Клеча на една бабуна срещу "Търговската" и чакам автобуса в ранния следобед. В ръцете стискам допотопния фотоапарат от "Макдоналдс", подарен някога на сина и снимам, снимам. Ей така... значи, просто фасулска работа.

Първо изнервената редица автомобили, надуващи клаксони по шосето, забързани към нищото, след нея и онова-луничавото девойче, Беатриче Маришка, размахваща компютърна чанта. Какви времена! Някога бабите ни са носели копринени чадърчета за разходка, а сега тя държи творението на "Ейпъл" като пробит текезесарски мех. Налапвам наужким цигара, демек папироса (лекарите ми забраниха, а как ми се пуши!), предавам на мутрата си гаменски вид и я заговарям, сякаш съм на морския бряг с иностранна девочка. Някой педантично бе прочистил гърлото ми. Нон стоп. Звуча като радио уредба на завод от близкото минало - с нотка съжаление, но и скрит оптимизъм.

-И Вие ли чакате "Шестицата"?  По това време обикновено е редовна, нали спазва някакво разписание!

Престорената ми физиономия не може да скрие годините. В идеалния случай щях да ù бъда баща или опекун.

-Какво да се прави, час пик! Бъка от нахални типове, макар и с добри намерения. По-лесно е да полетиш в Космоса- продължавам  смело аз- отколкото да се прибереш необезпокоявана в дома си. Мога ли да ви щракна с това чудо на техниката, така да се каже- "за лично ползване". Харесвате ми, а то прави сполучливи снимки, няма да му е за пръв път. А може и да Ви увековеча в книгата си...

Долови иронията в думите, но скришом се усмихна, после побърза да се отдалечи. Спря се накрая, до висока жена със заплашителен вид и торба на "Кауфланд". Заедно щяха да споделят градската самота в очакване на отправна точка, която щеше да ги отведе до убежището им. Там ще събличат кожите си и уморени, но щастливи ще се отдадат на обикновените човешки радости.

Колко искрено завиждах на избраника на девойката!

"Какъв си навлек" - помислих. - Не ходиш на работа, не бързаш за никъде, а се задяваш по спирките със случайно срещнато красиво момиче. Какво ще каже благоверната?

Не ми харесваше гледната точка, затова отправих поглед към чаровницата.

Ако приемем хипотетично, че в България все още има грозни жени, то тя щеше да събуди възхищение дори и у тях.

Поне очите ù!

Ах, очите ù!

Беше като безплътна, беше само очи!

Тези магнетични, бадемово извити очи на вълшебница, чийто взор те захвърляше на острова на безнадеждно влюбените, далеч от ласките на сирената. Колко страст криеха подобни очи в цвета на лазурната шир!

А аз, жалкият, исках да запечатам този поглед само за себе си!

Безкрайна суета!

Замечтан из висините, изневиделица чух сладък гласец:

-Ако Ви позволя да ме снимате, в другия живот ще се превърнете ли в птица? На Изток твърдят, че ако се допреш до щастието на Земята, горе ще ти поникнат криле и ще полетиш. Не ме гледайте така, не съм побъркана, просто искам да знам, дали ще те направя щастлив?

Беше се приближила ненадейно и започнала да говори от вълнение на "ти".

После промълви с широка усмивка:

-Снимай!

Не се подвоумих, дигнах детската играчка и я снимах няколко пъти. Един лъч от залязващото слънце кацна на обектива, отвърна на нейната усмивка и се потули в апарата.

Всичко бе като във вълшебна приказка. Разтърках невярващо очи, долавяйки рева на приближаващия рейс. Автобусът все пак спазваше разписанието в часа пик.

Сякаш нещо прекърши момичето, сетне се хвърли към широко отворените врати на возилото. Качи се, отправи прощален поглед към мен и се загуби в тълпата.

Стоях втрещен на спирката, не можейки да помръдна. Тя сякаш бе изгорила всички мостове към настоящето. Сега с нетърпение чаках да се превърна в птица и да полетя към гнездото си, за да я срещна отново!

Колко ли дълго ще продължи това очакване!

От този ден нататък нещо стана с апаратчето. Не поиска да снима повече и отиде на боклука, при непотребните вещи.