Посвещава се на моя приятел Jordan Ikonomov - Drugiyat

        Той сложи черните си очила и се запъти към мястото на срещата с Невидимата. В ушите му звучеше Щорм на Вивалди в невероятното изпълнение на Ванеса Мей:

https://www.youtube.com/watch?v=frtuXA9HUWM

Тя идваше от Надвселената. Всъщност някаква безумна склонност към инерцията на мисълта пречеше на хората да приемат, че Бог е жена. При това - най-прекрасната жена. И Тя можеше да бъде видяна единствено с неговите тъмни очила. Намери ги на една вълшебна поляна след омагьосаната гора, в която дърветата създаваха мистичен тунел. Поляната всеки миг менеше цвета си, а камбанките на цветята се люшкаха и издаваха омаен космически звук.  Когато се събуди очилата вече лежаха на нощното шкафче до леглото му - напълно материализирани, но това не го учуди ни най-малко. Сякаш се подразбираше, че трябва да е точно така. Оттогава той никога не сваляше тези очила.

      ...Брая!!! Така се казваше Жената, или по-точно Бог, а името й се оказа странна смесица между Бог и Рая. Съобщи му това име чисто телепатично в една високопланинска Пещера, където той попадна лутайки се по високите склонове на странна планина. Беше се изкачил до билото й и точно тогава видя Мъглата, която се издигаше, сякаш видима за очите музика с бял булчински воал, намятащ всяко камъче в околността като малко пушече в обратно течащо време. Наведе се да види отблизо тези безброй пушечета и отпи от мъглите на Лета. А го караха цял живот да вярва, че Лета е река. За миг тялото му безкрайно олекна и се превърна в мъгла, която се смесваше с тези безброй пухкавобели пушечета и започна да се издига с тях нагоре. Последният му спомен бе за невероятна лекота и щастие. Щастие, което нямаше как да запомни себе си. А после се видя в Пещерата. Брая го очакваше с неземната си осанка. Блестяща толкова силно, че очите му губеха зрение дори през тъмните стъкла на очилата. Красотата й проникваше през фронта на неговото тяло като обвиваща го вълна и стигаше костите му, които сякаш си припомняха, докоснати от нея, въздействието на звуците от вълшебната поляна. Не съществуваше време и пространство. Пещерата бе просто една рамка, в която съществуваха само той и Брая - до пълно сливане. Светове и вселени се бяха смалили в трептящо-мигащи черни точици извън Пещерата, превърнати от невидим диригент в един растер, като фон от картина на Камий Писаро.