар реката да бе все така наблизо, духът й бе потъпкан изпод нозете на препускащите навред уреднишки души. Ваденките царуваха в този безцветен свят и не знаеха що е милувка и дълбочина, не подозираха къде са радостта и възторга, пълната гръд и озарения ум. Да, много отдавна божиите знаци бяха отстъпили пред ваденките, които лепнеха с мъртвата си плът точно върху сърцето на неповторимия живот.
Брат Лотсоппа чу тежки стъпки зад гърба си, пое дъх и за сетен път прегърна ръкохватката на своята Малисидия. Обърна се. Царят на Пандемониума влачеше тялото на търговеца по коридора. Изправено, но и отпуснато, то атакуваше.
- Дните текат и забрава плува в тях, прашинке във вечността. И никой не може да промени това. Примири се.
Малисидия разсече въздуха и една ръка полетя към дъното на коридора. Обсебеното тяло продължаваше да се тътри напред.
- Миражи бодат очите на глупци като теб, фантазии тегнат в ума ти. Но това не помага. Откажи се.
По-гъвкава от тръстика, Малисидия се изви, пренасочи се и без съпротива мина през единия крак на премъртвата маска. Царят на Пандемониума не усети нищо, водеше все по-напред своето безжизнено оръжие.
- Как смееш да отказваш даровете на Злото, мижаво дихание! Ти си просто една нула сред безбройните нули. Сведи пред мен глава.
Малисидия описа дъга и разразя корема на предприемчивия търговец. Вътрешностите му сякаш това и чакаха, изсипаха се на мига. Крачка делеше брат Лотсоппа от връхлитащото Зло.
- Твърде много мислиш, твърде много чувстваш, няма нужда от всичко това. Вземи в ръце и сложи маската!
Малисидия отстъпи с един лакът, задържа се, все едно премисляше нещо и изведнъж се стрелна мощно. Черните сърца никога не са подготвени за целувката на Малисидия. Търговското не правеше изключение. Острието изникна зад гърба и тялото се срути на земята.
Брат Лотсоппа бавно изтегли сабята, черна кръв бе обляла снагата на Малисидия. Битката за Бялото сърце насред Пандемониума беше спечелена. И внезапно...
… въздухът, появилия се от никъдето вятър, самото нищо, с небивала сила изтръгна Малисидия от ръката на брат Лотсоппа. Сабята увисна пред очите му. Извъртя се и острието й погледна в него. Поклати се заканително, ръкохватката се повдигна, брат Лотсоппа се свлече на колене. Едва изрече:
- Ако има зло у мен, прекрасна Малисидия, силно го прободи. Аз вярвам в теб, а не в проклетите маски.
Смело се взря в острието, което дебнеше над гърдите му и чакаше без да чувства и капка жалост към себе си. Тогава погледът му някак неволно се плъзна по бляскавата плът на Малисидия и съзря нещо. Отражение! Три цифри, 4-1-0.
“Четири-едно-нула. Това е вход, от който се излиза.”
Брат Лотсоппа извърна глава и видя вдясно от себе си четиристотин и десети кабинет в русенската областна и общинска администрация. Погледна отново към Малисидия, усмихна й се и рече:
- Благодаря ти, прекрасна, ти помагаш на Бялото сърце, дори когато си в скверните ръце на Злото.
Брат Лотсоппа рязко се изправи, направи залъгващо движение вляво и се втурна към стая четиристотин и десет. Царят на Пандемониума не успя да овладее Малисидия, щеше да замахне, но жертвата му се движеше много бързо. И изведнъж изчезна.
Вратата на сумрачния кабинет се тръсна зад гърба на брат Лотсоппа. Но каква беше изненадата му, щом видя, проснат върху бюрото да се излежава Спринтьора. Беше присвил крака в коленете и подпъхнал ръка под главата си, лицето му се усмихваше със сладостно изражение, а очите му бяха затворени. Спринтьорът спеше. Брат Лотсоппа го приближи и разтърси дрехата му.
- Ъ-ъ… какво… кой е това – в полусъница измънка Спринтьорът, а клепачите му се открехнаха. Бялото изотдолу просветна за миг, след което се уголеми и два кафеви ириса сгушили у себе си по една бляскава черна зеница зашариха объркано из кабинета като накрая се спряха на брат Лотсоппа – А-а, ти ли бе, Радо? Няма къде да спиш, а? Иди в съседния кабинет, там има празно бюро, само дето скърца, като се въртиш.
