Беше 1954 година. Вилнееше арктически студ. Януарският вятър бръснеше тънко и вледеняваше по пътя си всичко. Даже снегът беше покрит с леден кожух.Там където вятърът го беше измел, се цъклеха стъклени пързалки. Наближаваше полунощ. В тоя малък и скучен град хората отдавна спяха. Даже няколкото младежки банди, които празнуваха имени дни се разтуриха. Момче на около двадесет години отвори пътна врата. Тя леко проскърца. Беше дървена, с дълго, метално резе. Затвори я и дръпна резето.Тая вечер пи съвсем малко вино.Чувствуваше се щастлив. В живота му нямаше причина, заради която да се налива с алкохол. Празнува имения ден на най-добрия си приятел. Дойде на гости на майка си, но не можа да му откаже.Тя го нахрани с любимите му гозби, но той все пак реши да уважи и него. Майка му живееше в бившите им дюкяни на главната улица. Навсякъде беше тъмно. Напипа ключа за входната врата в джоба си.Трябваше да отключи внимателно, за да не я събуди. Предизвикателство беше с тия гладки подметки от естествен гьон да прекоси ледената пътека. Гледаше към краката си и стъпваше предпазливо. Блъсна се в трупа, преди да го види. Висящото тяло докосна лицето му,гърдите и едва не го събори. Инстинктивно се отдръпна. Вдигна очи и се смрази. Шокът буквално го смаза. Беше майка му. Висеше на въже прекарано през гредата на сачака.Трупът беше почти вдървен, със съвсем малко топлинка.Това усещаха пръстите му. Това казваха на съзнанието му. То обаче отказваше да приеме информацията, замръзнало като противния лед под краката му. Гледката беше ужасяваща. Не заслужаваше млад да преживее тая отвратителна среща със смъртта. На някакво непонятно ниво на съзнанието внезапен импулс отвори устата му и той с цяло гърло започна да крещи. Всичко по-нататък се завъртя с висока скорост. Събраха се съседи, дойде другия й син, снахата, милиция, следовател, съдебен лекар.Направиха оглед на мястото и трупа. След това го предадоха на близките. На другия ден ги извикаха в районното управление за разпит.Заключението на разследването беше, че Анастасия Радулова. шестдесетгодишна, работничка в ДЗС, вдовица, е била нападната в дома си от неизвестен извършител, който е проникнал с взлом в него. Жената е била бита, вързана и изнасилена. Когато престъпника се е оттеглил от мястото на престъплението, тя е успяла да се развърже и със същото въже се е обесила. Оставила е кратка бележка:”Зная, че Бог справедливо ще накаже тоя, който се подигра с мен. Не цапайте ръцете си с отмъщение.Сбогом, мили мои!Обичам ви. Мама” Църквата не пожела да отреди в гробището място на самоубийцата до мъжа й. Имаше гробищен квартал специално отреден за самоубийци. Погребаха я там. През 1918 година фелдфебел Цвятко Радулов се завърна като герой от трите войни. Красавец с осанка и стойка на военен, широките му гърди бяха от край до край окичени със медали и кръстове за храброст. Жена му Анастасия сама въртеше търговията в магазина и гостилницата. Момчето на една вдовица й помагаше в кухнята, а майка й- за отглеждането на първородния син Димитър. Тя посрещна с радост оцелелия си стопанин. Откачи медалите му от мундира и ги събра в бродирана домашноткана бохча. Завърза я на възел и я мушна в гардероба при венчалното им свидетелство и пъпчето на детето. Цвятко смени военната униформа с бялата престилка и високата колосана шапка на готвача и пържените шерденчета, момици и дробчета зацвъртяха пак в дългоопашатите тигани. .През деня Анастасия продаваше в колониала. Пастърма и суджук, овче сирене, балкански кашкавал, аншуа и сардина, едри гръцки маслини, лимони, олио, зехтин и шарлан, брашно и още какво ли не. Вечер влизаше в гостилницата при Цвятко и готвеше край горещата печка с розови бузи като праскова.Беше красива , същинска картина на Модилияни. Бай Цвятко, както го наричаха от уважение всички, разнасяше мезета и юзчета с вино и ракия по масите на подпийналите си клиенти. През 1919 година, през Голяма Богородица им се роди дъщеря.