Черният ангел….

Глава  4

Бях потресена от всички онези чувства, които изпитвам. Жаждата ми да докосна Мейсън Ръш вървеше ръка за ръка със страха, който ме обзе. Думите, прошепнати в ухото ми не бяха молба, нито въпрос, а констатация. Неговият неистов магнетизъм превръщаше тялото ми в роб на неговото. През живота си не се бях чувствала привлечена към нещо, така както бях привлечена към този мъж. Исках го прекалено силно, а това ме плашеше. Усещах, как аромата му се превръща в мъгла, която ме обгръща и от която нямам представа как да избягам. Слава Богу той се отдръпна и ме погледна така както лъвовете гледат плячката си, преди да й се нахвърлят или поне така бях гледала по научнопопулярните филми като дете.

- Ана…-името ми излезе почти като въздишка от устните му.

Не! Каквото и да беше това, трябваше да спре. Незабавно. Окончателно. Нямам идея от къде успях да събера сили, но направих крачка назад. Толкова бе минималното разстояние, за да проявя трезва мисъл.

- Няма да ходя с Вас където и да е, господин Ръш. Няма и да допусна Риа да се върти около хора като Вас. Бих искала да ми изпратите бележка със сумата за ремонта на колата Ви, за да възстановя щетите. Нямам какво друго да Ви кажа. – върнах се към „Вие”, за да го отдалеча от себе си и по този параграф.

Изумен или поне така си мислех, той ме наблюдаваше как си тръгвах. Чувствах се толкова оголена пред него. Сякаш с близостта си, бе докоснал някоя малка свещена част от мен. Истината бе, че в момента се страхувах от собствената си реакция. Въпреки това, в едно нещо бях сигурна – това нямаше да бъде последната ми среща с този мъж.

Третото ми работно място, което ми носеше най-много печалба, бе барът „Тъма”, където работих като барманка. Ако не бе таксата в училището на Риа, доходът ми от работата тук щеше да достатъчен и двете ни. Това бе така, тъй като собственичка бе най-добрата ми приятелка – Хоуп. Тя бе луда и красива и бях напълно убедена, че това място се пълни само заради нея.

Тази вечер не бе по-различна от останалите. Заведението бе претъпкано и хората едва се разминаваха. Аз и Хоуп бяхме зад бара и никак не завиждахме на сервитьорките, които се опитваха да си проправят път в тълпата. Работата течеше с пълна сила до полунощ.  Едва тогава можех да поговоря с нея. Разказах й за Риа и Нейтън и нямаше как да не спомена прелестния екземпляр от мъжки пол, който в момента вървеше в комплект с проблемите ми.

- И сега иска да отидем с него в Ню Йорк! Представяш ли си?! Що за нагъл тип!

- Наистина. Какъв кошмар! Секси милиардер те кани за седмица в Ню Йорк за негова сметка, заедно със сестра ти. Трябва полицията веднага да го затвори минимум за десет години!- иронично заяви тя.

- Не е смешно, Хоуп!

- Аз не се смея, защото това нещо е трагично. Веднага трябваше да се съгласиш! Кога ще имаш възможността да заведеш Риа там? Не помисли ли и за всички онези контакти, които може да си създаде там? А и знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен финансово. Това, че не го правиш ще те направи спаружена стара мома, защото не отделяш никакво време за себе си. Да не забравяме, че си на двадесет и една и досега не си ходила на почивка.

Мразех, ама много мразех, когато беше права. Хоуп бе десет години по-голяма от мен, но в повечето случаи аз бях разума, а тя разбеснялата се тийнейджърка. Беше странно да си сменим ролите по този начин. Но се радвах, че ми помагаше да погледна нещата и от друга гледна точка. Честно казано и уискито, което гаврътнах също разкриваше някои нови перспективи.

- Не искам да съм подвластна на този властен мъж!

- А кой те кара да бъдеш?! Бъди себе си и прояви егоизъм. Това не е грях. Плюс това, разказът ти звучеше като сделка, а не като изнудване.

- Какво искаш да кажеш?

- Той иска да му помогнеш да се сближи с момчето, а в замяна ти ще отидеш да почивка! Така всички печелят.

