24 февр. 2018 г., 19:35

Черната котка 

  Проза » Рассказы
1037 1 2
14 мин за четене

 

Вярвате ли, че сте добри хора?

Често съм се питал дали съм добър човек.

Някъде бях чел, че всички се смятаме за добри, независимо дали го признаваме или не. Всички се смятаме за... оправдани. М-да, оправдани е точната дума - че всичко е имало смисъл, че всичко, което сме решили, приедприели, избегнали... Всичко е имало причина.

Вчера вечерта обаче вярванията ми за добротата се промениха. Отпивам от евтиното уиски пред себе си почти без да усещам парливия вкус и се сещам за думите на един стар приятел:

"Дори и злодеят в историята приема себе си за героя. Какво тогава остава за нас? Ние кои сме?"

С изненада установявам, че ръката ми трепери, докато оставя чашата на масата, и бучките лед вътре потрепват глухо. Погледът ми се отмества към прозореца, вън оранжевото сияние на уличната лампа разлива кехлибар по черния асфалт. Обичам тишината на нощта. Обичам след работа да се прибирам пеша и да удължавам пътя си с няколко километра, винаги минавайки по един и същи път, наслаждавайки се на студената чистота на въздуха.

Вечерта вчера не бе по-различна, като изключим нервния работен ден и тягостното чувство, че ще се прибереш в празната си картонена кутийка, сред усърдно подредени прашясали мебели и никой няма да те погледне. Ще се вторачиш в стената и ще си промиеш мозъка с телевизия, докато не се накараш да заспиш. Помня, че разтърсих глава като куче, за да прогоня мисълта и се съсредоточих върху падащата нощ и умиращото синкаво сияние на запад. Насочил се бях към Моста на щастливците, наричаха го така, защото хората често хвърляха от него монети в реката. Младите идваха тук да се натискат. Аз пък ходех, защото никой не ти се пречкаше, мостът бе стотина метра дълъг и поне двайсетина широк, а и по това време на годината бръснещият нощен вятър бе толкова леден, че никой не се застояваше за дълго. Толкова по-добре.

Почти бях излязъл от другата му страна, залисан в подредените през четири-пет метра лампи от двете страни и златистата светлина, която обрамчваше въздуха около тях като балон. Такива неща докарваха усмивка на устните ми. Изведнъж някакъв мъж мина покрай мен, тупна ме по рамото и каза:

- Ще се самоубия тази вечер.

После кимна като че ли на себе си и продължи.

"Що за откачалка", усмихнах се криво и поклатих глава.

След десетина метра спрях и се обърнах. Видях как фигурата на мъжа се прибли до една жена, която мигновено се дръпна и му махна с ръка да се разкара. Той продължи, явно в търсене на нова цел. Аз се изкашлях, опитвайки се да го докарам до смях и си тръгнах по пътя.

Ами ако наистина се самоубиеше?

Разумът ми подсказваше, че най-вероятно няма да го направи. Какъв беше шансът? Нещо такова да се случи точно на мен? Пък и защо да го прави?

Но пък ако го направеше?

Крачките ми се забавиха, накрая спрях и въздъхнах. Жената мина покрай мен с бърза стъпка, от белите слушалки в ушите й се лееше музика.

Обърнах се и зърнах мъжа в средата на моста, загледан над перилото. Прецених, че щяха да ми костват около петдесет крачки да стигна до него, има-няма две-три минути с моята крачка. А колко струва един живот?

Въздъхнах отново на глупостта си и се заставих да тръгна обратно.

- Водата е студена - подвикнах аз, щом наближих.

Той се замисли за миг, после кимна.

Пристъпих до него и проследих погледа му, губещ се някъде из далечните светлини на къщите и уличните лампи, очертаващи края на залива като полумесец. Стотина метра напред регулярно мъждукаше морският фар.

- Защо дойде - попита ме мъжът. - Досега на никого не му е пукало.

Свих рамене.

- Честно казано, не съм сигурен дали и на мен ми пука.