Тя си дойде с името, затова я записаха Мария. През 1923 година се роди Стайко, но четири години по-късно разви остър бактериален менингит и почина. Беше омилял на всички и затова загубата му я понесоха с много болка.Чак през 1933 година се роди Цвятко- младши. Анастасия не разбра, че е бременна, защото караше цветна бременност. Деветнадесетгодишният Димитър, който следваше икономика в Свищов като разбра, че ще става батко, толкова се ядоса на майка си и баща си дето го срамят пред приятелите му, че се скри и цяло лято не се завърна у дома си. През 1922 година комунистите в града започнаха да развиват активна политическа дейност. Един ден Цвятко Радулов срещна своя фронтови другар и като него ротен командир адвоката Недко Денев. Бай Цвятко го покани в гостилницата да изпият по едно кафе. Недко беше много възпитано и добро момче. Макар бай Цвятко да беше само с няколко години по-голям от Недко, имаше го за свой син. Толкова много го обичаше. Знаеше за неговите леви убеждения, но вярваше, че адвокатът все някога ще отрезнее и ще се отърси от заблудата на комунистическите идеи. - Бай Цвятко, ти си ми скъп и верен приятел. Бяхме рамо до рамо в окопите. Мислиш ме за хлапак, но аз пораснах. И пак съм същия запален по идеите комунист. Моля те, бе човек, ела някоя вечер в клуба да чуеш нашите сказки. Може и да ти допаднат. Заради мен ела! Ние имаме нужда от такива като теб.Ще ме зарадваш , ако дойдеш. Пък ако имаш някакви юридически спорове, на твое разположение съм. Една вечер Цвятко Радулов се връщаше от складовете на едро на братя Пионови. Пътят му минаваше край клуба на комунистите. Вътре имаше много хора, а вратата беше отворена. Той си спомни за обещанието, което даде на Недко Денев и се спря да послуша. Адвокатът го забеляза и се спусна радостен към него: - Заповядай, влез, бай Цвятко! Има места за сядане.Ще ми е много приятно ако ни уважиш. Цвятко Радулов влезе, кимна с глава на присъствуващите и седна на един стол. След малко ораторът привърши и тогава започна да говори Недко Денев. Той разглеждаше сложната политическа обстановка в България и ролята на БКП като опозиционна партия при управлението на БЗНС, начело с Александър Стамболийски. Подписването на унизителния за България Ньойски договор и самонадеяното управление на земеделците той съпоставяше с комунистическите възгледи. Говореше вещо, убедено, красноречиво, но бай Цвятко не беше съгласен. Имаше си собствено мнение. Докато беше в клуба влезе негов познат, който работеше в полицията. Вярно, че дейността на БКП беше легална, но какво търсеше тоя полицай в комунистическия клуб?! Цвятко Радулов недоумяваше. Започна да му става скучно, но от уважение към Недко Денев реши да остане докрая. На сбогуване му каза: - Недко, слушах те, момче. Добре говориш. Но аз не съм съгласен с казаното от теб.Само не се опитвай да ме агитираш! Няма да можеш. Ние ще си останем добри приятели, но не и съмишленици. Дано някой ден видиш идеите си сбъднати. Чувам, станал си голям шеф в партията, пък и тука те избрахме за общински съветник..Кой знае.Ако е рекъл Бог, може и да я оглавиш. По време на априлските събития през 1925 година Недко Денев беше зверски мъчен и убит. Беше ноември 1940 година. Въведоха купонна система. Магазинът на Цвятко Радулов почти се изпразни. Анастасия всеки ден мажеше на децата филии с мътен шарлан, червен пипер и сол и печеше картофи. Оскъдицата притискаше все по-сериозно семейство Радулови. Гостилницата и тя изпитваше недоимък. Хубавите мезета и чорби изчезнаха. Качеството на алкохола се влоши, клиентите оредяха. Наложи се бай Цвятко да си търси работа. Нямаше голям избор в тоя малък град. Той беше интелигентен човек. Владееше говоримо четири езика, разбираше от счетоводство, от търговия, но обикаляше всички врати...Хлопаше с надежда да намери нещо подходящо...Не намери. Един ден срещна комшията си Анастас Стефанов. Той беше търговец на едро на вина и ракии. Притежаваше стотици декари лозя и огромна винарска изба. Цвятко Радулов му се оплака,че е на прага на фалита. - Аз те знам като доблестен, честен и съвестен човек, Цвятко.