- Не се чувствам като победителка!-сопнах се аз.

- Защото не си се съгласила все още.

Все още?! Тези думи се жигосаха в мозъка ми. Наистина ли щях да се съглася на това безумно пътуване? Изпих още една чаша уиски на екс, за да прогоня всички неща, за които би трябвало да се притеснявам. Бях емоционално изтощена от срещата си с Ръш и имах нужда да работя без да мисля. Това и направих.

Чудесно! Просто страхотно! Въпреки умората от безкрайно дългия ми ден, едва успях да заспя снощи. Постоянно гледах ръката си, където Мейсън ме бе докоснал. Споменът за този момент се превърташе като развалена грамофонна плоча в мислите ми. Цялото ми същество бе подвластно на него и това ме объркваше. Трезвата ми преценка, която винаги бе мой пътеводител, се изпаряваше, когато този човек попаднеше в зрителното ми поле. Безсънието и тревогите ме превърнаха в зомби, от което се очакваше да работи като вол. Стараех се, но все още не се бях превърнала в онова скапано зайче от скапаната реклама за батериите. От време на време се появяваше и споменът от разговора ми с Хоуп. Това, че беше права за някои неща никак не ми даваше мира.

- Ана, изглеждаш ужасно. Днес май не си във форма. – така ме посрещна Джо, когато излязох от съблекалнята в клуба на обяд. – Явно шефът ти е разказал играта.

- Идея си нямаш!- ухилих се аз.

Малкото дяволче в мен обичаше да се закача с Джо. А и трябваше да съм нащрек. Със сигурност искаше да си го върне, че го бях уредила вчера с Роуз и компания.

- Как мина с Роуз вчера? Минахте ли на втора база?- наистина не можех да се спра и се ухилих, когато видях гневното му лице и веселите очи.

- Ако не беше толкова красива, Ана, определено щях да те напердаша. Нищо, че си жена.

- Това означава ли, че сте преминали?

Закачките с Джо повдигнаха тонуса ми до някъде. След това прилива на работа, който настъпи бе равносилен на цунами. Заведението беше препълнено. Вера Уилямс следеше за реда в салона, докато аз сновях напред назад. Вибрирането в задния ми джоб ме стресна. За щастие имах около сто и двадесет секунди време за свободен разговор и вдигнах.

- Ана,  няма да повярваш! Мейсън Ръш каза, че отиваме с него в Ню Йорк през ваканцията. Казал е на Нейтън, че е поканил и теб. Направо не е за вярване. Този човек е като айсберг, а сега ни кани в дома си!

Гадняр! Послушал ме е и е започнал да разговаря с Нейтън. Дали сега не се опитваше да ме манипулира чрез него. Не… няма начин.

- Не съм се съгласявала на тази щуротия и  не мисля, че идеята е добра , Риа.

- Да не би да си знаела?!

- Да, вчера ми го предложи, но аз отказах.

- Видели сте се! Леле! Щом е казал Нейтън, това означава, че ще отидем. Сигурна ли си, че си му отказала? Всъщност това няма значение. Всички знаят, че накрая Мейсън Ръш винаги получава това, което иска. Започвам да си събирам нещата.- изчурулика тя и ми затвори, точно навреме, за да взема поръчката от кухнята.

Само след час, усещах краката си като олово. Умората и липсата на сън, спряха водопада от мисли, който обикновено ме превземаше. Оставаше още час до края на работното ми време и започнах да копнея за свободния си час, преди да отида в  „Тъма”. Умирах за сън, а и трябваше да събера сили, за да се преборя с ентусиазираната Риа. Тя не беше лесен опонент, особено когато искаше нещо. За подобен разговор с нея се изискваше желязно търпение и отлично отработена реч, срещу която нямаше право да протестира. Силите ми бяха сведени до минимум, а времето бе ограничено. Изработването на подобна стратегия щеше да ме срине напълно и реших да оставя това за утре.

Най-сетне часовника показваше края на работния ден в клуба и всички се отправихме към съблекалните. Движих се като на забавен каданс и когато стигнах до шкафчето си, повечето от колежките ми си бяха тръгнали. Реших да изчакам всички да го направят и да подремна на канапето, сложено в ъгъла на съблекалнята. След около десет минути легнах, като навих аларма на мобилния си.

