След като Станислав най-позорно ме изостави с думите, че съм била силно момиче и ще го изчакам някакви си четири години да се върне от Единбург, аз легнах болна. Нито ядях, нито пиех, нито лекари приемах – за мен животът беше свършил.

Тогава баща ми се намеси и каза един ден:

– Ставай! Отиваме при дядо ти Жеко, той да те прави каквото си знае, то с теб на глава не се излиза!

Нямах сили да се противопоставям. Натикаха ме в колата и ме закараха в онова  малко,  морско селце близо до Бургас, което беше за мен  скъп детски спомен. Когато слязох от колата, дядо ми кърпеше някаква рибарска мрежа, погледна ме  и мълчаливо  показа моята стая. Влязох в нея и не излязох от там пак месец. Дядо ми оставяше пред вратата закуска, обяд и вечеря и не ме закачаше.

Дали от морския въздух или по други неизвестни причини, една вечер отидох  на разходка край морето. Беше много особено – когато видях тази огромна синя шир, моето страдание ми се видя нищожно малко и едва ли не ненужно. След седмица, когато нощта съвсем прихлупи морето, се престраших да поплувам. Съблякох се и влязох, водата ме обгърна – ласкава и топла, и ме понесе  навътре, а аз изведнъж усетих странно успокоение в душата си, сърцето ми се усмихна, не разбирах какво се случва, само знаех, че е някак благо. Излязох, облякох се и трепереща, и мокра притичах до дядовата къща. Той беше седнал на верандата, пушеше лула и гледаше голямата си любов морето.

– О, малката Мия се е къпала? – приглушения му смях се сипна в тъмнината. – Хайде преобличай се, че излиза вятър!

Облякох си топли дрехи, изсуших си косата и отидох при дядо. Седнах до него мълчаливо и се загледах и аз в кротката морска тъмнина. Не помня колко време стояхме така, но той стана в един момент и след малко се върна с топли пържени яйца и един домат. Сложи ги на масата и мълчаливо ги побутна към мен. Нахвърлих се лакомо и не разбрах как погълнах всичко  след като два месеца не ядях нищо. Тогава дядо безмълвно извади една бутилка вино, сложи две чаши, сипа и на двама ни, и отпи сладко няколко глътки. Все така в мълчание. И аз отпих – виното беше вкусно, носеше в себе си морско слънце и сладост, които затоплиха леко поизмръзналите ми ръце. Усмихнах се. Дядо всмукна дълбоко от лулата, поех ароматния мирис и въздъхнах дълбоко.

– Добре дошла! – каза той спокойно. Мълчах леко озадачена. Не знаех как да реагирам. С дядо Жеко не се бяхме виждали две години, но грижливо си пазех  детските спомени от летата, които прекарвах при него и при баба. Нея вече я нямаше отдавна, но той стоеше стабилен, спокоен, здрав и с нищо не показваше тъгува ли в самотата си.

– Искаш ли, Мия, да ти разкажа нашата история с баба ти Минка? – внезапно ме попита ме  дядо.

И тъй като вечерта си беше някак особена и странна, се съгласих.

– Давай, дядо, само да не се разстроиш! – отвърнах му с усмивка.

– Ти за мен грижа не бери! Не може да си забравила, че съм морския вълк Капитан Жеката, ние не се даваме лесно.

Дядо поглади брадата си, помълча и започна:

