Отдавна не беше валял толкова красив сняг. Беше като балсам, който се наслояваше равномерно върху пукнатините на земята. Скриваше ги и ги лекуваше. По-възрастните хора въздъхваха с надежда. Дали тази зима ще им даде още малко живот? Само децата, открили възможност за нови игри, в които въображението беше пълен господар, се радваха искрено.
Йоана беше седнала пред тоалетката в своята стая. Трябваше ù известно време, за да се погледне в огледалото. Когато го направи, не искаше да повярва на очите си. Досега не беше обръщала внимание, но фактите говореха сами за себе си - на шестдесет и две години, а мимическите бръчки вече се бяха превърнали в големи бразди. „Сякаш смъртта е посяла първите си семена там!” – помисли си тя с горчива усмивка. Сините ù, възпявани от двама поети като „дълбоки извори”, очи бяха пресъхнали и заприличали на две локви, лишени от всякакъв живот. Носът ù също беше пораснал. Да, със сигурност не се лъжеше. Някога миниатюрното ù носле беше увиснало над устните, като ...