Казват, че и пред Ада, и пред Рая има чакалня. Може би всички вътре мълчат напрегнато и се чудят какво ли ги чака зад Големите порти. Мислят и премислят грехове и добрини, мерят и премерват наум колко ще натежат на везните дума, дело или пък постъпка. И колкото повече се чака, толкова по-напрегнати стават лицата и по-изнервени погледите, а мълчанието в случая не помага, защото притеснението и страховете могат да се разсеят само с думи. Думи не за собствените ти дела, а за греховете на другите. Дали ако те излязат по-черни, за теб самия няма да има снизхождение? И дали твоят цвят няма да поизбледнее в сравнение с най-черните овце в стадото? Затова ли наричат хората, които се скатават мишки? Просто искат да са сиви и в стремежа си да поизбелят своя цвят, очернят все другите. Дали им се получава, това вече е друг въпрос…
А в чакалнята:
- Гледай ги тия политици. Престъпници! Грабят безсрамно и не мислят за обикновения човек. – сърдито подхвърли млада адвокатка, която предния ден беше уредила условна присъда на бивш кмет, злоупотребил с власт за лична изгода.
- Да-а-а. Кум-гейт, суджук-гейт, сега апартамент-гейт. Не се наядоха. Ами банките у нас? Гледат как да лъжат хората с уж изгодни кредити, а в същото време с лихвите си строят палати на апетитни парцели. – намеси се строителен предприемач, а през ума му мина мисълта за пачките, които прибра в личната си сметка миналия месец за строежа на банков филиал на общинска земя.
- Ами полицаите… Все онеправдани, с ниски заплати и лошо оборудване били, затова не си вършели работата както трябва. Все трябвало да има прокурорска заповед, за да могат да приберат някого зад решетките. А тя се издава като има вече углавно престъпление, преди това само стоят и гледат като кибици. – извиси глас възрастен мъж с мустак, преждевременно пенсиониран полицай, хванат с подкуп от крадец-рецидивист.
- Че да не би прокурорите и съдиите да не са също само кибици. Гледат трафика в съдебната зала, а гаранцията на големите клечки половината в хазната, половината за тях. – изричайки тези думи се изчерви и сведе поглед достолепен мъж с посребрени коси. Виден градски прокурор.
- Като каза трафик, та се сетих. Е, може ли толкова дупки на прясно ремонтирана отсечка, а? Значи дават се премии, ако спестиш от материалите. Това добре. Ама не да ги съкращаваш наполовина, а да се стараеш да няма разсипия при ремонта. И после след първия дъжд и сняг – лунен пейзаж. – намеси се друг, а наум си помисли колко добре му дойдоха спестените материали при строежа на вилата.
- Гледай сега! – ядосана млада майка извиси глас – Представяте ли си колко пари искат на детето ми в първи клас. За помагалата остави, ами за боя на стените в стаята и за щори, пък и за принтер с тонер и листи за госпожата, че видиш ли, да не влизала в разход като им печата задачките на децата. Нали им дигнаха заплатите на учителите. Защо продължават само да искат, а какво дават на учениците като знания е друг въпрос. – замлъкна и се замисли как самата тя оформи подобни искания на пари към родители в Детската градина, в която работеше, като дарения.
- Ами горивата…
- А цените на хляба, остави бензина…
- А данъците…
- Е най-лошото от всичко в държавата ни е здравната реформа. Лекарите… Там е най-големия ни проблем. Мислят се за богове, а всъщност само гледат как да те претупат и да си вземат потребителската такса…
Гласовете в чакалнята се разгорещиха. Всеки сипеше упреци и ругатни по адрес на болници и медици. Здравното министерство излезе най-черното сред цялото стадо. Олекна им на душите в чакалнята. Може би все пак ще има по-виновни от тях накрая.
Вратата се отвори и всички в чакалнята за миг млъкнаха. Погледите им се впериха в силуета подал се на прага на кабинета.
- Ей, докторке, колко си се разхубавила, като пролетта навън. – един подаде снопче нарциси на жената в бяла престилка.
- Записах си час вчера, аз съм първи, нали ми обещахте, докторке. Пък после ще видим онази другата работа. – смигна съзаклятнически друг.
- Аз съм с малко дете, надявам се и при Вас, като при всички останали да важи предимството на майките с малки деца.
- Аз само за медицинско. – размаха 25 лева пред очите на жената младеж.
Смрачаваше се. Глъчката в чакалнята отдавна беше утихнала. Само в единия ъгъл беше останала възрастна жена. Докторката излезе, позагърна палтото си и преметна модерния ефирен шал.
- А, Янке, ама ти тука ли си? Ама аз приключих за деня. Е, защо не каза на другите да те пуснат да минеш по-раничко. То аз касовия апарат го изключих вече. А ти беше освободена от такса, вярно, ама и компютъра угасих. Еми ще дойдеш утре…
- Нищо докторке, то при мен и да ме прегледаш няма тепърва да прогледна нали? `Айде, бъди жива и здрава. Само да ти каже един съвет старата баба. Напиши си на вратата, ама и отвън и отвътре, там под табелата „Очен кабинет“… Напиши с големи букви, че „Чуждите пороци стоят пред очите ни, а нашите – зад гърба ни.“ и че „Който е кон с капаци няма нужда да си отваря очите на четири“. Не му трябва очен лекар на този, а мозък. Пък аз всъщност си виждам, докторке, повече от всичките ти пациенти, барабар с тебе взети заедно. `Айде сполай ти!
© Даниела Паскова Все права защищены