Целувката на Ана
Обожавам изгрева. По-точно неговото раждане. Прилича на фантазия изтичаща от пръстите на магьосница.
Седя си сутрин на терасата, отпивам кафето на глътки, а погледът ми е впит в тънката линия разделяща небето от планинските зъбери. Там първо тъмнината се пропуква, тъмносиньото бавно изсветлява и на неговия фон се излюпва жълтъкът на слънцето. Плахо се протяга с един къс лъч сякаш опипва ръба на планинското било, после с един по-дълъг гъделичка долината под него… Накрая сякаш избухва и помита всички тъмни петна по небето… Остават единични малки бели облачета, които присмехулно плуват около жълтата точка сякаш в покана за гоненица.
Не мога да се наситя на гледката…
Същото е и със звуците… В началото, преди първите лъчи чувам само щурците…
После птиците сънено си подават реплики и с напредването на утрото вече цял оркестър музицира от близката горичка… Обаждат се петли за дисонанс, магаре изревава за баланс…
После се прибавят говор, тракане, на каруци, бръмчене на автомобили. И човешкото присъствие в селцето става доминираща мелодия…
Чувствам се спокойна и безтегловно щастлива. Родопа наистина е онова вълшебно хапче, от което имах нужда…
След последните три кошмарни месеца в службата с всичките реформи, реорганизации, одити и ревизии. Дребни началници с големи амбиции, довели до напускане на една трета от колектива… Останалите както и да се мъчехме да свършим всичко, което ни затрупваше ден след ден си докарахме само нерви, болести и скандали…
Когато и в къщи стана непоносимо Калин и дъщеря ни Калина предложиха: „ Или вземи отпуск, или напускай, но ето ти мястото което ще те излекува”
Отпуск?! Скъсаха ми молбата, нарекоха ме глезла, предателка и още няколко доста нелицеприятни епитета… Остана ми бягство по план В…
Калин ме докара до малкото родопско селце във вила „Калина”(„ За да не ти липсваме, скъпа” )
И каза, че след две седмици ще дойде да ме прибере.( Или по-късно, ако реша да поостана)… Благославям ги за това решение…
Хазаите са мили хора, пенсионирани учители дошли преди десет години от Пловдив и останали влюбени в гледката и обстановката… Не досаждаха, не любопитстваха…
Всеки ден се разхождах по зигзаговидната спирала на тесните улички от високата тераса на вила „Калина” до центъра на селото… Можех да избера и по-преки пътеки, но ми харесваше да опознавам всяка уличка и сгушените зад оградите къщички с туфите с цветя отпред - в саксии, лехи или преплели ластуни по самите огради…
Феерия от аромати и цветове…
Изминавах бавно това разстояние сутрин и надвечер по пътя до селската кръчма с гръмкото име ресторант „Олимп”, тъй като това беше единственото място където можех да се храня…
Кимах учтиво на спрелите жени пред портите… Те също ми се усмихваха и кимаха, но никога не ме спряха с въпроса „ Ти чия си?” Странно, защото в родното ми село бабите по пейките първо това ме питаха през летата когато гостувах на баба и дядо…
Единствените, с които разменях по някоя дума бяха съдържателят на ресторантчето
Идриз и жена му Сафие, която беше и готвачка, и сервитьорка, и чистачка.
Разпитвах я как прави родопския клин, пататника, кюнефето и тя изчервена като алената си забрадка напевно ми обясняваше тънкостите на рецептите…
По ежедневния маршрут като любима ми се очерта една къща на два ката с голям дървен чардак и цъфтящи водопади от цветя по него, както и по дървената ограда опасваща дворчето. Мушката, сакъзчета и петунии трепкаха в цялата гама на червеното и лилавото- едноцветни и изпъстрени с по светли и по-тъмни окраски. Снежнобели маргаритки провираха приветливо главички през оградата. Бели и розови трендафили обвиваха колоните подпиращи чардака…
Ако някъде имаше рай на цветята то това сигурно беше там…
Стопанката видях след няколко дни. Русолява, с онова пепеляво русо, с което възрастните прикриват наплива на белите коси, без традиционната забрадка.
Облекло по-скоро градско - панталон и синя блуза на бели капки в тон с привързаната в косата панделка. Слънчеви очила дори и в мрачните дни… Движеше се бавно край оградата, сякаш плуваше от един цветен остров към друг, отскубваше по някой плевел от сандъчето с цветя, милваше ги и сякаш нещо им шептеше. Изглеждаше толкова вглъбена, че дълго не посмявах да я заговоря.
