"Мила мамо,

Прости ми, че си тръгвам! Обичам те!"

                                                  Твоя Елена

Подпечата го с целувка, а сълзите не спираха да се стичат по страните й. Искаше й се да разкаже всичко на майка си, искаше й се да има сили да го напише. Искаше й се всичко да бъде като преди и него да го няма. Но той бе тук и майка й се промени. Той я промени. Вече не бяха само двете, не бяха най-добри приятелки ... Той я промени.

Беше на 9, когато баща й загина в автомобилна катастрофа. Беше на 11, когато майка й се омъжи повторно. Беше на 12, когато новият й татко влезе за пръв път в стаята й и отне щастието й, съня й, взе страха й. След месец навършваше 16, а чакаше дете. Дете! Та самата тя беше дете. Нуждаеше се от обич и закрила. Нуждаеше се от майка си. Нуждаеше се от помощ. Но не знаеше от кого да я поиска. Нямаше от кого да я получи.

Болеше я всеки път, когато я докосваше. Не можеше да спи и да се храни нормално, знаейки, че той е там и я наблюдава. Пропи, пропуши и от пълна отличничка стана най-лошата ученичка във випуска. Заради него.

На няколко пъти за малко да я изключат. Изгуби всичките си приятели и остана съвсем сама. Заради него.

Разочарова майка си. Заради него.

Затова сега бягаше. Бягаше от майка си, която никога нямаше да й повярва. Бягаше от него, когото винаги щеше да мрази. Но най-вече бягаше от себе си, задето не му се опълчи. Но как би могла? Та тя е само дете!

Отново се разплака и сълзите намокриха прощалната бележка. "Стегни се!", каза си и ги изтри с опакото на ръкава си. Събра в една раница малко дрехи, взе спестените от лятната работа пари и излезе. Направи няколко крачки и се обърна назад. За последен път виждаше къщата, която наричаше свой дом. Но това не беше дом. Не и откакто той се появи. Трябваше да го направи.

И тръгна ...