БРЕЗАТА
Изгни брезата. Беше хубаво дърво – много бързо порасна, стана пухкава и грамадна, клоните й бяха така гъсти, че чак не позволяваха на слънчевите лъчи да ги разделят, обичаха се и се бяха сплели един в друг като коса на младо момиче. Тя си беше млада – нямаше и десетина години. Хубаво дърво, обичах да го гледам сутрин, когато се събуждаше и леко поклащаше снагата си да се поразкърши.
Някак неусетно, тихо и бързо порасна, закри дървената хралупа за птички, която бях заковал на стената на оградата. Никаква птичка не завъди гнездо там, така си пустееше. Не ме беше яд, но ми бе странно – що птици, що нещо цвърчаха в брезата, а не се сещаха, че могат да си изградят свой дом в готовата хралупка. Може би трябваше да я поставя на някой клон на дървото. Има време, и това може да стане.
Но се оказа, че няма време.
- Татко, ела, нещо ù е станало на брезата – каза малкият.
Отидох, мислех, че се шегува: знаеше, че тя ми е слабост. Беше се килнала на едната страна. Огледах я, нямаше нищо, кор ...