- Защо не спиш на някое от канапетата отвън? – попита с ясен глас брат Лотсоппа.
- Заради душиците-мушици, пречат ми. Все пърхат и не могат да си намерят място, където да кацнат. Тоя кабинет съм си го заплюл, заключвам го и никой не ме безпокои.
Брат Лотсоппа мнително изгледа Спринтьора и отчетливо изрече:
- Аз влязох тук, защото вратата на кабинета не беше заключена.
Спринтьорът махна досадено с ръка:
- Ами забравил съм да я заключа. Случва се понякога.
- Забравил си значи, така ли? А защо си забравил? Не те ли е страх от… тях.
- От душиците-мушици ли? – изсмя се Спринтьорът. – Не, разбира се. Те са безобидни, колкото и скучни. Могат да вършат едно и също нещо векове без да разберат това. Нали си видял очите им, едни такива, гледат с бялото. С него те улавят много неща, но пропускат това-онова. Щом телата им напуснат работната среда, това де, обществения свят и полегнат в леглата си, уж за да спят, душиците им мигом долитат тук и започват да вършат това, което телата не са довършили през деня. Не е ли смешно? Носят се като влакови композиции, напред, назад, от нищо не се интересуват, освен от светата си дестинация. Важното е да не заставаш на коловоза им. И ще си добре. Веднъж помолих една душица-мушица да ми услужи с левче. И знаеш ли, не ми даде. Каза ми да си намеря работа. Ей, такива ги бръщолевят, все безсмислени. Но пък когато поисках цигарка, получих я. Такива неща дават.
Брат Лотсоппа хвана здраво Спринтьора за яката на протритото му палто и го свлече от бюрото. Изправи го пред себе си и със заплашителен глас рече:
- Хей, натрапнико, ти наясно ли си, че никой в света не знае за тези сенки, които се лутат отвън в коридора.
- Ами как ще знаят, като точно тези от света са душиците-мушици, които пърхат отвън.
- Но ти ми приказваш за тях, все едно това е нормално и всеки го знае.
Брат Лотсоппа отново разтърси Спринтьора, чието немощно тяло тежко понасяше всякакво външно въздействие.
- Ама, какво ти става бе, Радо. Що ме мъчиш? Аз кво съм виновен, че душиците-мушици не могат да си намерят мястото.
- А защо, хитрецо, ти не си като тях? Как така и ти не пърхаш отвън с клюпнали очички?
Спринтьорът най-искрено се учуди на зададения въпрос.
- Ами то и ти не пърхаш, макар че си малко груб. Както оня Херкулеса от ресторанта, нали го помниш? Ама тия дрешки си ги забърсал от някъде. Мен ако питаш старите по ти отиваха.
Брат Лотсоппа беше решил да си изясни всичко докрай и този път нямаше да изпусне Спринтьора.
- Хей, лукавецо, ти откъде взе онзи портфейл?
- Кой портфейл?
- Не се прави, че ще си изпатиш. Портфейлът, който измъкна в ресторанта.
- А този ли? Ами от Ордена, за който ти разказах. Оттам ги раздават. Ей тъй, като бонбонки.
Брат Лотсоппа чувстваше Спринтьора като риба, която скача в ръцете му и постоянно се изплъзва.
- Защо последва Мария в тоалетната на киното.
- Лудата ли? Тя така ли се казва. Хубаво име има.
- Ти си луд, изчадие. Кажи защо я последва?
- Ами досра ми се, защо! Ти кво си мислиш, че съм искал да я целувам ли?
- Уплашил си я, мерзавецо!
- Така ли? Извинявам се. Понякога като се развълнувам от някой филм и ми се досере, пърделът ми е един такъв, като църковна камбана.
Брат Лотсоппа беше на ръба да потърси признание с помощта на насилие.
- Защо от няколко часа постоянно се засичаме? Преследваш ли ме?
- Че защо? Ти водката ми я даде без съпротивление. Аз вече нищо не искам от теб – Спринтьорът се почеса дълбокомислено по слепоочието и добави глуповато. – Може пък ти да искаш нещо от мен.
- Какво мога да искам аз от теб? – разгневи се брат Лотсоппа.
- Как какво? Много ясно! Искаш да те взема със себе си в Ордена. Ама аз нали ти казах, работата е опечена. Имам се с шефа?
- Ти не го познаваш, нещастнико!
- О, познавам го и още как.
- Опиши ми го тогава – впи очи в Спринтьора брат Лотсоппа.