Един ден се осмелих и я попитах, каква е тайната на хубавите ù цветя. Тя се извърна към мен изненадано, усмихна се срамежливо и с различен от местния диалект тон ми обясни какви торове за цъфтящи цветя си поръчва от областния център.
„Останалото е любов… Цветята са като деца и искат внимание.”
„И време - добавих”
„Времето е изменчиво понятие, но от него имам предостатъчно” - отвърна тя и продължи заниманието си
Не ми зададе онзи въпрос, сякаш беше свикнала с интереса, който цветята ù предизвикват у околните…
В кръчмата винаги беше тихо и почти безлюдно… Понякога заварвах двама старци, които играеха табла, понякога идваха деца да купят напитки за вкъщи.
По-рядко засичах преминаващи туристи любители на родопските специалитети.
Едно радио в ъгъла на тезгяха редуваше музика с новини, сякаш за да напомни, че някъде отвъд планините има и други светове…
- Благословени сте с тази тишина, а дори не го осъзнавате – подхвърлих един ден на Сафие.
-То, тихналъка отколе си е така. Ага само у петъка е гюрултия, кога слизат дървосекачите, ама ти немой да се плашиш, добри люде са, ако са малце гласовити…
В петък от гората, в кръчмата нахлуха повечко децибели под формата на петима груби, брадясали мъжаги, които си седнаха на една централна маса и запоръчваха един през друг напитки и мезета. Провикваха се към Идриз невъздържано, дрънкаха с чашите, хихикаха, спореха за някакви техни неща, като кубици, норми, срокове и верижни триони…
Никакво внимание към мен… Бях доволна.
По едно време един от тях се изправи като бор самотник над гола скала, изгледа сътрапезниците си с упорит, мътен поглед, сбърчи вежди, отметна посивял перчем и ревна:
- Пева ми се пък. Отвътре ме яде пуста песна… Кой не ще да ма чува да си тури тапи у ушите.
Сафие се примъкна и приседна на масата до мен. Изглеждаше леко притеснена и тъжна.
- Нема да се сопре. Па ще припева. За Анка…
- Коя е тя? – за пръв път полюбопитствах и аз.
- Бозинявата, ща е у чардаклията коща, со цветята… И е сляпа… Некога като беха млади се гальосваха со Селим, ама Анин бобайко - голем михлюзин.
Ага беше и кмет тея години…
А па те ристиени, а Селим мусулманин … Ага па беден.
Набедиха го за нящо си и го окаушиха. И тъйнака, разтуриха ги.
Тя пойде да са учи у София, там артиса, жени се, наподире са парясала, има едно дете, големинко е. После се разболела нящо и болестта я ударила у очините и си дойде тука… У нихна си коща…
Селим не се е женил, жиносва то айтуфа - то айтам, работи каквот′ му падне и къдет′ го ветър завее…
Катга ежак - ни са води, ни са кара, ни са куртулисва…
Еле отга Ана си е дошла, не са ги видели да си продумат на ачик…
Селим се нагрочен оди и се го избива да припева…
Компанията по масата вече почукваше поощрително по чашите, а певачът отвори гърло, тръсна перчем и запя:
- Червено вино снощи пих и капка не остана,
и морно чело преклоних пред кьоравата Ана…
И да ма искаш аз ни ща пред тебе да застана.
Ти ма остави без душа проклета да си Ана…
Анооо, Анке мааа сакам да ти кажа, че те мразя аааз…
Имаше хубав глас. Плътен, леко дрезгав. Усещаше се обидата, която го ядеше отвътре.Очите му приличаха на въглени. Горяха като трескави…
Набързо оправих сметката и си тръгнах … Беше ми чоглаво. Чувствах се виновна някак…
Сякаш аз бях пяла осакатената песен…
Трудно заспах и под напора на емоцията написах стихотворение. Отдавна не бях писала нищо. Явно музата ми се събуди от сън след последното изживяване…
Унила е под покривалото
от неуместни, присмехулни рими.
Не е виновен пясъкът в сандалите,
че e попаднал под нозете на невинните.
Не е виновна кривата върба,
че подминават я водите на реката.
Живееш ли на края на ръба
е подвиг, че почти не си оттатък.
За слепия светът е гласове
и музика от стъпки във хармония.
Пред глухия разстилат цветове
нюанси от студеното до топлото.