Трудолюбив си, умен си и си родолюбец. Какво ще кажеш ако те насоча към полицейската служба?Баджанакът е заместник- началник в полицейското управление, та мога да те препоръчам . - Абе, не е лошо,Анастасе, ама викам да потърся още малко из другите ведомства, пък ако не ме огрее, пак ще ти се обадя. Една сутрин Анастасия направи за закуска рязана чорба. Друг път я правеше с надробено сирене. Но сирене нямаше. Малкият Цвятко, който не разбираше от нямане, хленчеше за сиренето си. Това даде някаква неподозирана сила на иначе благата Анастасия и тя се обърна към Цвятко: - Крайно време е да ми кажеш, какво смяташ да правиш,мъжо?! В магазина има вече само плъхове и паяци. Димитър си взе хляба в ръцете и колкото за себе си изкарва. Но Мария е мома и трябва да е добре облечена, че да се харесва на младежите. А трябва и чеиз да й стягам. Малкият и той има претенции.Той е дете и всичко му е простено. Но аз, аз какво да му казвам и как да му обяснявам?! Знаеш ли от колко време лев не си внесъл в тая къща, Цвятко.Задлъжняли сме и на котките в махалата. Главата ми пуши, а ти все мълчиш ли, мълчиш. Анастасия хвърли лъжицата си и захлупи очи на масата. Раменете й се тресяха. Цвятко не каза нищо. Стана , свали бомбето си от закачалката и излезе. След два дни беше назначен като старши стражар в Околийското управление. Органите на реда и обществената безопасност винаги имат за цел да бранят всяка власт, каквато и да е тя. Методите им са силови и доста груби, а служителите им трябва да забравят, че имат майка и баща, роднини и приятели и да си служат еднакво добре с шамари, юмруци, ритници, сопи, тояги, бичове и други средства за изтръгване на признания и разкаяние и всяване на страх..Трудно му беше на Цвятко Радулов докато свикне.Какви ли не арестуваха всеки ден. Политически престъпници, агитатори и нелегални, извършители на грабежи и обири, джебчии и мошеници на дребно, фалшификатори, изнудвачи...През нощите имаше най-много работа.Тя приличаше на работата на хирурга.Трудно беше докато се свикне с бликащата кръв, строшените кости, изместените стави, разбитите усти и носове и изкъртените зъби.Старшият Цвятко Радулов биеше не по-зле от другите. Все пак в три войни беше участвувал човека.Включиха го и в няколко акции за залавяне на партизани в горите. След малко повече от година вярна и предана служба един ден бе повикан в кабинета на околийския управител за разговор. - Старши полицай Цвятко Радулов , аз съм повече от доволен от твоята служба в управлението до сега. Но получи се едно писмо от министерството подписано лично от заместник-министъра. Наш служител е докладвал, че те е видял да посещаваш клуба на комунистите преди години. Имал си приятелски взаимоотношения с водача им Недко Денев. Министърът ми препоръчва лично да те освободя от работа, заради левите ти убеждения. Зная, че с покойния Денев имахте стара фронтова дружба. Били сте ротни командири, но правилата при нас са такива. Трябва да имаш чисто досие. Все пак няма да те оставя на улицата. Зная, че имаш семейство, деца...Ще бъдеш назначен като инспектор по наряда и акцизите в твоето родно село. Там всички те знаят и ще бъдеш посрещнат радушно.Гледай си новата работа и не се притеснявай за нищо. Бай Цвятко разпери длани и каза: - Господин началник, нямам какво да Ви кажа, освен да Ви благодаря, че се погрижихте да имам друга работа. Останете със здраве и нека Бог Ви благослови. Подаде ръка и сърдечно се ръкува с началството, а после напусна кабинета. Новият инспектор Цвятко Радулов беше за жителите на село Катърево „нашият бай Цвятко”.Той обичаше своите съселяни и ги жалеше, защото знаеше какво е беднотия. Вписваше по-малко площи и така облекчаваше акциза.По време на вършитба вписваше по-малко жито и намаляваше нарядите.Обичаха го и го уважаваха, защото беше мъдър човек и умееше да дава добри съвети. През пролетта на 1944 година най-после се омъжи дъщеря му и замина да живее при мъжа си, който строеше тунели из България. Най-големият му син Димитър беше станал финансов ревизор в Кооперативния съюз и се ожени за едно момиченце, току що завършило гимназия, но от едно близко село.