Жената се спря пред стъклото. Мъжете отвътре не ù обърнаха внимание, вторачени във фишовете си. Трябваше да завърши Голямата игра. Дарена не бе забравила обявата, надраскана върху картон, закрепен на дъската в супермаркета:

                            Т Ъ Р С Я     Ж Е Н А

                         Да пере и готви.

                         Може и грозна.

                         Да не залага!!!

На картона имаше залепени две снимки на онзи, който си търсеше жена. Както и мястото на срещата - близкият пункт за залагания. „Еврофутбол.“ Какво по-лесно? Ебати гадното копеле, помисли с досада тя. Чакай малко, човече! Три удивителни! Дарена обичаше числата. Дарена обичаше бингото. Обожаваше плавния танц на числата, както банята, където можеше да изтърка мръсотията от улицата и кухнята, където можеше да сготви нещо. Но сега нямаше баня и кухня. След нелепата смърт на сина си остана на улицата. Къпеше сe, когато може и ядеше, каквото и да е. Но залагаше зверски. Залагаше всички спестявания от милостинята, събирана в този богаташки квартал. Тук дори и контейнерите бяха напудрени и подредени като шишенца в аптека. Дарена надушваше миризмата на пари. Знаеше, че е налице шанс да ги намери, ако има четири стени около себе си. Най-важното за нея бе да има четири стени около себе си. Но ако си на улицата, нямаш шанс да ги намериш- тогава вече си просяк, когото могат да пребият. Защо да крадеш нещо, ако няма къде да го сготвиш? Как ще си изтъркаш мръсотията, ако живееш навън? Не, трябват ти четири стени и някакъв шанс. Дайте на една жена четири стени, оставете я вътре и след време тя може да притежава всички мъже на света. Камо ли тоя от снимката. Шансът е козът на силните. Шансът е жена, свиреща на арфа. Шансът е птичка, кацнала на рамото на осъдения да умре. В такива моменти е най-добре да намериш четирите стени и да започнеш да говориш. Да говориш глупости и да търсиш шанса си. Защото си силна и ти се живее. Макар и след смъртта на Мишо, загинал в пламъците на неизправната кола. А може би ти трябва и време, за да отмъстиш на някого? Кой знае?...

И така, тази вечер тя бутна вратата и влезе. Вътре имаше пет или десет мъже. Всички осрани от резултатите. Само един изглеждаше почти свястно. Навярно беше той, надигаше лимонадено шише и говореше високо:

-          38 пъти съм бил в Нюрнберг. Шибан град. В центъра е зала с боклуци от процеса. Шибана работа. Не ме гледай така, бейби - обърна се към Дарена.- Аз съм велик. Но на кого днес му пука за това?

-          На мен не ми пука. Със сигурност на мен не ми пука. Само дето...

-          Само дето какво? -  изфъфли мъжът.

Шишето не беше пълно с безалкохолно.

-          Дошла съм за обявата. Ти ли си търсиш жена?

-          Спокойно - рече ù той. - Вземи бутилката. Аз съм велик, но на никого не му влиза в работата. Продал съм трийсет и осем таратайки. Който е взел кола от мен, добро не е видял. Но има и нещо друго. Обичам да залагам. Затова търся жена, която не го прави. Ти ли си?

-          Аз съм - излъга Дарена. - Аз съм твоят тип жена. Пера и готвя, дори понякога се чукам. Не съм грозна, ако е важно. Не залагам, а си седя вкъщи, когато имам дом. Искаш ли да те заведа сега някъде?

Всички погледи бяха обърнати към дамата. Мъжът изглеждаше видимо пиян. Тя се опитваше да си спомни откъде го познава. Видя числата на таблото, те я забавляваха, но почувства остра болка в главата си, сякаш искаше да си спомни нещо. Не се чувстваше на четирийсет и пет. Чувстваше се като някоя монахиня, която току що е получила просветление.

-          Точно така - прошепна тя. - Точно така.

Това беше нейният човек. Чудовището, продало неизправното возило на Мишо. Изродът, затрил сина й. Тогава го бе търсила напразно, потънал вдън земя. Беше го намерила случайно. Е, оставаше й само да отмъсти. Но винаги си го бе представяла по-различно. Имаше предвид отмъщението. Може би заради отминалите години. Или нещо друго, кой знае.Животът на улицата я бе научил на какво ли не. Ами добре. И двамата са попаднали в капана. Само че той пръв ще изгори. Въпрос на време.

Мъжът се изправи над масата и продължително целуна Дарена. Тя отвърна на целувката. Когато се отдръпна, изглеждаше шокиран.

-          Виж какво, хлапе... - той побутна бутилката. - Помогни ми да изпия това.

-          Ще ти помогна, но не очаквай предварително повече екстри. Къде да те заведа, господинчо?

-          До колата ми.

-          Добре, човече - каза му тя. - Къде?

-          Зад ъгъла. Навън заваля, но ти си добра жена. Нали знаеш какво става с добрите хора на този свят?

-          Да- отвърна Дарена. - Накрая стигат до просешка тояга и всички се ебават с тях.

-          Точно така. Хайде да тръгваме.

-          Къде е мястото? - попита тя, след като излязоха.

-          Ей там. - Посочи типът и подаде един ключ. - Отвори я и ме остави на мира.

-          Мога ли да те попитам нещо?

-          Да, естествено.

-          Защо продаваше онези таратайки?

-          Защо ли?

-          Да, защо?

-          Има ли значение?

-          Вече не.

-          Тогава защо питаш?

-          Може би заради дъжда.

-          Защото бях в играта и не вярвах в добрите намерения, нито в Дядо Коледа. Бях от лошите, но  велик. Нали така, хлапе?

Той ехидно се засмя. После разпери ръце към небето.

-          Да - потвърди Дарена. - Ти си велик.

След това го натика в колата и заключи. Дъждът като по чудо бе спрял. Някакъв човек метеше балкона си от водата. Мина известно време. Жената се обърна и измъкна туба бензин от багажника. Поля предницата и драсна клечка кибрит. Не чу нищо. Само съскането на пламъка. Мъжът вътре не помръдна. Нощта е студена и щеше да се сгрее. Двамата с Дарена щяха да се сгреят. Все едно нищо не е станало. Двама души попаднали в капана, решени да се сгреят. И един човек на балкона, който мете вода. Тя си спомни как бе погребала сина си. Заплака. Държеше се като отчаяна, застаряваща мома, която седи сама в бар, пълен с мъже. Беше ù все тая. Стоеше встрани от колата, плачеше и чакаше нещо да се случи. Мъжът отсреща измете балкона и се прибра.