Щом всяка липса има компенсация
вселената поддържа равновесие.
Ако в сърцето липсва доброта
дали римуваната смешка я замества ?
Сълзите не променят неизбежното,
смехът( говорят) - раните лекувал.
Страхът е граница между строшеното
и туй, което е завинаги изгубено.
Страхувам се, човечността е липса,
която няма как да се запълни.
Но любовта с безкористна наивност
се моли добротата да се върне...
Следващия петък не отидох в кръчмата. Беще ми последна вечер и имах да стягам багаж. Вечерях сандвич на терасата на вила „Калина”. Вдишвах аромат на бор, липа и мащерка и броих звезди…
В тишината и тъмнината между уличните лампи мъката във вид на песен все пак пропълзя до ушите ми… „.Аноо, Анке ма…Сакам да ти кажа, че те любя ааз”
Ромео и Жулиета бяха навсякъде… Мъртви оставаха като вечен символ на невъзможната и идеализирана любов. Но когато оцелеят - всичко е различно.
Животът се беше подиграл с тези двамата и с мечтите им, поиграл на криеница с чувствата им, но беше запазил една тънка нишка като спасително въже за слепи сърца. И една изкривена от болката песен…
Когато Калин и щерката дойдоха да ме вземат се обърнах през прозореца на колата към къщата с цветните водопади.
На пейка пред верандата съзрях жената с тъмните очила. До нея седеше мъж с черна риза и бял перчем…
Сигурно говореха…
Надеждата изпърха в гърдите ми вместо сбогом…
© Дочка Василева Все права защищены
Произведение участвует в конкурсе:
Винаги ще има още една възможност, още едно приятелство, още една любов, още една нова сила »
1 место
Свързани произведения
Комментарии
-
Пишеш невероятно!
-
Честито, миличка! Много се радвам!
-
Щастлива съм с твоето първо място, Доче, не съм се съмнявала, че ще е за тебе! Още много победи в конкурсите и в живота ти желая!
-
Разтърстващо!Поздравление!
-
Браво!БИС!
-
Благодаря за оказаната чест! Желая ви успешна и щастлива Нова година! И бъдете здрави приятели!
-
Интересен разказ. Това е хубавото на живота, че е непредсказуем. Четох и на моменти ми напомни на Йовков.
Честита Коледа и весели празници! -
невероятна си, Доче!
-
Успех, Доче!
Весели празници ти пожелавам! -
Потопих се в омаята на разказа ти с всички сетива. Благодаря ти много, Доче. Глас и успех.
-
Хареса ми
-
Успех в конкурса на този хубав разказ! Убедено давам своя глас. Светли и весели празници ти пожелавам, Доче!
-
Оставам без коментар,само в дълбоко преклонение пред таланта!
-
Разказът е чудесен, гласувах за теб, Доче!
-
Успех! Дочка,за съжаление вече гласувах преди това, но вярвам, че написаното от теб,ще бъде оценено по достойнство!
-
Възхищение от мен! Гласувах и успех!
-
Много хубав разказ, пожелавам ти успех!
За съжаление нямам повече право на глас... -
Искаше ми се още да не бяха ти казани всички чудесни думи по-долу,Доче,защото и аз бях ги намислила,и сега ще ги повторя.Толкова обаятелно разказваш,чете се на един дъх и не ти се иска да свършва историята!А самата история от дребна си я превърнала в забележителна! За стиха ти нямам повече суперлативи!Че и автентичния диалект! Ще гласувам с удоволствие и ти желая успех!!
-
Усетих аромата на Родопа планина. Чух щурците, птиците, гласът на Селим. Видях тесните улички, чардаците с мушката и провиснали сакъзчета, цветните лехи в градините; брадатите дървари в кръчмата; а накрая – жената с черните очила и мъжа с белия перчем (седяха на пейката и се държаха за ръце). Благодаря за удоволствието, Дочка! Душата ми ликува!
-
Прекрасно! Като музика. Топло и стоплящо.Вълшебен разказ! Желая ти успех!
-
Браво!
-
Напълни ми душата! Очарователно пишеш, Доче! Успех в конкурса!
-
Има ли смисъл да ти казвам: Завладяваща!!!
Всеки ред е удоволствие за ума, сетивата и очите. -
След всяка твоя творба оставам бездумна!
Желая ти успех, Доче! -
Бог държи ръката ти, когато пишеш, Мъдрост моя! Успех!
-
Господи! Какво великолепие! Каскада от чувства!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
