Шести март, петък. Пътувам към вкъщи. Връщам се от работа - слязла съм от виенското колело, но още продължава да ми се вие свят. По пътя мислено, готвя, събирам прането от простора, сортирам бяло, тъмно, цветно, успявам да намаля преди да светне първи зелен светофар, следователно трябва и втория да е зелен. Беше задъхан ден, поне на финала нещо хубаво да ми се случи. Сложила съм си очилата, да разпознавам цифрите на брояча отдалече. Позната мелодия извива глас от чантата на дясната седалка. Вдигам, докато чакам колоната да се размърда. Сладкият телефонен терор е нещо, с което не привикнах, повече от десетилетие, та дори той сега да бе неволно предизвикан от принца на бели маратонки. Преди работа, на почивката и след работа. Принцът, всъщност вече е дърт за принц. Кралят звъни, за да се поинтересува с какво ще бъде гощавана неговата височайша особа. Но преди да отговоря той изведнъж се сеща за друго и прекъсва многострадалния ми речитатив. На мен ми се яде сирене по шопски, това исках д ...