Беше изключително красиво. Красотата му явно беше съблазнила сина му и той не беше й устоял.Но младата жена се оказа пъргава и разсъдлива.Цвятко Радулов отстъпи къщата с двора на младото семейство и то сви гнездо там.Анастасия се грижеше вече само за малкия Цвятко.Преместиха се да живеят в дюкяните на главната улица. Цвятко почти не се прибираше от Катърево, но предприемчивата и вярна Анастасия обедини гостилницата и магазина и ги превърна в хан за идващите от селата селяни на пазар, на лекар, на съд и при адвокат, при ученик, при чирак даден на занаят.Тя вареше от карантии чорба, боб яхния , пържеше яйца, но гладен човек не оставяше.Е, не беше като преди,но все пак припечелваше по нещо.Тя все така беше хубава, въпреки годините си.Усмихната и любезна, всички я уважаваха и почитаха. Порасналият Цвятко се въртеше около нея и я гледаше в очите. Спяха в двете стаи построени в другия край на двора. Направиха голяма порта, че да влизат каруци. Оживи се имота отново. От юли месец на 1944 година настроението на Цвятко Радулов започна да става все по-мрачно и мрачно. Дължеше се на вътрешните му опасения. В България ставаха големи промени, които предвещаваха още по-значими. Дойде на власт правителството на Багрянов.Той трябваше да реши острата политическа криза и да вземе дипломатично решение в отговор на съветската нота. През август той обяви неутралитет на България във войната между Германия и Съветския Съюз.Бай Цвятко беше на тръни. Той беше наясно, че ще дава отчет пред комунистите, ако дойдат на власт за полицейската си служба.”Служба,служба, ама да не си служил,братко! Бая кости потроши и май ще трябва да отговаряш за делата си. И апашите дето биеше, и те ще се боядисат червени. Ще излезат от панделата и ще ти поискат сметка. Не дай , Боже, руснаците да навлязат в България!” Както го мислеше, така и стана. На 5 септември Съветския Съюз обяви война на царство България, а на 8 септември съветската армия навлезе в страната .Бяха дни на еуфория, митинги и речи, на илюзии и заблуди. Някаква с години подтискана тъмна енергия се отприщи и заля държавата-улиците, площадите, мегданите...Голяма част от бившите управляващи избягаха зад граница . Но и много останаха. В тия дни след комунистическия преврат те се бяха спотаили , вцепенени от страховете си. Цвятко Радулов остана на поста си в Катърево.Той беше доблестен царски служител, готов изцяло да понесе своята отговорност за делата си. Знаеше, че не е сам.Като него има хиляди, които изпълнявайки служебния си дълг никога не са и подозирали, че един ден ще бъдат съдени и наказани за това. .На 12 септември около девет часа вечерта на мегдана пред общината в Катърево спряха два камиона. Единият беше съветска бронирана машина БА10, а другият- трофеен немски Опел-блитц.И в двата имаше въоръжени партизани с червени ленти на ръцете, на които пишеше ОФ. Те наскачаха на земята и двама от тях пуснаха няколко дълги откоса с автоматите във въздуха. Селяните занаизлизаха през вратниците. Няколко по-млади жени бяха откъснали цветя от градинките си, а мъжете носеха павурчета с домашна ракия. - Ей, това са нашите момчета бе! Какво ви носи по това време насам бе, другари? В каросериите и на двата камиона имаше омърлушени хора.Селяните се вгледаха и ги разпознаха.Бяха кметове, бирници, един пъдар, инспектори по акциз и наряд, двама свещеници и един даскал от съседните села.Все служители на старата власт. - Драги селяни, ние сме представители на новата отечественофронтовска власт. Дошли сме да ни предадете фашистките лакеи, които се укриват тук, във вашето село.Те ще бъдат арестувани и ще отговарят за деянията си. Зачетоха шест имена.Между тях беше и това на Цвятко Радулов. След около половин час издирваните от партизаните лица бяха открити и арестувани. Те тихомълком и без съпротива се качиха на камионите. Но селяните предугаждаха, че арестуваните ще бъдат убити без съд. Всички до един се застъпиха за бай Цвятко и го свалиха от камиона.