"Защо клоунът винаги е тъжен? Може би, защото знае цената на истинското щастие..." Спомням си един откъс от един радакцион на едно списание. Човекът, който го беше написъл, се казва Деян Димитров - за мен е един наистина голям българин, човек, който наистина знае как се пише и който след всеки реадкцион те оставяше да размишляваш и да препрочиташ... да се убеждаваш колко е прав, а той просто пишеше за истините, които е научил от живота.
Защо започвам така ли, ще ме попитате? Защото се чувствам точно като този клоун. Наистина знам цената на щастито, радостта и усмивката. Точно затова съм толкова тъжен, защото знам и болката, която се крие в сърцата на хората около мен.
Винаги съм се стремил да разсмея хората около мен, да ги накарам да забравят поне за миг проблемите си и да се почувстват щастливи. Една усмивка може да накара човек да се почувства  наистина жив, да му върне вярата, че ще се оправят нещата или просто да забрави за проблемите си. Точно това се опитвам да правя да карам приятелите си да се усмихват. Да им помагам, да им показвам, че държа на тях и мога да съм им опора, когато споделят с мен проблемите си и когато имат нужда да поплачат на нечие рамо, да намерят утеха. Най-важно е да не показваш слабост тогава, а да намериш сили и да ги накараш да се почувстват значими, да им дадеш съвет, да ги накараш да се усмихнат. Не трябва да покажеш, че страдаш с тях или че ти е толкова много болно за тях, защото по този начин няма да им олекне, а ще им стане още по-гадно. Приех тази "роля" и събирах толкова много болка и тъга. Опитах да не мисля за моите проблеми, за моите мечти без перспектива, за моята тъга и болка. Но в един момент всичко излиза неконтрелируемо, побъркващо и разяждащо. Когато осъзнаеш, че никога няма да си с човека, когото обичаш повече от живота си, как би обичал? Как би се приспособил, ако знаеш, че той има нужда от теб, но просто като приятел? Как би го превъзмогнъл, като знаеш, че не е истински щастлив? Кога идва моментът, в който разбираш, че не си този човек, който някога си бил? Кога идва моментът, в който разбираш, че цената да си щастлив е сурова? В крайна сметка осъзнаваш, че си съвсем сам, точно така се чувствам в тази нощ. Сам и объркан. Тъжен, самотен, но винаги готов да сложа маската с усмивка. Винаги готов да се опитам да направя някой поне за момент щастлив. И моят клоун е тъжен, но освен това и самотен, може би най-самотният в този момент. Как иска някой да дойде и да го прегърне, да му каже, че значи за някого нещо, че имат нужда от него, че, по дяволите, е значим! Как иска отнякъде някой да му каже "обичам те" и да го целуне, а не да чувства толкова много самота.
Колко пъти ми е било изключително трудно да продължа с тази "роля" и колко още пъти ще съм на ръба да рухна, но отнякъде съзирам капчица надежда. Да видя най-добрият си приятел щастлив истински щастлив с момичето, което обича истински силно, дори и той не подозира колко много, а само как се чете в погледа му. Да ги видя как са хванати за ръка и се усмихват, събужда малко надежда в изморената ми душа за по-добро бъдеще. Да видя как човек, който много обичах и още изпитвам силни чувства, страда, това ме унищожава, особено ако си рамото, на което той плаче. Изморих се да бъда клоунът, който се опитва да кара приятелите му да се усмихват, да се старае да ги откъсне от всекидневието. Как ми се иска да се почувствам щастлив, как ми се иска някой да ме прегърне и целуне. Как ми се иска за някой да знача нещо
повече от приятел. А колко съм изморен от всичката болка, обезверен съм от всички провали, от всяко едно разочорование. Искам да заспя и да не се събудя... поне докато няма надежда за мен... толкова ли много искам? Щастието не може ли да дойде и при мен? Или вече е късно?
Изморен съм... силите почти ме напускат... а вярата вече го стори... а пък любовта... тя си замина, без дори да се запита колко силно ме нарани...
Както се пееше в една песничка: "... целуни очите ми и ме остави да заспя..."