Марина се разхождаше сама из благоевградските улици. Лекият ветрец напяваше любовни песни в този септемврийски ден. Реката тихо шумолеше, а листата на дърветата се сбогуваха едно с друго, подготвяйки се за предстоящия си вечен сън. Тази вечер имаше пълнолуние.
Медено-русата коса на момичето се полюшваше от вятъра, а кафявите и очи проследиха тънката снага на реката. Марина слушаше любимата си песен – тази на природата. Изведнъж както си стоеше, замислена за живота, в тъмното забеляза мъжки силует. Тя се стресна и се огледа наоколо. Нямаше и живо пиле. Сигурно и се беше привидяло. Но след малко чу някой да говори в ухото и :
- Не е ли малко опасно да се разхождаме сами по това време? – забавляваше се непознатият, докато тя умираше от страх.
- Не мисля така.
- Нека ти се представя. Казвам се Борис. – каза той и седна до нея.
Марина го огледа. Тя беше очарована от външността му. Черна къса права коса с големи кафяви очи, които сякаш четяха в душата и. Дънки и черна тениска. Определено си беше доста привлекателен.
- Аз съм Марина. – подаде му плахо ръката си.
- Какво прави момиче като теб по това време само навън?
- Момиче като мен ли? Каква съм аз? – поопита любопитно тя.
- Това не знам. Въпросът е какво правиш навън сама?
- Това не те засяга.
- Явно не си от най-приказливите.
- Зависи от това с кого комуникирам.
Двамата замълчаха за известно време. Марина не можеше да повярва, че се държи по този начин с някого. Тя обикновено беше много мила с всички, но имаше нещо в непознатия, което я предизвикваше да се държи така, въпреки очевидната симпатия към него.
- Само ще мълчим ли? – попита уверено той.
- Както вече разбра не съм от най-приказливите.
- Тогава да се разходим.
Те тръгнаха. След десетина минути се озоваха пред дома на Борис.
- Благодаря ти, че ме изпрати до нас. – засмя се той.
- Много джентълменско поведение. – отвърна заядливо тя.
- Идваш ли? – отвори и вратата.
- Не. Трябва да си вървя.
- Хайде де. Няма да те изям. – засмя се той. – Просто ще пийнем по бира и толкова.
Марина се поколеба, но въпреки това отиде в дома на му. Пуснаха си да гледат филм, но в един момент нещата станаха доста напечени. Борис се приближи до нея и започна да я целува. Тя също се поддаде на изкушението, но в един момент той започна да я хапе по врата, и да пие от кръвта и, изпитвайки наслада от това. Марина го молеше да престане, но той сякаш не я чуваше. Чак сега тя забеляза острите му зъби. Не можеше да повярва...Борис беше вампир. Нямаше представа, че тези създания наистина съществуват...А наивността я беше накарала да попадне в капана на един такъв чаровник. Но въпреки това не съжаляваше. Случката я изпълни с живот преди да намери смъртта си. А всеки трябваше да умира за нещо или някого…
© Есенен блян Все права защищены