Сивкавите му очи се присвиха за миг върху мен, после се върнаха на залива. Направи ми впечатление, че носи кремаво палто, но го бе разкопчал и вятърът блъскаше на талази в обикновената му синя раирана риза отдолу. Като че ли въобще не му бе студено.

- Пукало ти е - кимна отсечено мъжът. - Достатъчно, за да дойдеш. Е, щом си тук, какво знаеш за самоубийството?

Прониза ме хлад, но свих отново рамене и погледнах надолу през парапета. Черната вода се пенеше, течението изгледжаше силно.

- Знам, че удавянето е най-гадният начин. Чувал съм, че трябват три-четири минути да се нагълтваш с вода, преди да припаднеш от болката. Направо ти разяждала дробовете. Цялото удавяне траело десетина минути - погледнах го и за изненада видях широка усмивка.

Мъжът се засмя.

- Ама те бива за психолог! Как само ме накара да си го представя цялото! Да не си психолог?

- Не - поклатих глава и мъжът явно забеляза умората ми, защото усмивката му изгасна. - Има ли значение?

Сега той поклати глава. Тишината изпълни пространството между двама ни, водата бълбукаше глухо под моста. Мъжът рязко свали палтото си.

- Та как се казваш? - Бързо се прокашлях аз.

Той пак се ухили.

- Има ли значение?

- Не, но...

- Не създавай лична връзка с жертвата, да не съжаляваш после.

- Все още не си жертва - усмихнах се леко.

Той също се усмихна и нещо в погледа му се промени. Побърза да прекрачи парапета с един крак и едва тогава се отпусна.

- А това за какво беше? - Попитах го ядно.

- Да не направиш нещо твърде умно.

Изругах се наум. Сега и да го ударех хубаво, щеше да залитне навън и да пльосне във водата.

- Трябваше да те нокаутирам, още като видях, че си луд.

- Трябваше - кимна той със скръстени ръце, - но откъде да знаеш тогава, че наистина ще се самоубия.

Въздъхнах и хвърлих поглед към моста - никой не се виждаше.

- Та защо? - Питах го.

Мъжът разпери ръце.

- Защото нищо няма смисъл.

- А-а, старата като света причина, ясно. Имах предвид за хората. Защо казваш на всеки, че ще се самоубиеш?

- А-а - извика той развеселено. - Е, за да видя дали на някого ще му пука.

Изкашлях нещо като смях.

- Извратена игра. Ако на никого не му пука, ще се самоубиеш...

Той кимна.

- ... Обаче ако на някого му пука, ще продължиш нататък по моста, докато не намериш друг.

- Не.

- Не? От колко време си играеш?

- От сега - отвърна той сухо и аз млъкнах.

Огледах отново моста. По дяволите, никого нямаше.

Мъжът прехвърли и другия си крак през перилото и ми обърна гръб, загледан в далечината.

Усетих как юмруците ми се свиват в джобовете на палтото.

- Нека играем друга игра - предложих.

Той се извърна и повдигна вежда.

Аз си поех въздух и също прекрачих перилото. Догади ми се от водата долу и трябваше да се насиля, за да откъсна поглед от нея. Засякох погледа му.

- Какво е толкова смешно? - Сопнах се.

- Нищо, извинявай. Явно има какво да губиш.

- Всички имаме!

- Не, момко, не всички. Не и аз.

- Така казват...

- Млъкни, остави го това. Значи сега ако аз скоча, скачаш и ти, а?

Кимнах, по-скоро на себе си. Щях ли действително да скоча? Предполагах, че няма значение - важното беше какво той си мисли.

- Умно, умно - продължи мъжът. - За да отнема собствения си живот, трябва да отнема и твоя. От жертва, трябва да се превърна в убиец, а това е нещо съвсем друго.

- Да, и да се надяваме, че не си способен на него - усмихнах се възможно най-убедително. - На мен не ми се умира.

Мигновено съжалих, че го казах. По погледа му видях, че е разбрал. Отиде ми преимуществото.

- Спокойно - каза той с все така скръстени ръце, - получаваш бонус точки за опита.