Когато се събудих от мелодията, не се чувствах по-добре. Напротив. Едва станах от канапето. Крайниците ми твърдо  се съпротивляваха на всяка една издадена от мен команда. Докато се преобличах със скорост, граничеща с тази на охлюв, имах предостатъчно време да се ядосам. Ужасното предчувствие, че Ръш манипулираше хлапетата, за да се домогне до мен не ми даваше покой. Знам, че звучи нелепо, но вътрешното ми усещане рядко ме подвеждаше. Всъщност сега бях скапана, така че стигането до каквито и да било изводи, едва ли щяха да спомогнат за облагородяване на създалата се ситуация, тъй като нямаше да са меродавни. Ама само едно не можех да разбера – защо по дяволите всички бяха против мен. Хоуп и Риа, най-спокойно настояваха да се възползвам от създалата се ситуация.  Но това не беше правилно и не проумявах защо не го осъзнаваха.

Най-сетне успях да се преборя с джинсите и тениската си. Енергията ми донякъде се бе възвърнала и се поуспокоих. Все пак стомахът ми все още беше свит на топка. Погледнах часовника и прехапах устни. Нямах никакво време и трябваше да тръгвам към „Тъма”. Барът скоро щеше да започне да се пълни, а Хоуп щеше да ме убие ако закъснея. Понякога се чудех какво щях да правя без нея. Тя беше моя идол, когато бях в сиропиталището. Сама беше започнала бизнес и умело се справяше с него. Когато станах достатъчно голяма, тя с радост ме взе при нея. Но това, че работих за най-добрата си приятелка, съвсем не означаваше, че ловя мухите. Тя стриктно управляваше и не правеше компромиси с никого. Дори и с мен. Разбирах я, тъй като това нещо й даваше опората, от която всеки човек се нуждаеше. Моята беше Риа, но ако продължавам да се нося толкова бавно, скоро можех да бъда санкционирана от Хоуп. Хукнах към паркинга, където бях паркирала буика си. Докато вървях видях до болка познатата лъскава черна кола, паркирана до него. Странно. Вече бях ставала свидетел на тази гледка, само че сега знаех какво ме очакваше. Мейсън Ръш, слезе от колата и тръгна към мен.

- Ана…

- Наистина много бързам. Закъснявам за работа. Ако носиш фактурата от ремонта ми я дай.

Заклевам се, че се постарах да не обръщам внимание, че е облечен отново с джинси и синя риза, която подчертаваше цвета на очите му. Беше навил ръкавите на ризата и спокойно можех да видя трептенето на мускулчетата по изящните му ръце. Няколко копчета около яката му бяха разкопчани и копринената кожа с тен, която се показваше предизвика у мен сърцебиене.

- Няма да ти позволя да тръгнеш, докато не поговорим.- категорично заяви той, макар гласът му да беше като кадифе за сетивата ми. – Господи, добре ли си?- студенината в него се смени с паника.

Ама този мъж си сменяше настроенията по-често от числата в бинго зала! Какво му ставаше в момента?! Беше се ококорил срещу мен и очите му гледаха изплашено. Ужас! Сигурно изглеждам по-зле от динозавър в размножителен период. По дяволите.

Дори не предолагах, че ще протегне ръката си, за да я приближи към устните ми. Движението не изглеждаше романтично. Особено, когато видях кръвта по пръстите му, след като се отдръпна. Течеше ми кръв от носа! Чудесно! Просто прекрасно! Въпреки че бях от онези хора, които не им прилошава щом видят кръв, днес определено беше ден за разваляне на традициите.

Свлякох се като чувал с картофи, неспособна да отворя очи, но ръцете на Мейсън Ръш ме уловиха преди прекия контакт със земята.

- По дяволите!- чух гласът му, макар и някак далечен. Страх ли долових в него?

Искаше ми се да се насладя на усещането да съм в ръцете на този мъж, но беше невъзможно да остана в съзнание. Потопих се в аромата и ръцете му, макар и абсолютно неволно. Оставих се мрака да ме повлече.