Те разказаха на партизаните колко добрини са видели от него. - А знаете ли, че вашият бай Цвятко беше полицай преди да дойде в селото. Аз лично бях изтезаван от него така жестоко, че имам три натрошени ребра, избити зъби и поне месец не можех да ходя.- каза едно съвсем младо, но пораснало рано момче. - Ако искате съдете го, накажете го, но не го убивайте! Цвятко Радулов може да е сгрешил, но не е лош човек. - Така и ще постъпим! Гледайте да не избяга, а ние ще дойдем пак да го арестуваме със заповед. На разсъмване всички грамотни и интелигентни хора от целия район, обявени за” врагове” на новата власт бяха разстреляни без съд и присъда и погребани в общ гроб, който сами си изкопаха. На другия ден Цвятко Радулов беше официално арестуван и отведен в полицейското управление като престъпник. Сега вече не биеше той, а него го биеха. Жестоко, с настървение. Провесваха го с главата надолу и биеха с тънки пръчки по ходилата, налагаха го по тялото с каиши докато припадне. Лисваха му една кофа мръсна вода и чакаха да се свести. После започваха отново. Мъките му нямаха край. За да не вика, запушваха с мръсни, миризливи партенки устата му. През деня лежеше на голия цимент в полусвяст, а през нощта го измъчваха. Плачеше като дете и се молеше да не издържи и да предаде Богу дух. Но това не се случваше. Загуби представа за времето. Чувствуваше как с всеки изминал ден силите му все повече го напускат.Започна да не чувствува тялото си. Беше изтръпнало и сякаш не беше негово. Една нощ го изведоха навън и го качиха в една каруца върху меко сено. Беше Анастасия. През деня я призоваха в полицейското управление да й кажат, че няма да съдят нейния Цвятко. Но ще го пуснат, защото е много болен.Заболял от”червен вятър” и ако не го лекува, той може да си отиде от тоя свят.Всички арестанти по това време заболяваха от”червен вятър”.Това беше комунистическата ирония отправена към „фашистите”Направо й казаха да си намери превоз,защото дълго са го „съветвали”,а той се е уморил да слуша съветите им и затова по-добре да си го вземе през нощта. Препоръчаха й да го отведе в някое село, в което има знахарка и там да си го лекува. Анастасия никога не забрави иронията и ехидството на новите служители на реда.Тя дори не познаваше тия момчета, никога не ги беше виждала по-рано. Но защо бяха толкова зли към Цвятко?! Тя винаги хранеше смътни подозрения за неговата работа като стражар, но не смееше да го разпитва. Знаеше, че неговата служба си има своите тайни, които не биваше да научава. Разсъмваше. Каруцата беше спряна пред задния вход на Управлението. Анастасия и брат й тъкмо наместваха пребития Цвятко върху сеното когато към тях се приближи висок мъж с голф и яке на около тридесет години.Започна да говори с тих глас като бавно цедеше думите: - Аз още не съм се разплатил с тебе, господин Радулов! Ти съсипа целия ми живот. Знаеш ли, че .след мъченията, които ми приложи в участъка, аз вече не съм пълноценен мъж. Имах годеница, която обичах, но тя ме напусна. За какво съм и такъв?! Ни мъж, ни жена. Не бързай да се радваш, че си спасил кожата си, Цвятко Радулов! Що е време за напред, пак ще се видим. Имам много да ти връщам, така да знаеш! Анастасия изтръпна от ужас. Кой беше тоя човек и какво му бе сторил Цвятко, та така жестоко се заканваше. Изведнъж живота й започна да изглежда като непрогледна дупка, в която е зазидана. Стана й непосилно задушно и тя впи пръсти в яката на роклята си и я разкъса. Брат й я разбираше, но само я потупа успокоително по рамото и нищо не каза. .В две прясно одрани кожи лежа бай Цвятко докато се разнесат кръвонасяданията от побоите. Билкарката приложи всичките си умения. Маза го със билкови мехлеми, гаси му въглен за уплаха, намества изкълчени стави и какво ли не още, докато се съвземе. Анастасия се въртеше край него и все гледаше да му говори нещо, но виждаше, че нейният Цвятко е рухнал отвътре. Когато се завърна в града и излезе на улицата, той забеляза, че всички го избягват.