Баба ти Минка видях за първи път  преди много години, беше само на 18 години, вървеше с някакви приятелки и се смееха. Заковах на място като я видях. Тъкмо се бях върнал от дълго пътуване по морета и океани. Много жени бях видял, но такава като нея - никога. Такава усмивка, в която имаше всичко, не бях срещал – топлина, уют, обич, усмивка с ухание  на мед. Тръгнах след нея. Разбрах къде живее, името ѝ,  тъкмо започнала  да работи като учителка, една дъщеря в семейството. Е, запознахме се, залюбихме се , както се казва, и се оженихме както си му е реда. Заживяхме в нашата къща, там където сега живеете вие. Но тогава бяха още живи майка ми и баща ми. Три години се радвахме един на друг и аз се надувах каква хубава жена си имам. Случи се да замина за  осем месеца.  Връщам се – Минка една пребеляла, отслабнала, посърнала. Шашнах се. Питам я какво става – тя мънка нещо, че прекарала грип и още не се е оправила. Обаче аз усещам, че има нещо друго и един ден натиснах майка си – бре, че като викна оная жена, как ѝ било писнало от тая Минка, която и на мравката път струвала, като коте се хранела, тихичко говорела и кога най-после ще роди едно здраво юначе, сигурно е яловица, да съм я изгонел, такава не ми трябвала… Ядосах се, скочих, развиках се на баба ти, знаех я каква е  чокладжийка, ти не я познаваш , Мия, като си науми нещо, душата ти ще извади докато не го постигне. Отидох при Минка, казах ѝ да стяга куфара, заминаваме и да не ме пита защо, къде и как, заминаваме и толкоз. Хванах я за ръката, на колата и хайде тук, на село. Тази къща, която виждаш сега,  беше много малка, с две стаички, тоалетната на двора, банята беше морето, но си бяхме сами. Казах ѝ, че вече тук ще живеем. Тя се разплака, но после бързо се разшета, подреди каквото можа, че и манджа сготви. Така заживяхме с баба ти Минка. Къщата започнахме да градим малко по малко и двора засадихме,  тя веднага си намери работа в местното училище, аз пътувах, връщах се и много се обичахме, бяхме щастливи.   Тогава  най-после ми се даде истинско щастие – да имам любимата си жена до мен, да гледам всеки ден другата си голяма любов – морето и да пътувам надлъж и шир. Това радваше моята душа.

Една година, май месец, трябваше да постоя на сушата по-дълго време, че то да си капитан на кораб не е лека работа, трябва да отмаряш. Селото  се беше напълнило с курортисти, щъкаха нагоре – надолу. Не че ми пречеха – аз, нали знаеш, все с лодката в морето, на тишина и спокойствие. Но започнаха да идват  курортистите при мен и да искат да купят  прясна риба. Давах им я почти без пари. Така един ден дойде някаква жена, сладко-сладко говореше, „майсторе” ми казваше, аз ѝ подавам рибата, а тя ме стиска за ръката и ми благодари дълго, очите ѝ шареха нагоре - надолу, странна птица някаква, поканих я да ѝ направя кафе, баба ти Минка беше отишла до Бургас и така докато се суетях край печката, масата, шкафа, тая ме обгърна с ръка и ме целуна.  Стреснах се.

– Какво е това? – викнах изумен.

А тя като някаква котка започна да ми мърка в ухото колко ме харесвала. Притесних се, Минка ще си дойде, какво ще обяснявам.  Изпратих я аз и отивам на другия ден при обущаря, едната ми капитанска обувка имаше нужда да се зашие,  тях обувки от Италия си ги бях купил. И влизам:

– Здрасти, наборе!
– Здрасти, Капитане! – гледам го ухилил се. – Какво става по света? – така ме пита и докато си говорим изведнъж от задната стаичка излиза оная, странната шашава жена.

– Запознай се, това е жена ми! – така ми казва  моя приятел. Облещих се. А оная ни лук яла, ни лук мирисала, си подава ръката и мънка някакво име с пресипнал глас. Та дадох аз обувката, разбрахме се , че ще я направи до седмица и да мина да си я прибера. И един ден, по обед беше, баба ти Минка замина за Бургас, полегнах си , че беше много жежко навън. По едно време – хоп, вратата тихичко се отваря и влиза оная. Аз съм се одрямал, скочих, докато се усетя и тя в леглото, целува ме, гали ме, „Аз идвам да ти донеса обувката” казва и ми я размахва, пуска я долу и ме прегръща. Тъкмо да ѝ кажа да си върви, вратата на спалнята се отваря– гледам – Минка. Стои права, лицето ѝ сериозно, гледа ни и казва :
–Желко, да знаеш, че съм си тук, днес няма да има автобус за Бургас.Скочих аз, скочи и оная, избяга бързо, аз се развиках след нея, излизам на терасата – баба ти Минка, чистеше зелен боб. Погледна  ме кротко:

–Желко, много е хубав, виж го, пресен, взех, че ти го обичаш, довечера да си хапнеш.