- Висок колкото мен, не много възрастен, приказва умно.
- Той е старец с бели коси, глупако, и е много по-нисък от теб.
- А-а, с грешка си, Радо. Някой ти е подал дезинформация.
Брат Лотсоппа се опита да овладее мисълта си, да я насочи във вярната посока и да осветли мътната бездна, в която бе попаднал. Предположения за взаимовръзките, в които бе оплетена настоящата ситуация прехвърчаха в ума му, изводи се сипеха в главата му, а после се рушаха, сблъсквайки се един в друг. Знаеше че, няма как Спринтьорът да попада непрестанно в цяла редица от модрии. Тук случайността не можеше да бъде намесена!
- Хей, човече, след като толкова знаеш, виждал ли си Царят на Пандемониума?
- Кой?? – опули се Спринтьорът.
Брат Лотсоппа доближи лице до това на Спринтьора и като гръм удари с гневния си глас:
- Този, който властва над маските навред по света.
Спринтьорът изви уста, прехапа горната устна с долната, сетне бавно замляска. Мислеше. Но комай нищо не се сещаше. След като свърши с подробното изследване на паметта си, категорично рече:
- Тоя не го познавам, разбираш ли – и добави намигайки. – Хм, Радо, да не си сънувал нещо, а?
Брат Лотсоппа не се стърпя и изрева:
- Тогава сега ще те запозная – извъртя се като ураган, отвори вратата на кабинет 410, като почти я изтръгна от пантите, и с мощен удар изхвърли Спринтьора в коридора на административната сграда. Сякаш бе парцалена кукла, безумно уплашения бездомник се прегъна на няколко места и се строполи в средата на мъртвешки празната и пъклено мрачна безкрайност на уреднишкия свят.
Спринтьорът се надигна бавно и помаха пред себе си с ръка. Искаше да се опре в нещо, а може би и да открие някого. Но нищо не се получаваше, само тъмнината сграбчваше шепата му и я скриваше в себе си.
- Радо, тук няма никой. Няма, бе… Дори душиците-мушици ги няма… Ох, Радо, преби ме, бе.
Брат Лотсоппа прекрачи в непрогледния коридор и вече нищо не разбираше. Някъде дълбоко в него се зараждаше горчивото чувство, че е изгубил ведрата светлина, с която го окриляше Живата нишка. Опипом откри Спринтьора, повдигна го и закрачи в мрака. Пъшкайки и тътрейки куция си крак Спринтьорът висеше в хватката му.
- Къде отиваме бе, Радо? На мен ми се спи. Цял ден съм фиркал, що не ме оставиш. Сам търси своя цар…
Убеденият глас на брат Лотсоппа проряза клетата душа на Спринтьора.
- Ти си Царят на Пандемониума. Сега ще те заведа в Домена.
- Моля!? – глух вой се откъсна от гърдите на Спринтьора. – Луд ли си бе, Радо? Ти си бил много терсене-човек, душиците-мушици поне не ме тормозеха.
Брат Лотсоппа не отвърна. Но щом стигнаха до стълбището завлачи Спринтьора, който звучно тупкаше и охкаше по него.
- Остави ме, бе. Не искам да ме бесиш, чули? Казват, че боляло. Не можел си да дишаш, едно такова… разбираш ли ме, бе. Пу-у…
Спринтьорът рязко се дръпна встрани, за да се отскубне, но само се изтегли като ластик и веднага след това се бухна в брат Лотсоппа като бучка сирене в камък.
- Ама, какво съм ти направил бе, Радо. Изпих ти водката… Голяма работа! То затуй нещо човек не се беси. Излъгал съм те за златото в лъвовете… Е, мен са ме излъгали, аз съм те излъгал. Що мене ще бесиш, а?
Спринтьорът се сви в себе си и изведнъж скочи напред. Опитваше се да се измъкне от мърлявото си палто, което бе здраво хванато от брат Лотсоппа. Но една силна ръка го сграбчи за косата, при което Спринтьорът пронизително изписка.
- А-а, Радо, уби ме, одра ме. Пресвета Дево, спаси клетия си ангел от ръцете на Лукавия, ах! Опекоха ме, изядоха ме, божке, какво съм сторил. Откраднах ли, убих ли… Е, излъгах… Ама за лъгане не се трепе човек, я. За ордена излъгах, Радо, прости ми! Измислих си, кво да направя. То човек нали затова душа носи, за да си измисля… О-о, Радо, никакъв цар не съм и не съм я пипал твоята царица, истина ти казвам, а-а…
В този момент нещо просветна пред очите на брат Лотсоппа, а в следващия силна болка проникна в дланта му. Пръстите му разхлабиха стяга си и Спринтьорът изхвърча далеч сред тъмнината на първия етаж. Малисидия стоеше в ръцете му.
