Burnout

Миньорската професия е опасна. Миньорите често биват засипвани от скални маси дълбоко под земята, изгарят в експлозии на разни газове, страдат от заболявания на белите дробове и какво ли още не. Предполагам, че не един миньор си е мислил понякога "Защо не учех да стана лекар, примерно. Щях да си седя в чисто белият кабинет, да си пощипвам сестричките по дупенцата и да ги пращам да ми правят кафе. "

На тези миньори искам да им кажа "Може да ви е странно момчета, но и аз честичко си мисля да си сменя професията и да стана шофьор на камион, строител, грънчар, а защо ли не и миньор."

Странно нали. Имам си чистичък кабинет, бюро с компютър, медицински сестри да ми правят кафе, пари и уважение, пък искам да стана миньор. Сигурно момчетата в забоя ще кажат "Този съвсем е изперкал. Луд за връзване." 

Как да ви обясня момчета, така че да ме разберете и да не ви приличам на онзи герой от съветската комедия "Иван Василевич менят професию" който се оплаква така "Да нам Царям за вредность, молоко надо давать!"

Не знам колко им тежи на царете професията им, но позволете ми да ви кажа нещичко за лекарската. 

Първо искам да разочаровам педесет и повече процента от човечеството. В моята професия секса с медицински сестри и докторки е много по рядко явление от колкото в другите професии. Не, не е това, което си мислите. Не съм грозен и всичко ми е на мястото. Просто изпитвам отвръщение от мисълта, че покрай сексуалните закачки, свалки и омайване ще говоря отново за медицина и пациенти. Когато почивам аз не желая да мисля за медицина, така че да ме извиняват колежките, но за разни там утехи предпочитам да не е с тях. Не се ожених за колежка и мисля, че това е една от причините за здравият ни брак. 

Кафенцата ги има, вярно е, но повярвайте ми, те не са кафенца с цигарка, на сладка раздумка. Имах колежка в бърза помощ, която по време на нощни дежурства си отваряше по една две ампули чист кафеин и си ги пийваше за да стои будна. 

Ех, нощните дежурства! Сърцето ти спи човече. Сърцето е заспало, да не говорим за мозъка и проклетият телефон, или почукване на вратата или пейджър се опитват са те ивадят от небитието защото някой, някъде умира, страда, крещи от болка, кърви, напикал се е, и какво ли още не. Знаете ли какво става? 

Нещо неизвестно някъде в душата дава такъв шамар на сърцето ти,  че пулса ти скача от шейсет до сто и десет за секунди. Седиш на кревата, сърцето ти бие лудо, а мозъка още не се е събудил. Седиш и не знаеш къде си, понякога не знаеш даже и кой си, но знаеш, че нещо страшно става около теб и е по-добре да се осъзнаеш бързо. 

Така е момчета, когато си още млад. После организма се приспособява, и просто спираш да спиш. Ококорваш се в пет сунтринта по време отпуската, в неделя, у дома, ставаш тихичко и се измъкваш от спалнята, да не събудиш жената. После сам си правиш кафе и се радваш, че не си на работа, но се чудиш защо по дяволите си буден. Ето това момчета е истинското докторско кафенце.

Момчета, лицата ви са черни от въглищен прах, дробовете ви също, но аз искам да работя с вас, защото лицето ми макар и бяло е по-черно и от вашите от чернилката,която се излива върху ми всеки ден. Всеки ден аз се срещам със смъртта в най-гадната и форма - бавната. Всеки пациент, който виждам е уплашен до смърт. Той мрази болницата, кабинета, сестрите и мен, защото за него ние олицетворяваме болестта му. Всичките си страх, и омраза той излива върху мен и аз приемам това безропотно, защото той има желязно оправдание - той е болен, а аз не. Каквото и да ми каже, както и да ме погледне, колкото и силно да ме навика или даже да ме удари, той има оправдание, аз не. Аз нямам право да му викам, да го удрям, да го гледам на криво. Нямам даже право да излезна от кабинета и да го оставя на собствената му съдба. 

Не момчета, искам при вас. Тук работата е тежка, но около теб са другарите ти. Окуражават те, усмихват ти се, а ако си затрупан си заедно с тях. В медицината всеки лекар е сам за себе си. Всеки колега гледа да се покаже по-добър от теб, по-умен, по-знаещ, по-добър с пациентите си,и в тази конкуренция той често излива върху колегата си цялата тази агресия, която му се е насъбрала, и не може да я излее върху пациентите. Та май преебавките между колеги представляват най-честите сексуални приключения в медицинската професия. 

Що се отнася до въглищната прах в белите ви дробове, то повярвайте ми, че вирусуте и бактериите, донесени от пациентите ми, които аз дишам всеки ден не са по-малко болестотворни. Някои колеги развиха рак поради непрекъснатото рентгеново облъчване на което бяхме изложени, други се заразиха със хепатит, спин или сифилис от контакти с кръв и други телесни течност, за които не искате да знаете. Добре е момчета, когато се заразявате, да е с нещо известно, което се лекува, защото те вирусите и бактериите също се борят за живот, като нас, хората, и непрекъснато се приспособяват и променят. Повярвайте ми, в мината имате много по-малко шанс да срещнете поредният супервирус или поредното превъплъщение на чумата или проказата, от колкото в болницата. 

Да момчета, вие може да умрете, затрупани, изгорели или задушени. Най-вероятно това ще стане бързо - в течение на секунди до дни. 

Ние момчета, в медицината, умираме всеки ден, със всеки наш пациент, а когато ние самите се разболеем, то тогава е страшно. Вие момчета вярвате на лекарите си, ние на опита си. Опитът ни казва как точно ще умираме, как болестта ще се развива, как нещата ще се влошават и как колкото по-добре ни лекуват, толкова по-дълго ще продължава всичко. Това е бавна смърт момчета. Смърт, понякога продължаваща десетки години. Не искам да умирам в забоя момчета, но поне ще е бързо, и вие ще сте до мен. 

Знаете ли какво момчета. Няма да ставам миньор. Всеки си има своята съдба в живота. Колегите и колежките ми имат и добри страни повярвайте. Понякога, всъщност много често, си приказваме душевно и човешки, и се разбираме много добре. Пациентите ми също се случват страхотни хора, които приемат съдбата си с кураж и намират начин даже да ми се усмихнат, и повярвайте ми тази им усмивка струва много повече от безсмисленото лезене на чашка социално кафенце. Вярно е, че има много чернилка при мен, но тя си е моя чернилка, станала част от мен, както чернилката, която никога не можете да измиете от кожата на лицето и ръцете си. 

Ще си остана лекар момчета. Не защото е лесно, а защото е трудно, но си струва.

Някак си ми олекна, като си поговорихме. Благодаря ви, че ме изслушахте. Хайде лека ви работа, и се пазете. Пък ако не дай боже се нараните, нали знаете - аз съм насреща!