Не живея просто така живота си. Градя го, боря се за мечтите си. Падала съм в пропасти дълбоки. Била съм там. Драскала съм с нокти по стените, за да се изкача и да видя небето. И душата ми е замръзвала, скована от студ в ледените нощи, сред тълпата от безразлични погледи. Сред тълпата от хора, заявявайки смело и гордо: "Не ми пука за нищо''. Бутали са ме на земята. Спъвали са ме и падах в най-голямата помия, която можеше да ми изсипе животът. И рових в калта, за да си прокарам път. Изкачвах се и се подхлъзвах... и пак оставах там. Отне ми време, но аз излязох от този ад. И душата ми беше разранена. И сърцето ми беше ожулено. И колената ми бяха потънали в кал. И мечтите си бях превърнала в статуи от пясък. Губех се в погледите им, в сърцата им, в съзнанията им... Губех се и се откривах в очите им. Поглеждах и знаех какво се крие зад тези очи срещу мен. А в моите нищо не личеше. Нищо не показвах. А колко тъга се крие в тях. Но е без значение това. Животът е мой, нали? Аз го градя! И още ...