Аз се втрещих – нито дума какво е видяла, какво мисли, все едно, че нищо не се е случило. Ядосах се на себе си – коя жена ще подмине такова нещо, хукнах към хоремага. Пих до късно. Върнах се и дори не посмях да  легна до нея, заспах тук, навън, на миндерчето. Така седмица мина – аз пия, баба ти Минка мълчи. Не можех да намеря сили в себе си да ѝ обясня, че това е жената на обущаря и нищо не съм имал с нея, а тя влезе неканена, всичко беше нелепо и сърцето ми се сви и почерня от тия терзания. Един ден си казах, че така няма да стане и отидох в Бургас при началството – поисках да ме изпратят някъде, казах, че имам нужда от много пари. Добре, че някакъв колега – капитан, се разболял, изпратиха ме на негово място. Върнах се у нас, седнах кротко до Минка, прегърнах я и казах:

- След седмица заминавам. За една година. Не знам какво и как да ти обяснявам, но знам със сигурност едно – без теб няма за мен живот.Ти не ме чакай.  Живей си тук, тая къща на теб съм я предписал, твоя си е, Минче, скъпа, обичам те!

Станах и пак се запилях да пия. А тя само мълчи! Един ден я гледам, кърпеше някаква моя риза – няма дори и следи от сълзи. Много се озадачих, толкова ме беше яд на себе си, че исках да сложа край на живота си, и все си мислех – като замина, дано  се случи някоя от големите бури, които са ме нападали през годините, курсът е дълъг, пък може тогава оня отгоре да ме прибере!

Заминах. Една цяла година дори и картичка не ѝ изпратих, срам ме беше! Какви ли не подводни рифове не преминах, какви ли бури не ме връхлетяха, през Бермудския триъгълник минах два пъти – дано ме погълне, но … не би! Счупи се нещо в мен, не ми се услаждаше ни уиски, ни бира, само морето гледах и триех сълзите си, защото Минка не заслужаваше това, което се случи!

Когато се върнах останах в Бургас, шляех се един такъв безпризорен, но накрая набрах смелост да си дойда на село. Тя беше седнала тук, на миндерчето, плетеше и пееше. Зяпнах от изненада. Никога не бях чувал Минка да пее. Имаше плътен красив глас и пееше за някаква чучулига. Приближих, изкашлях се  силно, тя чу, погледна и като скочи – хвърли се да ме прегръща и да ме целува. Прегърнах  я аз, внесох я на ръце вътре и изведнъж нещо се отприщи в мен – плачех и я галех, целувах я и само едно редях :”Моята сладка Минка”!

Дядо замлъкна. Аз стоях поразена от това, което чух, те толкова се обичаха, никога не съм и помисляла, че може да им се е случило такова нещо.

– И после? Какво се случи? – опитах да извадя дядо от мълчанието му.

– Какво се случи ли, Мия? Любов! Ето, това се   случи. Няколко дена след като се върнах, една вечер Минка ми донесе оная черна моя обувка – излъскала я като нова, блести, подава ми я. И тихичко ми казва :” Прибери я, това са ти най-хубавите обувки. Не искам да знам дали е имало нещо между вас, тя и без това си замина, изостави обущарчето, а аз, Желко , започнах да пея, защото така прогонвах страховете си и все си мислех, че морето ще ти изпрати моята песен и ще разбереш колко много мисля за теб и се тревожа, и обувката запазих…”Тогава Минка забременя, после се роди майка ти, отгледахме я, отказах се от капитанството, тук на брега вършех каквато работа има, не можех да оставя баба ти сама да гледа детето ни. Та така, моето момиче – трябва да се обича безрезервно, всеотдайно, да се вярва в любовта, другото е… как да ти кажа, бошлаф работа, човек не бива да се захваща, ако любовта не е истинска… Всички ми казваха Жеко, само баба ти Минка ми казваше Желко, и то сякаш го пееше, ех… и тя си замина, и оня отгоре пък не иска да ме прибере…

Свита на стола се разплаках. Прегърнах дядо и му прошепнах:”Дръж се, Капитане, ние всички толкова те обичаме!” На другия ден си тръгнах.

Станислав повече не чух и не видях. Както се оказа след години, той не се е върнал никога в България.

В душата си носех любовната история на баба и дядо, бях пораснала и разбрала, че за любовта трябва да се бориш, да я пазиш и да я отглеждаш като крехко цвете, защото тя идва само един път в живота ни…