В малък град бързо се разчува.Бяха научили за неговия арест. Страхът от новата власт караше хората да се правят, че не го познават. Знаеше, че веднъж кажат ли на едно куче бясно,.бясно си остава за цял живот.Два пъти спасява Анастасия мъжа си от смъртта. Навреме го сваляше от въжето.За да не го виждат първенците на града Цвятко Радулов отиде да работи в една отдалечена от града подстанция като коняр.Назначи го момчето на негов първи братовчед.Той се влюби в двата коня. При повреда по трасето до мястото на повредата се придвижваха с файтон. Бай Цвятко стегна файтона и той заблестя като нов. Конете бяха винаги нахранени, напоени и космите по тялото им лъщяха като намазани с мазнина.Той им даде цялата си любов и това, което хората не можаха да му дадат, го получи от конете. Анастасия започна да работи в ДЗС. Ходеше на работа заедно с циганките, но не се чувствуваше унизена. Беше трудолюбива и всички, с които работеше я харесваха. Нищо не й липсваше. Даваха й част от заплащането в натура. Имаше чували с брашно, тенекии с олио и сирене, захар, боб.В двора си отглеждаше по три-четири овце за мляко, вълна и агнета. Цвятко младши завърши гимназия с отличен успех, но не му разрешиха да учи по-нагоре.Но и никъде не го вземаха на работа. Тогава замина при сестра си. Зет му го взе на работа като диспечер в една автобаза. Той пак строеше тунел. Мария много обичаше брат си и гледаше на него като на свое дете. През 1951 година Цвятко Радулов напусна огорчен света. Той не очакваше повече нищо добро от него. Можеше още да живее, но беше разочарован от живота. Смъртта дойде внезапно и му донесе малко физически страдания. Получи мозъчен инсулт и за няколко часа си тръгна завинаги. През зимата на 1953 година младият Цвятко Цветков си взе седмица отпуска и навести майка си. През нощта върху масивната външна врата се посипаха удари с брадва.Пръв се събуди Цвятко и от страх по главата му полазиха мравки. Той скочи от леглото си и отвори вратата на съседната стая, в която спеше Анастасия. Нейният сън беше дълбок и тя трудно се будеше. Цвятко знаеше това и затова я хвана за раменете и я разтърси . - Мамо, мамо, събуди се! Само не викай !Моля те! Отвън някой сече вратата с брадва .Тя отвори неразбиращи очи и около минута го гледа без да го познае. После чу ударите, които ставаха все по-силни и в зениците й нахлу страха.Той започна да ги разширява и като пружина я изхвърли от леглото. После разтвори с трескавите й пръсти прозореца и тя се надвеси над него. Започна да вика със всичка сила: - Хей, съседи, помощ, помощ! Крадци разбиват с брадва вратата ми. Помогнете ми! Помощ,помощ! Отвън имаше виелица. Наближаваше четири часа сутринта. Вятърът виеше , метеше пустата улица и огъваше клоните на дърветата по тротоара. Ледът по тях пукаше. Едно настръхнало бездомно куче беше захапало някаква огризка и се мъчеше да залъже глада си с нея. Гласът на Анастасия го накара да повдигне глава, но вместо да лае, то започна да вие.Светнаха лампи,но никой не посмя да се притече на помощ. Тя отново започна да вика. Цвятко и той започна да й приглася. Не бяха минали и пет минути и ударите секнаха. Двамата осъмнаха на прозореца. Когато стана съвсем светло, добиха кураж да отключат вратата и да я огледат.Тя беше пропукана на няколко места. Но неизвестните нападатели не бяха успели докрай да се справят с тая масивна дъбова бастилия.В снега бяха оставени два вида стъпки. Внесоха жалба в милицията като описаха случилото се с подробности. - Може да са мислили, че имате скрити пари в дома си. Ако имате, не ги дръжте повече у вас, а ги внесете в банката.Защото последствията могат да бъдат много неприятни -каза разследващия случая.Така и не откриха извършителите. Цвятко се върна след отпуската си на работа, но започна да спи всяка вечер с един голям нож под възглавницата си. Анастасия си взе две ученички за квартирантки. Настани ги в двете стаи в другия край на двора. Хем да са й дружинка, хем някой лев да припечели от тях. Но момичетата, които бяха в последния клас на гимназията завършиха и напуснаха квартирата. Анастасия пак остана сама. Беше 1953 година.