- Знаех си, знаех… - каза повече на себе си брат Лотсоппа, отколкото на някой друг. – Ти си Злото, ти уби братята ми, ти си взел разсъдъка на Мария… Защо?
Спринтьорът стоеше задъхан и обгърнат от мрак, едничка Малисидия светеше в ръката му като ярка звезда. Но вместо да продума той, изведнъж студен женски глас облъхна отвътре гърдите на брат Лотсоппа.
- Какъв глупав въпрос, мижаво парченце плът, колко неяснота цари у теб! Не разбираш, и никой от подобните ти не разбира, че страшна е не смъртта, която е преди всичко утеха, а аз Черната невеста. Посрещни ме с отворени обятия и най-сетне ще разбереш. Защо? Какво падение, какъв ситен туптеж е това защо! Моят властелин – Самодържецът на Пандемониума, изпраща мен – Черната невеста при теб, за да разбереш това, което единствено си струва да се разбере, онова, от което сърцата са готови да избягат дори в прегръдките на смъртта. Този час е времето, в което, ти брате Лотсоппа, ще научиш истината за себе си, ще получиш отговора на същинската загадка, въпросът на всички въпроси – кой всъщност си ти!
 Но брат Лотсоппа вече го нямаше, тук беше Васил, който трепереше от страх. Примрял и изгубил ума си, той скочи от последното стъпало на стълбището и се озова на първия етаж откъдето побягна към изхода на административната сграда. Беше готов да премине през стъклото на вратите и да спаси душата си.
Но… пред прокрадващия се полумрак от улицата навън изникна едно безформено туловище, което препречи спасителния път към изхода. Васил се блъсна в него и се срути в краката му. Повдигна отчаяно глава, отгоре го гледаше свинското личице на Жулиета. Две бели ивици се плъзгаха зловещо изпод притворените клепачи.
- Бягаш ли, сляпо сърце? Струва ми се бягаш. Нека те питам нещо – защо?
Гласът на Васил, дрезгав и убит, пропит от неземно страдание се отрони:
- МОЛЯ ТЕ, НЕДЕЙ ДА КАЗВАШ КОЙ СЪМ АЗ!
Самодоволен смях продра Пандемониума.
- Не искаш, но аз ще ти кажа! Ще ти кажа всичко, та да видим дали ще го понесеш, страхливецо. Ти си…
Изведнъж гласът на Жулиета се пресече, заглъхна, а туловището й се строполи до това на Васил. Един крак се повдигна над лицето й и стъпка маската му. Васил отново повдигна глава и видя над себе си Елена. Тя се наведе и му помогна да се изправи. Клепачите й подскачаха нагоре надолу, ту скриваха ирисите и оставаха да се белее ивицата под тях, ту разкриваха светлата зеница.
- Какво ми става? Какво се случва с мен? – все повтаряше Елена. – Имах ужасен рожден ден, пих приспивателно и едва заспах и сега изведнъж съм в сградата на общината. Това не е Агенцията за защита на потребителя, нали? И какво ми е на лицето, чувствам го толкова чуждо и сковано. Истина ли е това или е сън?
- Истина е, самата истина – отвърна Васил с възможно най-внимателен глас. – Злото е открило убежище в теб и те е водило през целия ти живот. Всичко, което си вършила е непростимо, напълно непростимо.
- Ах…
- Изгубила си човешкия си облик, а на негово място си поставила грозна маска. И няма никакви оправдания за това, никакви.
- Знам…
- Само, ако приемеш това, което ти казвам, ако го приемеш без остатък и без никаква съпротива, но разбираш ли, само тогава, има зрънце шанс да се спасиш.
- Приемам… - проплака Елена, а ирисите й ту изчезваха, ту се появяваха.
- Запомни всичко, което се случва, Елена, и никога не забравяй, че това е истината, а останалото е сън, лъжовен сън.
- Ще помня… ще помня…
Васил докосна едната страна на лицето на Елена и мило я погали. След това я заобиколи и със силния си юмрук разби стъклото при изхода на Пандемониума.
Навън изгряваше слънце.