После говорихме за живота, а сега като се замисля, кой по-добре може да ти говори за живота от един мъртвец? Нима така няма да получиш най-искрените отговори? Човек, преминал отвъд границата, несъмнено може да ти каже дали наистина си е струвало и ако да, кое. Сещам се, че няколко минувачи ни огледаха и сигурно си бяха помислиси какви сме откачалки, но в ума ми ходът на събитията бе идеален, не в смисъла, че нещата са се развили чудесно или радостно, а че всяко нещо имаше своето обяснение, своето... оправдание. Когато съм си мислил за съдбата, винаги съм я оприличавал като идеално оправданото развитие. А може би вече и аз съм си изгубил ума.

По данни на полицията, сме говирили два-три часа. През главата ми в момента преминават части от теми, които бях забравил, че сме обсъждали. За жените, за алкохола, какво е да си мъж и т.н. Все теми, които обикновено обсъждаш в редките моменти след няколко питиета и след като изгубиш представа за времето, когато миналото и бъдещето се сливат. Такива неща обсъждаш само с приятели.

Накрая той се надигна от перилото, изтупа се и каза:

- Е, това е.

Поклатих глава невярващо.

- Какво?

- Моят път е дотук.

Гледах го сякаш за пръв път го виждах. И в известен смисъл го разбирах напълно, защото виждах човек, вървял по всяка пътека на живота, изстрадал и изминал достатъчно, а сега накъдето и да обърнеше глава, го чакаше отъпкано. Какво му оставаше освен да спре?

Напомняше ми на една отдавнашна шега. Папата обвинил атеиста, че е като слепец със завързани очи в тъмна стая, който търси несъществуваща черна котка, а атеистът му отвърнал, че папата е същия този слепец, само дето е намерил котката. Добра шега беше, като малък й се смеех доста, само че сега пред мен стоеше човек, изгубил котката си.

- Чакай! - Бе единственото, което успях да изсмисля.

Викът ми като че ли го спря за миг, после мъжът поклати глава.

- Всичко си има край. Защо се опитваш да го протакаш? - Накрая махна с ръка и каза - Не скачай заради мен.

Като на сън видях как тялото му излиза от баланс и полита надолу. Изстенах и пръстите ми се вкопчиха в перилото. Тялото му се превъртя веднъж из въздуха и цопна сред гейзер от бели пръски във водата. От устата ми излезе нечленоразделен звук. Исках да скоча, но пръстите ми не ме пускаха. Предатели! Долу се дави приятел!

После и разумът ми се включи и каквато и надежда да е имало да се опитам да му помогна, загина тогава. Замислих се, че първо - не можех да плувам. Второ - разстоянието от моста до водата бе твърде голямо. Петнайсетина или повече метра, щеше да е като падане от петия етаж, а такова нещо рядко се преживяваше.

Водата остана спокойна в нощта. Тялото му така и не изплува, а аз помня, че през цялото време думите ми за страданието от удавянето се връщаха и ме атакуваха безпощадно. Помня и какво се молех:

"Господи, дано да е мъртъв вече, моля те!"

Разклащам поредната чаша уиски, изгълтвам я на един дъх и все пак не успявам да се сгрея. Не знам кога извиках полицията или пък кога дойдоха те. Пет-шест пъти им обясних защо не съм скочил след него и те ми казаха, че съм бил абсолютно прав, но и аз и те знаехме, че се мъчех сам себе си да убедя. Психологът, който пристигна после, ме похвали, дейстал съм много умно, направил съм всичко възможно, но човекът явно така бил решил. След купища обяснения и писания ме пуснаха да си ходя в празната кибритена кутийка.

Е?

Е, аз така и не мога да реша. Не мога да разбера - защо пръстите ми не пуснаха глупавия парапет, та и аз да полетя надолу? Добрият човек няма ли да се жертва за свой приятел, няма ли да опита поне? Ако сме готови в егоизма си да задържим собствения си живот на всяка цена, тогава ние героите ли сме или злодеите?

Такива мисли се гонят из главата ми, докато уискито накрая не я размътва тотално. Нямам представа защо, но единственото, което остава в пияния ми мозък преди да заспя, е черна котка със страшни зелени очи. Посягам да я хвана - тя хуква.

Ама че гадно животно!

 

© Николай Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??