Мария я беше поканила да посрещнат заедно Нова година.Тя се приготви старателно за посещението си. Купи от пазара една охранена пуйка. Закла я, очисти я и я сложи на дъното на пътническата си кошница. Сложи и няколко парчета от овчия суджук, който беше тъпкала наскоро.Облече най-хубавите си дрехи.Обу тънки копринени чорапи и удобни, но красиви половинки с нисък ток. Имаше много гъста и дълга коса. Сви си прекрасен кок, който много й отиваше. Все още изглеждаше добре. За внучката си добави в кошницата щрудел с тиква и курабийки. Във влака след проверката на билетите излезе в коридора. Застана до прозореца и се загледа през него. Обичаше така да пътува –права,да гледа навън и да се радва на непрекъснато променящия се пейзаж. Към нея се приближи висок прошарен мъж. Той се спря, хвана я за лакътя и зашепна почти на ухото й: - Здрава врата имаш , госпожа Радулова. Късмет изкара ти нея нощ, късмет...Ама няма да е все така. И късметът изневерява по някой път.Помниш ли ме?Аз съм оня, който видя когато вземаше старши-стражар Радулов от милицията. А, вече съм добре! И детенце си имам даже. Но не съм си разчистил сметките с вас. Цвятко Радулов ми избяга, но ти си още тук. На него не можах, но на тебе ще докажа, че пак съм мъж. Оня посерко сина ти разправял, че спи с нож под възглавницата. Кажи му, че с него няма да имам вземане-даване. Затова да не го слага повече.Но с теб ще се видим отново. И ще ти препоръчам да не се жалваш на милицията, защото аз съм тая милиция.Разбра ли? Обърна й гръб и изчезна. Видя го, че премина в съседния вагон.Когато пристигна в дома на дъщеря си тя се чувстваше много зле.Едно отчаяние, една неизбежност я бяха обхванали. Страхът тежеше като камък в гърдите й. Разказа им всичко и докато разказваше сълзите течаха от топлите й кафяви очи. - Мамо, откакто тия хайдути цепиха вратата, ти май започна да си внушаваш някои неща. Сигурна ли си, че наистина си срещнала такъв човек във влака или твоята уплашена фантазия го създаде?! Анастасия се обиди и нищо не каза.Децата й мислеха,че тя е психически разстроена. Те не й вярваха. Не биваше повече да търси разбиране у тях. Tрябваше сама да се справя. Но как? Сигурно имаше начини.Тя ще ги открие. Важното е да не се паникьосва, а да запази самообладание. Ще помисли, ще поразсъждава...Като се завърна след празниците у дома си тя смени бравата на външната врата. Намери солна киселина и я държеше заедно с един остър нож в близост до вратата. Заключваше рано и отключваше късно.Винаги можеше и да избяга през прозореца, който отстоеше на около метър и половина от тротоара.Все пак живееше на главната улица и можеше да разчита на дежурен нощен патрул.Но в злокобната януарска нощ на 1953 година един женски глас я викаше от двора. Не можа да познае чий беше гласа и излезе спокойна навън да види. Оня я хвана и веднага запуши устата й и опря дулото на пистолет в гърба й.Изтика я вътре и заключи вратата.Беше се подготвил. Запуши устата й със мръсна кърпа и върза ръцете и краката й с въжета. - Искаш ли сега да ти покажа как биеше твоя мъж. Ей така биеше! Ей така! -и той я заудря ожесточено по лицето, по тялото.После извади отнякъде камшик и я заудря с него.Той плющеше и се увиваше около тялото й. Болеше я страшно, но тя се молеше да се отърве с побоя.Когато грубо разкъса пазвата й и оголи гърдите й тя фъфлейки с разбитата си уста го помоли за пощада: - Моля те, остави ме. Нямам вина за деянията на мъжа си! Пожали ме! Аз съм само една възрастна самотна жена. Не ме озлочестявай! - Знам, че нямаш пряка вина. Но докато той се гавреше с мен, ти си се хранила с него на една маса, въргаляла си се в леглото му, слугувала си му. Значи си негова съучастничка. Толкова ли си глупава?! Не ти ли идваше на ума какво прави той в полицията?! Сега като се изгавря с тебе, ще ми мине яда, който тая тринадесет години и най-после ще спя спокойно..