Стоях пред двуетажната, тясна като комин къща. Първият етаж е построен от дялани камъни. Върху него строителят е издигнал по-високия втори етаж от измазан кирпич и дървени греди.
В сянката на каменния зид, подобно на селски пес, се свиваше пряспа мръсен сняг. Снегът можеше да се види и по сенките на околните хълмове, които ранната пролет и голямото разстояние рисуваха в мръсно зелени тонове.
Огледах ъглите на къщата с неприязнено очакване. Под големите клони на единственото дърво имаше кучешка колиба, която бях пропуснал да видя на влизане в двора. В рядката жилава трева змийски си почиваше ръждясал синджир.
Едно „Ехо! Има ли някой?” се разстла самотно върху влажния двор. През вратата на мазето надникна бледото лице на възрастна жена. Постепенно слабата й фигура изплува от черния правоъгълник на вратата. Лицето й още повече посивя на студената светлина на ранното пролетно слънце.
̵ Няма, няма куче. – успокои ме тя.
̵ Добър ден! – поздравих.
̵ Добър да е. Влизайте.
Пред къщата имаше дър ...