Пък ти прави каквото знаеш след това... Ей тая Богородица ще си я взема за спомен от теб,любовнице!-и той скъса златната верижка на медальона й подарен от Цвятко с посвещение Когато той я остави и си тръгна Анастасия и за миг не се поколеба да увисне на въжето. Минаха тринадесет години.Много старание проявиха трите й деца да открият човека,причинил смъртта на майка им. Милицията не можа да го открие,а времето течеше.Съседки бяха го видели отдалеч и казаха,че е висок,строен мъж.Но само толкова.Години минаха и всичко изглеждаше забравено.Но не беше.Когато свалиха Анастасия от въжето близките й видяха,че медальонът го няма на шията й.Търсиха го навсякъде,но не го откриха.И в тях се загнезди едно съмнение,че е откраднат от изнасилвача. Дъщерята на Мария порасна.Тя имаше дълги гъсти коси и нежни кафяви очи и много приличаше на баба си. Беше кръстена обаче на дядо си Цвятко и носеше името Цвета..Момичето беше студентка в юридическия факултет на Софийския университет.Това бяха първите студентски дни на първата й студентска година.Днес се запозна с един приятен младеж от курса си.Висок,строен и с чуплива тъмна коса. Очите му бяха зелени. Оказа се, че е от родния град на баба й Анастасия и дядо й Цвятко, а баща му бил шеф на милицията там. Това като че ли ги сближи. Впечатли я със открития си и прям характер и със свежото си чувство за хумор. Можеше да разказва безброй забавни истории.Той всъщност не ги разказваше, а ги играеше като опитен артист. Цвети се заливаше от смях. Осъзнаваше, че един бъдещ юрист трябва да бъде по-сериозен и делови, но само след минути забравяше и пак смеха й зазвъняваше като сребърна камбанка. Мария и мъжът й се бяха преместили да живеят в София преди няколко години. Строителят на тунели беше завършил инженерство и го поканиха във министерството на строителството да ръководи отдел. Той прие повече заради момичето си. Нямаше да мизерува по тавани и мръсни общежития когато започнеше да следва, а щеше да си живее у дома. А и те с майка й щяха всеки ден да си я виждат. Оказа се, че тяхната Цвети вече е пораснала и си има приятел. Момчето се казваше Божидар, беше симпатично и добро и семейния съвет го одобри.Отначало само изпращаше до входната врата на кооперацията момичето, но после Цвети започна да го кани в апартамента. Тя като добра домакиня го черпеше с каквото има в хладилника. А когато Мария си беше у дома сядаше за малко при тях и се смееше до сълзи на зевзеклъците му. На рождения ден Цвети получи от родителите си подарък- палатка и пълно оборудване за къмпинг.През лятото семейството смяташе да почива по Черноморието..Дадоха й една добра сума, ,за да отпразнува рождения си ден в ресторант. Тя реши да покани само Божидар. Той й направи един прекрасен подарък. Златен медалион на Богородица с младенеца рисувани върху бяла керамика.Медальонът се отваряше с пружина и вътре имаше гравиран надпис. На А от Ц.Беше много красив, но бащата на Божидар го държал заключен в едно чекмедже.Божидар успял да се докопа до ключа и да го вземе. Сега й го подаряваше с радост. Още същата вечер медальонът беше разпознат.Мария винаги беше вярвала в справедливостта на Провидението.Знаеше,че един ден престъпника сам ще се разкрие.И ето че тоя ден беше настъпил. Тя взе от „Услуги” телефона на началника на РУ на МВР и му се обади: - Вече зная кой си ти.Ти не си никакъв началник, а си един углавен престъпник и изнасилвач. Виновникът за смъртта на мама. Не аз те търсих, а медальонът на мама те доведе до моята врата. Възнамерявам да заведа дело срещу тебе. Достатъчно е само това, че целият град ще научи за деянията ти. А и началниците ти няма да останат безпристрастни. Чудя се как си се чувствувал през тия години и как си затварял очи за сън?! От отсрещната страна мълчаха.Тя хлопна слушалката много доволна от себе си.Божидар повече не се появи нито в Университета,нито в дома на Цвети.Два дни след нейното обаждане вестниците отразиха в каре известието за загадъчното самоубийство на шефа на РУ на МВР в един малък провинциален град.